Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Професор от СУ с признание за сътрудничество към ДС

Не съм навредил на никого, не съм се облагодетелствал, твърди Владимир Трендафилов, преподавател по английска литература

Лъвът край МВР в София. 28 години след края на тоталитарния режим, от архивите на Държавна сигурност продължават да излизат тайни. Снимка: Емил Л. Георгиев - Професор от СУ с признание за сътрудничество към ДС

Лъвът край МВР в София. 28 години след края на тоталитарния режим, от архивите на Държавна сигурност продължават да излизат тайни. Снимка: Емил Л. Георгиев

Признание за сътрудничество към Държавна сигурност направи във Фейсбук проф. Владимир Трендафилов, преподавател по английска литература в СУ „Св. Климент Охридски“, литературен критик, поет и преводач. Той споделя как е бил вербуван и регистриран като агент с псевдоним Богдан.

Решението си да сподели публично за принадлежността си към ДС Трендафилов взима, след като на 15 декември тази година получава писмо от Комисията по досиетата, в което го уведомяват, че е разкрит като „секретен сътрудник“ – за да не научават колегите и приятелите му факта първо с „канцеларската му формулировка“.

Владимир Трендафилов твърди, че на никого не е навредил с „доносите си“ и определя себе си като „честен човек“. Пишел „абстрактни глупости“ „при поискване“. Осмелява се да прекрати „докладите“ си в началото на 1989 г.

„Площад Славейков“ не публикува текстове на автори, огласени като съпричастни към структурите на Държавна сигурност. Но не можем да крием истината кои са били принадлежни към тях. Затова публикуваме изповедта на проф. Владимир Трендафилов.

„Приятели и колеги,

Днес получих официално писмо от Комисията по досиетата, в което ме уведомяват, че съм разкрит като секретен сътрудник на ДС с псевдоним Богдан, цитирам: „вербуван на 14.04.1980 г., възстановен на 15.02.1985 г. и регистриран на 26.02.1985 г. в качеството на „агент“ към управление VI-II-I и VI-IX-I. И реших да ви пиша за моя случай, за да не се запознаете с него най-напред от канцеларската му формулировка. А на кого ще повярвате, това, разбира се, е ваша работа.

Да, всичко това е вярно. Писал съм доклади при поискване и съм ги подписвал с гореспоменатия псевдоним. (Впрочем него не съм го избирал, те ми го сложиха и аз не възразих.) Само че искам да прибавя две пояснения:

1. Не съм ходил никъде да се записвам или зачислявам доброволно. На два пъти бях подложен на ужасен психически натиск от две различни ченгета, които ту ми припомняха, че имам дядо, пребит до смърт в следственото във Варна скоро след Девети (което е чиста истина), ту ми говореха, че съм „свой човек“, защото съм служил войник на границата в Малко Търново (което също е истина), а Гранични войски в оня период (1974-6) се числяха към МВР. Бях 25-годишен, много уплашен, и не издържах, за което ме е срам, още оттогава.

2. Абсолютно никой не е пострадал от нещо, което съм писал по тия крайно неприятни за мен поводи. Беше ме ужасно срам, че някак не намерих сили да откажа и още тогава, за да запазя някакво самоуважение, се заклех пред себе си да не допусна някой да пострада заради мен.

Оттогава нататък съм имал много откровени разговори на забранени теми с огромен брой приятели и познати, хората винаги са ми се доверявали лесно, защото съм (наистина) честен човек. И нищо от това не съм довеждал до знанието на службите. Писал съм общи лафове и не съм цитирал или преразказвал застрашаващи някой човек изказвания – никога. Ако някой мой познат намери нещо, с което да опровергае това, моля нека го оповести публично. Но просто знам, че такова нещо няма.

В началото на 1989 г., без да сме предусещали края на социализма, двамата с жена ми сменихме църквата си – преминахме към Католическата. Тогава именно събрах кураж да кажа на второто и последно ченге в живота ми да не разчита повече на мен. Всъщност, от него нямам кой знае колко лоши спомени, защото беше един угрижен, вгорчен, а и, мисля, обезверен човек, който се кахъреше за разни проблеми в семейството си и беше подкарал службата съвсем формално. Приемаше ми без възражения всички абстрактни глупости, които пишех при поискване от негова страна. Може би затова и не прекъснах връзките с него по-рано. Тогава и се заклех никога повече да не се страхувам. Тази клетва съм я спазил, както и предишната.

Това е общо-взето всичко по темата. Естествено, това са само мои думи, а не доказателства. Така че окончателните тълкувания са ваша работа. Мога само да приведа в собствена защита някои косвени обстоятелства, а именно:

Ако не вярвате на думите ми, колеги и приятели, то кажете ми какво съм спечелил от „агентурната си дейност“ в периода 1980-1989 г.? Бях асистент в кат. „Английска филология“, веднъж ме пратиха на 7-дневен семинар в капиталистическа страна (в Кеймбридж) и даже имам разгромен пръв опит да защитя докторат.

Какво съм спечелил от „принадлежността си към системата“ и след 1989 г., когато доверените хора разграбваха страната? Къде са ми авоарите, апартаментите, връзките, влиятелните обществени и професионални позиции? Не съм дал нищо ценно на службите и те не са ме смятали за свой човек.
Всички знаете обаче, че ако съм имал някакви възражения срещу някого или нещо, аз съм ги обявявал открито в пресата. Мненията ми не са били тайна за никого и това, което винаги съм искал, е открит дебат по редица обществени въпроси, в чиято важност вярвам.

Признавам, че ми е трудно да напиша всичко това. Но същевременно чувствам и облекчение, защото това е последната ми тайна. Сега да става каквото ще. Заповядайте текста.“

Следват десетки изказвания, едно от тях е на Стефан Тафров. Публикуваме и него, тъй като разкрива още детайли от методите на ДС:

„Добре е, че си откровен, Владо. Нали затова искахме да се знае кой какво кога защо? За да можем да решим за себе си какво мислим за всеки отделен случай, с разума и със сърцата си. Сглупяват всички в твоето положение, които не реагират откровено като теб.

Напълно ти вярвам, че те е срам и напълно ти вярвам, че не си причинил никому зло. Знам какво е да те обикаля ДС и да те притиска, особено когато и двамата ти дядовци са царски офицери, а баща ти е бил защитник по Народния съд и процесите на опозицията и заличен адвокат. А ти се занимаваш с френска литература и ти казват, че никога няма да пуснат във Франция, ако не им се дадеш. Не подписах и не написах нищо, но не се смятам за кой знае какъв герой.

Гадна, мерзка система беше, трошеше кокали и е човешко и е напълно разбираемо, ако не извинимо да не й издържиш, особено когато си само на 25 години, а си пълен със сили, можещ и талантлив.

Колизия за гръцка трагедия си е това и не съм сигурен, че днешните млади могат да разберат какво ни е било в онези времена“.

Представяме Ви и отговора на Владимир Трендафилов:

„Благодаря ти, Стефчо, за думите, ти си достоен човек. Сигурен съм плюс това, че когато сте правили навремето закона за разкриване на досиетата, сте имали най-добри намерения да разграничите „добрите“ от „лошите“, „своите“ от „техните“, „свястните“ от „ченгетата“. Аз самият приветствах този закон като се появи и съм го одобрявал досега от потребност за справедливост. Но той не успя да обезвласти предишните, не ги лиши от каквито и да било изгодни социални позиции, а ето, че сега ме удря и мен.

Та вече мисля, че той не струва, Стефчо. Не се чувствам справедливо санкциониран. Чувствам се за пореден път изпързалян от държавата. Първия път, значи, тя ми нахлува в квартирата и ме обработва да ѝ служа в конспиративните стратегии сред собствените ѝ поданици. Честно, чувствам се герой, задето с всичките криволици на самообладанието си аз тогава така и не натопих никого. И сега, „под вънкашност чужда и под име ново“, държавата пак идва и ме санкционира, задето не съм бил още по герой, та да откажа всяко взимане-даване със собствения ѝ предишен идейно-бюрократичен формат.

Е, не може така. Не може героиката да е единствената норма на легитимно гражданско поведение. Това значи да очакваш прекалено много от хората. Мисля, че държавата трябва да поема и някаква приемствена отговорност спрямо поданиците си и да не трупа нови товари върху гърбовете им, преди да е свалила оттам старите. Иначе нито е справедлива, нито е демократична.

Та това си мисля, Стефчо. Иначе ясно, трябва да се чувствам късметлия, че у нас не действа закон за лустрацията, както в Полша. По силата му сега щях да бъда уволнен от работа директно. Е, радвам се, хубаво. Но говоря за друго“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах