Производителят на нощни шкафчета с кеш пее в Оперетата

Мислех, че ще гледам една добра реплика на Хачо-бояджиевата „Криворазбрана цивилизация“ в Националния музикален театър, но попаднах на неочаквано забавна бурлеска, в която всичко беше преосмислено по нов начин.

Откакто е създадена през 1871 г., „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников е неизменна част от театралния репертоар у нас. Поставяна е десетки пъти на сцената, но повечето зрители я познават най-добре от телевизионната постановка на Хачо Бояджиев през 1974 г. с музиката на Дечо Таралежков. Тази постановка дотолкова се е сраснала с представата за пиесата на Добри Войников, че сравнението с незабравимите превъплъщения на Георги Парцалев, Ружа Делчева, Никола Анастасов, Илия Добрев… идва неизбежно.

Постановката на Николай Гундеров в Музикалния театър обаче има допирни точки с познатото само донякъде – музиката на Дечо Таралежков си е там, но не определя структурата на мюзикъла; героите на Добри Войников са същите, но освен, че има нови образи, всички са интерпретирани по нов начин; ценностите са трайни, епохата – нова.

За разлика от обичайния подход, залегнал в замисъла на Войников, Николай Гундеров не е простил на никого. В неговата интерпретация няма протагонисти и антагонисти, няма добри и лоши, няма поучения. Парвенющината и елементарността се срещат на територията на всепроникващия кич, и това е смешно. Но и тъжно, защото въпреки гротесковото преувеличение, ние тези хора ги познаваме. Мадам Злата в реалния живот днес наистина обикновено е омъжена за новобогаташа Хаджи Коста с официалния анцуг, който според Николай Гундеров, е производител на нощни шкафчета (пълни с евро). Децата им в нашето съвремие наистина са толкова претенциозни, безпомощни и слабо образовани, колкото са Анка и Димитраки. Но влюбеният Митю и неговите приятели не са по-добри – на сцената на Музикалния театър те са татуирани батки-националисти, които скандират „дажвейбалгария на три морета“, докато пребиват всеки, който не им харесва. Никой не е пощаден. Но и никой не е грозно заклеймен. Просто режисьорът е изтрил лустрото и ни е показал колко са/сме смешни, нещо, което обикновено не виждаме сред медийната мъгла.

Парвенютата са смешни, националистите са смешни, претенциозните сноби са смешни. Смешни са не само днес, били са смешни винаги, разказва ни режисьорът ненатрапчиво, без да ги ограничава в една епоха.

В музикалния фон са включени забавни аранжименти на песни от всички времена – от фолклора през Елвис Пресли, Дона Самър и диското, до Лейди Гага и Адел. Смешно е надпяването, в което напълно безсмислено и безцелно в стила на евтино риалити се противопоставя българската на чуждата музика. И пак никой не е пожален.

Политическите намеци са елегантни, езоповият език не е словесен. Подкупите се дават в нощни шкафчета, Хаджи Коста е заобиколен от сервилни бодигардове… А диригента го виждаме чак накрая, макар да е на сцената през цялото време.

Залата на Музикалния театър беше пълна. Нямаше нито едно свободно място. Спонтанният смях беше като поредица от взривове. Защото публиката се огледа в себе си и осъзна, че живеем в „Евровизия“ (една от добавките на Гундеров към оригиналния текст на Войников) – всичко зад и пред кулисите се прави или за евро, или за визия.