„Промяната е проблем за много артисти, но тя не винаги е провал“

Младата оперна певица Мила Михова бе един от първите хора на изкуството у нас, които не скриха, че имат Ковид-19. Заразява се от баща си, музикант от Софийската опера Огнян Михов. Мила изкарва тежко болестта, но днес вече е добре. След цяла година в антракт, тя изпуска редица ангажименти, от Ковид-19 си отива един от потенциалните ѝ импресарии, но продължава да се готви и да гледа с оптимизъм към бъдещето.

Родена е в София. Завършва Музикалната академия със специалност оперно пеене. Неин учител е майка ѝ, прочутата оперна певица Дарина Такова, по-късно Мила учи при Мариeла Девиа и Райна Кабаиванска. Специализира в Академията „Санта Чечилия“ в Рим под ръководството на примата на белкантото Рената Скотто.

Дебютът ѝ е като Фиордилиджи в „Така праят всички“ от Моцарт, следват изяви у нас и в чужбина –  Португалия, Испания, Италия, Франция и др. През 2018 г. прави дебюта си на престижния „Rossini Opera Festival“ в Пезаро, Италия, с ролята на Мадама Кортезе в „Пътуване до Реймс“; по-късно през същата година изпълнява сопрановата партия в „Малка тържествена меса“ от Росини в „Le Grand Amphithéâtre de la Sorbonne“ в Париж, част от събитията за 150-годишнината от смъртта на Джоакино Росини. През 2019 г. изнася концерти в България и чужбина, гост е на неделните концерти на радио „France Musique“ в Париж с проекта „Bjork ALTERNATIVE“, в който изпълнява музика на певицата Бьорк във версия за опера и под акомпанимент на старинни инструменти.

В България пее по фестивали като Софийски музикални седмици, Новогодишния музикален фестивал в НДК, Мартенски музикални дни в Русе, „Пиано екстраваганца“, Моцартови празници в Правец и др. Репертоарът ѝ включва белкантови роли, ораториални произведения и рядко изпълнявана камерна музика.

– Райна Кабаиванска твърди, че не се страхува от Ковид-19. Вие имахте ли подобна смелост, преди да заболеете от коронавирус? 

– Ако трябва да съм честна, страхувах се от вируса още преди да беше стигнал Европа. При Райна тази смелост идва от това, че тя просто не може да си представи живота без това, което прави. Вярва, че изкуството преодолява абсолютно всички обстоятелства и по някакъв начин се чувства длъжна да внушава смелост на учениците си. Възхищавам ѝ се за това. Мен доста ме е страх – и сега, след като изкарах вируса, не мога да кажа, че ме е страх по-малко. Ще се ваксинирам – изтръпвам, само като си представя, че това, което преживях, може да ми се случи отново. Признавам, не съм изпадала в паника, но си ме беше страх и спазвам всички мерки от самото начало.

– Мнозина отказват да спазват мерките, как се справяте с чувството, че вашите усилия не са достатъчни?

– Не може да бъдем отговорни заради другите, но ако всеки ги спазва заради себе си и близките си, може би ще се получи една по-голяма колективна защита. Аз много обичам да цитирам Уилям Одън, може би един от любимите ми цитати изобщо: „Ние сме на този свят, за да помагаме на другите, а защо другите са тук, никога няма да разбера“. Защото ние сме тук, за да даваме, а какво получаваме, е извън нашия контрол. Аз и семейството ми спазваме всички мерки. И въпреки това се заразихме.

– Хората на изкуството са по-склонни да вярват в теории на конспирацията, налага ли се да убеждавате ваши колеги например, че коронавирусът не е измислица?

– Първо, да кажа, че аз въобще не вярвам в конспирации. На моменти те са толкова абсурдни, че за мен е излишно да се водят спорове на тази тема. Но, да, смятам, че има колеги, на които не им се иска да вярват в сериозността на вируса, защото той ни остави вкъщи месеци наред. Много от нас, включително и аз самата, не работим. Артистите на свободна практика бяхме първите, които си останаха по домовете. От началото на годината имам 14 отпаднали концерти с дати, повечето от тях не бяха в България, проекти, фестивали, страшно много прослушвания, работни срещи с диригенти, директори на театри, а един импресарио, с когото ми предстоеше да работим, почина от Ковид. Много често се цитира изречението, че когато се случи на непознат, е статистика, но когато се случи на познат, е трагедия. Чак когато се случи на хора, които познаваме, ние реално разбираме колко е страшно и тежко. Загубата на Камен Чанев преди седмици беше огромен, гигантски шок за оперните артисти. Въпреки че през тези месеци съм се изолирала, не присъствам във Фейсбук, но все пак до мен достигат коментари, че мерките са опит да се ограничат нашите свободи, че по този начин се убива културата и изкуството и едва когато видяхме един стълб на това изкуство в България да си отива, много хора си дадоха сметка колко е сериозно, страшно и че не е безгрижно.

– На какво беше жертва Камен Чанев, според вас?

– Не смятам, че има виновен за смъртта му. Първо, в България към момента, към който той се е заразил, все още бяха отворени театрите, даже в момента са отворени. Спектакли все още се провеждаха, естествено – на 30% публика. Не е било против правилата да се провежда спектакъл. И второ, самият той е пожелал да го направи. Никой не го е карал насила да излиза да пее – защото всеки артист иска да пее, да играе пред публика, да прави изкуство. На фона на една такава трагедия, мисля че трябва да се смирим и да замълчим. Вместо да правим анализи има ли виновен, кой е виновен и как се е стигнало до това. Да, случил се е един спектакъл, след който той е бил болен. Но не е ясно дали се е заразил на спектакъла. Познавам Камен Чанев от дете, той е колега на майка ми от Консерваторията и когато се случи нещо такова, ти си казваш: „Ама това е човек от нашия артистичен живот, от нашето артистично ежедневие, от моето детство“. Гледам го от 30 години на сцената и съм се възхищавала на неговия професионализъм. Преди години, когато бях на специализация в Рим, го гледах в „Турандот“ в Римската опера и бях страшно щастлива. Винаги съм щастлива, когато видя български артист, който представя България на сцена в чужбина и е вдъхновяващ, особено за млад артист като мен. Така че загубата на Камен е ужасна, но е и сигнална лампа, че вирусът не е толкова безобиден.

– Софийската опера се опитва да работи, въпреки коронавируса. Баща ви, който е музикант от оркестъра на Операта, беше един от първите заразени на музикалната сцена. Когато и вие се заразихте, майка ви призова да се затворят три театъра. Откъде дойде заразата във вашето семейство?

– Аз не мога да кажа откъде се е заразил баща ми. Доколкото знам от него, в дните, в които се е заразил, той дори не е ходил в Операта. Неговите колеги, с които е имал комуникация, не се заразиха. Не мога да кажа, че изпитвам гняв, но имам притеснение. Всички сме чувствителни на тема здраве, особено оперните певци – ние работим със сложна техника, която стъпва на дихание. И особено сега, при тази глобална пандемия, която атакува точно белите дробове и довежда до тежки последици с дишането доста хора, смятам, че да, съществува риск. Още повече, че ние пеем с техника, която ни позволява да не използваме микрофони; изобщо компресията на въздуха по начина, по който ние издишаме, създава условия за аерозолно разпространение на вируса доста повече, отколкото във всяка друга професия. Така че, не, няма гняв, но изпитвам притеснение за колегите ми.

– Напоследък в Софийската опера се появи явлението опера без оркестър, само с пиано. Допустима ли е тази крайност?

– Случва се. Била съм била свидетел и съм чувала и за други подобни случаи. Виждала съм как се изнасят спектакли в други театри по света само с пиано, обикновено, когато оркестърът е в стачка. Не е изключено като вариант, но пак казвам – това са екстремни, форсмажорни обстоятелства и може да се направи, когато няма вариант да се препрограмира така, че спектакълът да се случи в други условия. До известна степен съм впечатлена от желанието да се отчита дейност. Все пак тази дейност по някакъв начин осигурява и оцеляването на тези театри. Защото освен в здравна, ние сме и в гигантска икономическа криза.

Виждам и какво се случва с оперните театри в чужбина. В Германия и Австрия провеждат целия репетиционен период, за да може хората, които работят там, да оправдаят заплатите си. Има театри, в които се работи само за един или два спектакъла на стрийминг, без публика в салона. Други напълно затвориха, като „Метрополитън“. Това е един много богат театър, но от друга страна е театър, чиято поддръжка струва много скъпо. Разбирам доводите защо беше затворен и съм шокирана, че бяха освободени всички щатни музиканти – това е огромен удар за тях. Голяма част от тях се изнесоха от Ню Йорк, защото да живееш в Ню Йорк без заплата е невъзможно. По цял свят виждаме различни начини, по които културните институции се справят с кризата. Това, че тук продължават спектаклите, те кара да се запиташ: „Толкова ли сме по-силни, смели и неуязвими?“, но от друга страна си казваш: „Браво за смелостта на артистите да излизат на сцена, защото това не са техни решения“. Да, артистите обичат да излизат на сцена, обичат да са пред публика, това е нещото, което ни държи живи, но хората на щат не взимат еднолични решения. Не съм сигурна, че хората, които отказват да излязат на сцена, отсреща им казват добре, ок, няма да има никакви последствия за теб.

– А Вие тази година излизали ли сте на сцената?

– Един единствен път съм излизала, през февруари. След това трябваше да участвам на Мартенски музикални дни, Софийски музикални седмици, фестивала „Пианисимо“ със световна премиера на една нова опера на Албена Врачанска, същата опера трябваше да представим в Люксембург, имах два рецитала в Люксембург, два в Германия, два в Италия. Доста неща трябваше да се случат, но не се случиха и когато предстоеше препрограмиране за наесен, аз стоях в напрежение и не смеех да кажа: „Да, да, ок, тръгвам“ и да коствам допълнителни организации на хората, които са ме поканили, при положение, че не се знаеше дали ще стигнем дотам. Единственият концерт, който потвърдих, беше този в Люксембург, и в деня, в който той трябваше да се случи, ми излезе положителният Ковид-тест.

Страшно много ми липсва сцената, не спирам да се подготвям, направих няколко прослушвания с агенти и театри по „Зуум“, колкото и безумно да звучи това. Просто смятам, че трябва да се изчака, докато не се ваксинира по-голяма част от населението. По-добре е да не се правят експерименти.

– Успехът в операта като че ли е по-крехък и нетраен от този в другите изкуства, а и това е много скъпо изкуство. 2020 г. не го ли направи невъзможно? При един апокалипсис оперното изкуство напълно изчезва.

– Да, успехът изчезва, в нашето изкуство се казва, че един артист е толкова голям, колкото е добър последният му концерт или спектакъл. В момента се опитвам да не правя прогнози, да не правя разсъждения по тема, която е с толкова много въпросителни, как ще продължи да съществува това изкуство. За хора, които са вече в края на кариерата си, след примерно 25 или 30-годишна кариера по-рядко пеят в големи театри, предполагам, че 2020 г. е тотален шок. Защото много трудно след активна кариера, когато е натрупана и умора, се връщаш обратно към този режим на пътувания, на участия. Още повече, че зад теб има нови поколения, нови артисти или такива, които струват по-малко. Защото през годините прогресивно нарастват и хонорарите. За един театър, който е преживял и финансова криза, да вземе един по-малко известен млад артист в момента ще е по-лесно, отколкото да вземе певец легенда, чийто хонорар е непосилен към момента.

– Минавала ли ви е мисълта, че може да се наложи да започнете отначало? Не в операта, а въобще в живота.

– Винаги съм смятала, че когато човек се занимава с каквото и да било изкуство, трябва да има план Б.