Проф. Стефанов обратно в Народния: Не се радвам

Завръщането на проф. Васил Стефанов начело на Народния театър поставя точката на първия сериал на „Площад Славейков“. В продължение на месеци публикувахме личния дневник на най-дълго управлявалия директор на първата ни трупа.

Той разкри събития, звезди и сблъсъци от историята на най-елитната ни сцена такива, каквито вероятно публиката никога вече няма да ги види. Някои бяха развенчани, оказаха се хора със слабости като всички нас. На други образите изглеждат неочаквано героични. Трети пък се оказаха сложни задкулисни играчи. Гледната точка на Стефанов, разбира се, е субективна. Затова на „Площад Славейков“ място намериха всички, които поискаха думата, за да разкажат своята истина.

Най-драматично прозвуча епизодът, в който актьорът Стефан Гецов казва пред проф. Стефанов, че „човекът на Държавна сигурност в Народния театър е Крикор Азарян“. Това предизвика роднините на режисьора, починал 2009 г., да поискат справка от Комисията по досиетата. От там категорично отрекоха Азарян да е бил сътрудник или агент на Държавна сигурност.

Театралният роман на Васил Стефанов, отпечатан като книга в неголям тираж, извади наяве панаирите около избора на директор на Народния, какъвто скоро ще проведе отново. Конкурсът, оказва се, е параван за предварително посочения победител. Затова в състезанията за директори на националните културни институти участникът често е само един.

Вижте последния Епизод № 17:

6 януари 2003, понеделник

Днес имах две любопитни срещи.

В края на миналата седмица по телефона ме потърси Мариус Донкин. Честити ми именния ден и ми предложи да се видим през някой от следващите дни, тъй като на 10 януари заминавал на снимки в Италия за 20 дни. Уговорихме се да се видим днес.

Миналия петък ми се обади и Пламен Масларов, също за да ми честити Новата година и именния ден. И той ми каза, че иска да се видим. И с него уговорих среща днес, но в по-късен час. В кабинета му в театъра, откъдето явно ми се обаждаше, беше и Аня Пенчева, тя също каза две думи по телефона и заяви, че ще присъства на уговорената с Пламен среща.

Очевидно новината, че ще участвам в конкурса за директор на Народния театър е тръгнала, щом тази сутрин и Светла, предишната ми секретарка, ми се обади, за да ми честити именния ден (на Йорданов ден!).

В 12 часа се срещнахме с Мариус в кафенето, където обикновено водим с него разговорите си. Той беше дошъл преди мен. Не се съмнявах, че ще говорим за конкурса и моето връщане в театъра. От него научих и целта на следващата ми среща с Масларов. Той и Аня ще искат да ме убедят да работя “заедно” с Масларов, като той ще ми предложи да ме назначи още сега за “художествен ръководител”. Изсмях се.

Не ми беше обаче до смях, когато Мариус ми каза, че в неговата гримьорна Аня е говорила по телефона с жената на министър Абрашев и от нея е научила за моята среща с министъра. Чудех се от къде изтича информацията. А то било от най-високото място!

Това ми подейства направо зле. Може ли да се има доверие на този министър? Всъщност хората, с които се срещах, знаеха предварително всичко за мен. Така че реших да играя с открити карти. Признах на Мариус, че никога не бих се съгласил да работя с Масларов. Той, от своя страна, ми каза, че говорил със Стефан Данаилов, който бил огорчен, че от Министерството не са му казали за конкурса, но като научил, че аз съм кандидат, заявил, че това е най-доброто решение. Говорихме около час, но нищо друго особено не научих.

В 13 часа заварих Масларов на една маса в “Хепи” на ул. „Раковски“ с някакво момиче, което му вземаше интервю. После разбрах, че това е журналистка от “Труд”, която писала най-злобните материали срещу Сашо Морфов. Малко по-късно се появи и Аня. Те започнаха направо. Научили, че ще се явявам на конкурса, какво ще правим? Питам: какво искате да кажете? Според Аня, конкурсът е за “екип”, а не за директор. Така й казали на нея. “Аз пък никога не съм чувал такова нещо”, казвам. Обясних на Пламен, че не аз имам нужда от театъра, а театърът има нужда от мен. Но от опита, който имам, ако спечеля конкурса, няма да вземам никого, ще работя сам. Аня беше много разочарована. Каза, че съм я убил и си тръгна.

С Пламен останахме още около 20-ина минути. Многократно му обяснявах, че дори да имам брат, няма да го взема да деля с него отговорностите си, защото рано или късно ще възникне конфликт. С всичко, което казах, той се съгласяваше. Накрая ми призна, че се тревожел най-вече не за себе си, а за някои договори, които бил подписал и които, ако той напусне, можели да се провалят, а то не било добре за театъра. Не се съмнявам, че за самия него би било още по-зле. Има нещо тъмно в този пазарлък.

Докато разговаряхме, Масларов ми даде изрезка от вестник с обявата за конкурса, която не бях виждал.

На тръгване бях почти решен да се откажа от конкурса. После си казах, че това би било най-лесното решение не само за мен, но и за тях. А аз не искам да ги улеснявам.

Утре ще отида в Министерството да взема някакви материали. На конкурс като на конкурс. Ще си отворя много работа и грижи, но не бива да отстъпвам.

19 януари 2003, неделя

На 17-ти, в петък, подадох документите си за участие в конкурса.

Същата вечер бях на премиерата на “Жените на Джейк”, отложена поради заболяване на Стефан Данаилов. Спектакълът е правен по поръчка специално за неговата 60-годишнина. При това положение той естествено е в центъра. Играе добре, но познато. Андрей Аврамов не е успял да предизвика у актьорите нещо ново. Мария Каварджикова също играе добре и също познато. Те повтарят нещо от “Цената” и нещо от “Чайка”. Много добре се представя Ана Пападопулу, чудесна е. А Мария Сапунджиева е нетърпима “чалга”.

На представлението бяха някои от шефовете на БСП, естествено. Накрая Ламбо с присъщата му непосредственост покани зрителите – негови гости, да се почерпят по чаша вино във фоайето. Аз си тръгнах.

И по целия път до дома си мислех едно: защо ще се връщам в този театър, не правя ли ужасна грешка, като се съгласих, защо трябва отново да си обърквам живота и в името на какво, заради кого? Тази вечер видях усмихнати, щастливи лица и на актьори, и на хора от театъра. Те са добре, чувстват се добре. Защо им е смяната на директора? Сегашният все пак ги води нанякъде. Да ги води където иска и колкото иска, това на мен не ми влиза в работата.

Прибрах се много потиснат, като в главата ми се въртеше мисълта да поправя грешката си с подаването на документите, като не се явя на изпита пред комисията. Все още има възможност да се оттегля от играта. И бях решен да го направя.

Спах лошо, събудих се през нощта и пак мислих за същото.

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта. Не знам. Във всеки случай се събудих по-успокоен, снощните мисли бяха излетели от главата ми, нетърпимата потиснатост се беше разсеяла.

Все пак въпросът “да или не” си остава. И аз все още не мога да стигна до решение. Просто съм се отчуждил от тези хора, от театъра, от всичко това, към което ще трябва да се върна. Казват ми, че е някакъв “дълг”. Дълг към кого и към какво? Сякаш аз мога да оправя нещо, което върви на зле и му е хубаво да върви така! Да започна отново да се карам, да късам нерви, да “почистя” (както ми каза Кристина Тошева) отново натрупалата се измет. Много хубав дълг, няма какво! Аз прегръщам мисията на боклукчия или на пожарникар.

Вчера имах две интересни телефонни обаждания.

Първото беше на Пламен Масларов. Обади се около 11 часа сутринта. Предната вечер, докато си купувах програма от разпоредителката, той ме видя и ме покани на чаша ракия след представлението. Аз кимнах, макар да знаех, че няма да стане. Така че вместо поздрав той ме попита по телефона защо не съм останал на почерпката. После поиска да му кажа какво е впечатлението ми от спектакъла, защото, както каза той, “много ме ядат” критиците. Не знам кой го е ял, но истината е, че няма за какво да го хвалят, освен за това, че тази година театърът е все пак по-добре от миналата. Казах му това.

Най-после той си дойде на думата: “Казвай сега какво да правя, да участвам ли в конкурса?”. “Ти ще решиш, Пламене. Твое право е да участваш”. “Интересно е, че не ме попита дали аз вече съм решил да участвам. Не знам, много искам да ръководя театъра”, казва той. “Ами, тогава участвай”, викам му аз. “Да бе, ама друго ще е, ако сме двамата с теб”, продължава познатата тема той. “Разбирам те, Пламене, но и ти разбери, че е много рано да говорим по този въпрос. На предишния ни разговор аз бях може би много остър. Хвана ме в момент, когато сам още не бях решил за себе си какво да правя, а ти ми предложи комбина!” “Да, бе, ти знаеш колко те уважавам и колко искам да сме заедно”, пак взема думата той. “Хайде да оставим този разговор за по-нататък”, предлагам му аз. “Хубаво, но да знаеш, че аз съм зад теб и съм готов да ти помагам всякак. Можеш да разчиташ на мен.” “Благодаря ти”, казвам аз и тук разговорът свършва.

След обед много неочаквано ми се обади проф. Елка Константинова. “Как сте, г-н Стефанов?” – “Ами, не съм зле”, казвам аз и чакам продължението. “Трябва да сте добре, за да станете отново директор на Народния театър”, минава направо към въпроса тя. “Трябва да направите всичко възможно да се върнете в театъра.” “Да, ще участвам в конкурса, но това е все пак конкурс, няма гаранция, че ще го спечеля.” “Кои са другите?”, пита тя. “Не знам, не съм се интересувал”, отвръщам аз. Тя казва, че е говорила със зам.-министъра Анда Палиева, една чудесна жена (съгласен съм), която била наясно що за тип е Масларов, “той е непочтен човек, ние с него сме работили”, тя разказала всичко на Палиева. “Само вие трябва да се върнете и Сашо Морфов да се върне, като главен режисьор, повече той не бива да мисли за директор.” Не знам с кого тя обсъжда тези въпроси, кой й суфлира. Но през цялото време тя говори от името на “ние”, а не от лично свое име. Не издава никого от това множество. Само ми пожелава успех и обещава, че “ще стискаме палци”. И с това завършва разговорът.

24 януари 2003, петък

Късно снощи ми се обади Сашо Морфов, че се е върнал от Скопие. Уговорихме се тази сутрин да се видим вкъщи.

Дойде след 10 часа. Не бях го виждал повече от година. На вид е много добре.

Говорихме за връщането на неговите спектакли в афиша и за нови проекти. В Скопие той поставя “Франкенщайн” по свой сценарий, споделя, че среща трудности. Признава, че сценарият иска поправки.

Казва ми, че е в лоши отношения с Масларов и Стефан Данаилов и че Аня Пенчева и Мария Статулова умували как да провалят конкурса за директор. Според него Масларов има трима адвокати, които щели да намерят дефекти в конкурса и да заведат дело и докато се чака гледане на делото резултатът от конкурса ще бъде блокиран. Добре измислено е. Но мен какво ме засяга? Аз не изгарям от желание да се връщам в театъра.

Каза също, че спектаклите му са спрени заради разногласия по договорите му за авторско право. От думите му разбирам, че той очаква да бъдат върнати в афиша всичките му постановки, докато аз мисля за “Дон Кихот”, “Сън в лятна нощ” и “Бурята”. Мисли да замени в “Дон Кихот” Стефан Данаилов или просто да преработи сценария, за да няма нужда от него.

Говорим също за Явор Гърдев и Лили Абаджиева като за режисьори, които трябва да бъдат привлечени. Той има чувството, че ще бъде главен режисьор. А аз не мисля такова нещо. Най-малко на първо време, до края на сезона режисьори и сценографи ще си останат гастрольори, пък после ще видим.

Аз му заявявам, че трябва да се направи на всяка цена нещо от Вазов и му споменавам за “Хъшове”. Той се замисля по въпроса.
Чакам да се свържа с Явор Гърдев. Искам да говоря с него.

Във вторник вечер в салона на Народния театър гледах “Йестърдей” на Младежкия (който е все така бездомен) по покана на Стефан Мавродиев, с когото пък се видяхме предишната седмица на премиерата на Ламбо. Актьорска режисура по вкуса и моженето на Мавро. Учудващото е, че актьорите играят на живот и смърт пред публика от около 100 човека. Отдавна не бях виждал толкова мотивиран колектив. И това е чудесно. Спектакълът просто може да се гледа.

14 март 2003, петък

На 25 февруари влязох отново в кабинета на директора на Народния театър. Това беше първият ми работен ден като “нов стар директор”, както писаха във вестниците.

Споразумението за назначаването подписах в кабинета на министър Абрашев в присъствието на Красимира Филипова. Министърът близо седмица преди това беше болен, поради което подписването се отложи за тази дата. Той не прие да ме назначи “по съвместителство”, както беше по-рано, според него длъжността не допуска това. Преди да сложим подписите си, той ми обеща да имам заплата с 10% по-висока от тази на Масларов. Казаха ми, че от 1 март ще получа увеличението. Точно в тези дни главната счетоводителка на Министерството беше заминала в чужбина.

На 25 февруари тръгнах на работа, но се срещнах със състава на театъра на другия ден, в сряда, защото във вторника камерната зала беше дадена на гостуващия Несебърски театър (имало и такъв). А аз държах срещата да стане в камерната зала.

Говорих сравнително дълго. Наблегнах особено на желанието ми да върна театъра на трупата му, което значи да прогоня голямата група гастролиращи, чрез които театърът буквално се източва.

Завършва вече третата седмица от завръщането ми. И на срещата, и след нея мнозина ме поздравиха и ми пожелаха успех. Обаждаха ми се от провинцията, приятели и познати от София и всички ме уверяваха, че правя необходим жест. Аз постоянно повтарях, че не се радвам на завръщането си, но не съм имал друг избор.

Тръгна добре познатото ми ежедневие. Свиквам с него по-бързо, отколкото съм предполагал. И още по-бързо разбирам, че ме чака много, страшно много работа.

Така започна моето второ директорство, което завърши след близо шест години, в края на 2008.

Но това е вече друга история.

Следващата неделя очаквайте интервю с проф. ВАСИЛ СТЕФАНОВ за решението му да публикува личния си дневник.