Проф. Емил Попов: Да зачеркнеш всичко, създавано преди 89-а, е самоубийство

След 89-а всичко, създавано в годините преди това, бе отречено, постави се в една обща рубрика – „соц“. За мен е бедствие да не оценяваш фактите – същото е да си лекар и да говориш за СПИН, когато диагнозата е грип.

Думите принадлежат на скулптора проф. Емил Попов, наредил преди дни изложбата „Проекти и други“ в НДК – част от „Салон на изкуствата“. В интервю пред „Площад Славейков“ Попов споделя огорчението си от очакването творбите преди промените да бъдат „пуснати в канала“, за да отстъпят място за новите форми на изкуство. Зачеркването, обяснява скулпторът, е самоубийство, акт на безсилие и произхожда от комплекс за малоценност.

За Емил Попов е необяснимо защо след промените така и не бе направена оценка на стойностното в българската култура, защо не е отворен достъпът до култура на хората, защо той не е безплатен и задължителен за децата…

– Около изложбата Ви в НДК възникна въпросът за идеята й. Нарекли сте я „Проекти и други“ – да разбираме ли, че представя гъмжилото от гипсови оригинали в ателието ви – творби, останали неотлети във времето?

– Много хубаво го казахте. В заглавието се таи доза неизвестност. Къде са тези проекти? Те са точно това гъмжило. За огромен мой късмет, част от тях ги има в пространството – и в България, и в чужбина. Такъв е случаят и с този мой стар оригинал – „Конникът“, който едва сега бе отлят и поставен пред вход А3 на НДК. Всеки скулптор би искал да съществува в общественото пространство, а това във вид на гипсов оригинал не става. Гипсът просто умира. Проверете колко гипсови оригинали съществуват в българските музеи – това не е обвинение към никого – ако има такива, те са страшно малко. Просто в нашето общество, за съжаление, културните институции имат жалки бюджети. Материалните им възможности за съхраняване, а за показване да не говорим, са ограничени – а разполагаме с огромен национален ресурс, затворен в складови помещения. Оказва се, че обществото не може да осигури необходимото за запазване на тези работи. Става дума не само за гипсовите оригинали – в много галерии се оплакват и от липса на подходящи условия за съхранение на живописта.

– По света всяка нова творба на прочут творец се посреща с огромна радост, докато тук се оказва, че творците не могат да осъществят идеите си и те остават само на етап проекти в гипс…

– Точно така, идеи в гипс, а и от други материали. През годините не само аз, но и други хора получиха шанса да реализират творби в мащаб. Имам такива в международни скулптурни колекции, в прекрасни университетски пространства. Това означава, че онези общества имат нужда от тези творби. За съжаление, в България това не е налице.

– От какво изкуство имаме нужда ние, като анализираме скулптурите, поставени на обществените места да речем в София?

– Първата необходимост, която не се случва, е да се направи точен анализ на това какво сме. Каква е нашата пластична култура. Тук се гледа само с плоски политически шаблони. Това е соц – задраскай го и го бутни. Не казвам, че трябва да се зарием с паметници като Скопие – Боже опази! Но за един културен процес, с цялата си сложност, с цялата си дълбочина, все още липсва точен анализ. Каква е съвременната българска пластична култура?

– Кой трябва да се заеме с този анализ?

– На първо място, професионалистите. Аз, като скулптор, няма да се превръщам в теоретик на изкуството. Но за мен е леко необяснимо защо видни изкуствоведи, които имат потенциал и знания, не го правят. А дори и да го правят, е някак за себе си, не стои в общественото пространство.

– Може би държавата няма нужда от това?

– Така звучи още по-лошо, тъй като имаме институции, които се занимават с това – и с културата, и с образованието. Това са могъщи институции, които трябва да поискат този анализ. Не мога да оправдая постоянното изтъкване на факта, че няма средства, че сме в криза. Ами влез в Националната галерия и направи списък на хората, с които би се гордял, и, ако си обективен, ще видиш, че във всяка европейска и световна галерия има техни произведения. Нямам културологични комплекси. Но се правят едни много груби вметки: „Ооо, това е соц“. Само защото си роден в това време и си работил тогава, какво трябва да направиш – да си зачеркнеш живота ли?

За да не бъдем груби, нека се направи статистика. Колко са откупените произведения от национални културни институции? Не разбирайте, че искам да утвърждавам политически модели, аз съм художник. Но е факт, че за целия преходен период, която и галерия да запиташ, всички казват, че нищо не са откупували, защото нямат средства. Аз не мога да съветвам държавните институции, но мисля, че това е огромен пропуск. Не може да не съществуват механизми, с които да се осигури един минимален ресурс за културния процес.

След промените всички монументи бяха сложени в графата „Соц щуротии“.

– Ще Ви върна в градската среда. Преди 89-а година имаше бум на огромните скулптурни комплекси, които интерпретират националната ни идентичност – чрез Партията или в друг аспект. След 89-а не е създаден нито един в подобен мащаб, какво говори това?

– След промените всички монументи бяха сложени в графата „Соц щуротии“. Има стойностни и силни неща, направени от големи професионалисти, както и такива, които в голяма степен са с партиен патос, лишаващ ги от художествени измерения. Но анализът липсва. Не се казва: „Ето дотук е професионалното проявление на български скулптори“. Аз бих казал, че за голям късмет на България част от тези монументи са направени от големи професионалисти: Валентин Старчев, Крум Дамянов, Величко Минеков. След 89-а всичко се отрече. Слагаш едно клише, един шаблон и приключваш. За мен бягството от фактите е бедствие.

– Бедствие?

– Необяснимо е за мен. Все пак не сме някаква изключително тъпа, загубена нация. Ние сме в Източна Европа, имаме достойна култура – включвам музика, поезия, писатели, художници. И ако направим фактологически анализ, ще го забележим. Този преглед все още не се случва – оттам тръгва и липсата на необходимост от културния продукт на хората, които работят в тази област. Играем си с друго клише: „Хората не го харесват, дайте да го бутнем“.

– Визирате паметника „1300 години България“ пред НДК. Според вас решението за демонтажа му е игра?

– Естествено, че е игра. Това се нарича „измиване на ръцете с анонимна безотговорност“. „Хората не го харесвали…“. Кои хора? Хората сме всички ние.

– В другите държави се съобразяват с желанието на хората. Премахвали са от публичното пространство дори произведения, наградени с наградата „Търнър“. Преди няколко години в Лондон скулптура на Рейчъл Уайтрийд бе демонтирана по желание на хората от квартала, където беше поставена, махната е в деня, когато ѝ бе присъдено отличието.

– Дори само този факт означава, че решението да премахнеш скулптура е сложен процес. Не може да буташ с булдозера наред. Това да не се харесва на хората една творба, е нормално. Погледнете целия XX век. Съвременното изкуство е остро. Почнете от най-ранното – от писаниците на Бодлер. Никой не е ръкопляскал на Ван Гог или на Гоген. Да не говорим за експресионистите.

– Въпросът с харесването на изкуството не е само естетически, а и на образование.

– Това е въпрос и на културата на едно общество.

Имам една огромна болка, която ще изразя гласно пред Вас. Не е възможно в едни могъщи общества – като английското например – да работят безплатно огромни институции като Британският музей и Националната галерия, а ние, в нашата бедна реалност с толкова нисък стандарт, да имаме вход, който да пропъжда зрителите. Четиричленно семейство не може да си позволи да влезе в собствената си Национална галерия! (Бел. ред. – редовният билет за „Квадрат 500“ е 10 лв., за деца до 12 г. е безплатен, за ученици, студенти и пенсионери – 5 лв.) В тези държави от първи клас децата влизат безплатно в музеите и израстват сред шедьоври. Не са длъжни да ги разбират и харесват, но свикват и не намират изкуството за чудовищно и странно. Биха имали минимален респект, когато не го разбират. Отсъствието на образование в изкуството и в културата за мен е катастрофално. Час по-скоро достъпът до музеи и галерии трябва да стане безплатен и посещението им да стане задължително в системата на образованието.

– Днес действително немалко млади хора не знаят кои са скулпторите, създали много от произведенията в градската среда. Най-вероятно и не ги интересува, те имат нови идоли. А по-млади ваши колеги се случва да казват: „Старите влъхви? Пак ли тези, докога?“. Как се отваря място за новите?

– Ами да вземем тогава да махнем Пикасо? Докога ще ни набива светът, че е гениален, че Джакомети е велик? Да отворим място за новите като пуснем старите в канала или ги запалим? Има място и за новите неща. Зачеркването не е принцип, зачеркването е самоубийство. То е акт на безсилие: не мога да го понеса, защото ме дразни. Именно това преодоляване на безсилието не се случва. А това безсилие идва от комплекс за малоценност – и на медийните, и на политическите величия.

Защо ме поканиха в НДК? Направи го сегашният екип от млади хора – значи не виждат в мен само едно старо куче, не казват: „Още ли е жив този“.

Емил Попов пред паното в дъното, създадено от него и Ангел Станев при създаването на НДК.

Липсва обаче този стълб в пространството, че със зачеркване не правим култура. Култура се прави чрез точни анализи, като се назоват нещата с точните имена. Къде ще сложите Иван Ненов и Генко Генков? В соца ли? В купището. Това е безсилие, не води до нищо свястно.

– Как трябва да бъде организирана София, за да стане модерен европейски град?

– Първото условие, което по някакви причини е нарушено, е целостта. Един град се гради от философи, поети, художници, архитекти, политици, които комуникират помежду си. Аз съм само художник и мога да кажа, че е необходимо културно, хуманно отношение към самите нас, към собствения ни живот. Доминира една раздразнителност, една яростна агресия. Всеки срещу всеки. Разстрелваш някого, защото не ти харесва. Правено е много пъти, не само в България. И Лорка са го убили, пак такива като тия, дето убиха нашите поети.

Необходим е поглед към цялостта на живота. Когато говорим за скулптура, е добре да чуем какво мислят скулпторите. За живопис – живописците. И така нататък. А не да излизаме с думите: „Ооо, това не го харесват хората“. Какво харесват хората? В градината на Далчев да мушнеш една работа като воина със Самарското знаме (бел. ред. – край църквата „Света София“). Няма логика! Там има прекрасна изложба на открито на най-големия ни скулптор – Любомир Далчев. И изведнъж срещу него слагаме Самуил. Няма да коментирам самия паметник – направил го човекът, толкова могъл. Някой поискал – добре. Но защо точно така? Като в Скопие – кон до кон, юнак до юнака.

Сменят се плочките на всички площади в България. Прави се по програма, огромни пари се усвояват. И в същото време се казва, че няма пари за култура.

Проблемът е в липсата на разговор относно дълбинната антропология на един съвременен град, относно това, че трябва да се включат енергиите на различен тип мислещи хора. Затова според мен трябва да има философи, поети, писатели, художници, архитекти, политици. Всички те могат да седят в близки пространства като крайна цел – да направим по-хуманен, по-жизнен нашия пейзаж.

Тук изведнъж се появява нещо, сменят се плочките на всички площади в България. Прави се по програма, огромни пари се усвояват. И в същото време се казва, че няма пари за култура. Ще изчакаме още 30-40 години. Необяснимо е. Дори само това, че намираме начин да сменяме плочките, което въобще не естетизира средата, а няма пари примерно за едно смислено, богато проектиране във всички аспекти, които преди малко изредих. Не се чуват гласовете на професионалистите. Голяма разсипия, голяма беда. Цари абсолютна глухота във водещи институции.

– Глух ли е министърът на културата Вежди Рашидов за вашите думи?

– Не бих казал. Първо, защото сме колеги на близка възраст. Но е факт, че все още не се повдигат тези проблеми, а те със сигурност са му ясни. Не вярвам на някого да не са ясни. Отново питам – защо не влиза образованието откъм дълбинна антропология и култура? Всеки от нас е виждал как дечица в първи клас стоят в Лувъра и им се провежда час по история на изкуството. И това продължава до студентството. Виждали сме го и си го повтаряме вече 30-40 години. Но нямаме пари за това. Няма кой да каже – ето това са стълбовете в българската култура, нека да стоят, а не да ги режем.

Говоря това с чувство на отвратително безсилие. Не искам да назовавам по име никого. Сигурно всички полагат големи усилия, за да се случи, но не си обяснявам защо нищо става. А вече 30 години минаха от прехода, това е много време.

– Към какво бе този преход?

– Нямам обяснение. Желанието да се смени нещо, което очевидно се беше изморило по някакви причини… Какво се случи, за да се случи това? От руската революция насам имам предвид. Как беше възможна антифашистката коалиция Рузвелт-Чърчил-Сталин, как беше възможно преразпределението на света, как продължава да се играе тази игра, само в интерес на едни много груби печалби? Това продължава да е част от нашия живот. Какво да направим ние за тези милиони бежанци? Аз направих една творба с дете в огромна по мащаб ръка. Нищо друго не мога, а то е адски недостатъчно.

– По 100-200 души на ден връщаме обратно, казва министър-председателят.

– Те не са буркани, за да ги местим по рафтове или някъде другаде. Изумен съм от това. Какво се случва, защо няма цялостен поглед на Европейския съюз към проблема с мигрантите. Някой говори ли въобще за спиране на войната в Сирия?

– Говорят, имаше многократни опити.

– Тези опити нямат право да бъдат неуспешни. Следователно става дума за интереси.

Липсва цялостен поглед на Европейския съюз към проблема с мигрантите. Някой говори ли въобще за спиране на войната в Сирия?

– В каква посока се развиваме, г-н Попов?

– В прекрасна, естествено. Още Шилер го е казал. Европейски съюз, единство, обединяване на ценности, които касаят всеки човек. Но те не се провеждат. Този разговор за бежанци и хуманност, който водим в момента, не се провежда в обществото. Това означава, че има един аспект на дехуманизиране на самото съществуване, което е тревожно. Само по посока на един краен рационализъм, едно крайно консуматорство, на идентифициране на щастието с материално притежание. Всичко това съществува не само у нас, то е част от световен процес. Чувам го и от други хора, дълбокоуважавани и всеизвестни, например лидерите на всяка от големите религии. И от Далай Лама, и от папата. Но гласът на хората, които общо взето работят в духовния аспект, остава глас в пустиня. Моят любим лидер е Ганди.

– Християнин ли сте?

– Да, християнин съм. Но изпитвам симпатия и към други религии, до които само съм се докосвал. В Индия съм бил четири пъти, известен ми е великият принцип за ненасилието – има го и в будизма, и в християнството. Пътищата към него са различни. И съм изумен, че не стои като основен принцип в обществото.

– Не знаете ли – насилието днес е важна част от развлекателната индустрия, насочена основно към тийнейджърите? 

– Това е изключително тревожно. И питам – как се забавляваш: с дива агресия или с други форми на забавление? Това трябва да е политика, грижа за цялото общество. А обществото включва и държавата. Което обаче не се забелязва.