Пропастта между идеята и изпълнението

Има книги, които стоят на ръба на добрата литература. Усещаш дълбокото желание и усърдието на автора им да се справи със свръхамбициозната задача, която си е поставил, но виждаш и трагичното подхлъзване. „Белези“ на Венцислав Божинов (изд. „Рива“, 2019) е точно такава книга. В ядрото ѝ присъства добра идея – за самопознанието, за проникването в себе си като проникване в тъмна пещера. Буквалната интерпретация на тази идея в сюжета – главният герой се изгубва в пещера без шанс да го открият скоро – обещава много. Символиката вече е заявена във фабулата, остава да се търси дълбочината.

Началото на книгата ме зарадва изключително, защото беше многообещаващо – лутането в тъмните тунели, загубата на светлина, откриването на спасителната вода, която гарантира физическо оцеляване, докато оставеният в тъмнината търси себе си и спасението. Първата част от романа е изпълнена с вълнуващи съвместни открития на автора и читателя. Неусетно и подсъзнателно идват тълкуванията на тъмните забои, на откритите от самотния странник праисторически рисунки, които после влизат в сънищата му. Всичко това се съчетава в наративна цялост със спомена за загубената му любов, създава емоционален балон, в който читателят се чувства удобно, обграден от собствените си страхове и с надежда да открие лек за тях.

Странникът в пещерата, останал в нея по случайност, открива ниша, в която се свива като в утроба. И точно когато започва да открива себе си, да се връща към изначалното и дълбокото, писателят му стоварва втори герой – жена. Тук романът изцяло се отклонява от първоначалната си заявка и потегля в посока, която унищожава спонтанно създадената символика, защото се опитва да я напъха насила в някакъв стандартен калъп.

Спътницата в пещерата, която героят не вижда, е останала там също толкова случайно, но и не съвсем. Тя бяга от себе си, защото е претърпяла – според автора – изличаване на собственото си „аз“. Не екзистенциална загуба, не метафизично отдалечаване от себе си, а операция, при която са отстранили гърдите ѝ. Безспорно, темата е важна и дълбоко трагична, но в тази книга, в това съчетаване на две истории, някак олеква. Първо, намесват се твърде много телесни теми (не само онкологията) в тъмното място, където плътта е без значение. Двамата изгубени самотници обсъждат много повече телата, отколкото душите си. Второ, когато мъж пише за женските изживявания при толкова трагична загуба на женствеността, той определено изпитва затруднения да разбере къде е проблемът. Венцислав Божинов се е съсредоточил в загубата на сексуалност. Фиксирал се е в женските гърди като източник на удоволствие и говори от името на героинята си само в тази конотация – отношението на мъжете към нея, собствения ѝ недостиг на еротични стимули. Нито дума за дълбокото страдание от раната върху самата същност на женствеността. Става дума за младо момиче, което никога няма да може да кърми, но авторът просто не се е сетил и за това. Усещането да бъдеш жена не е само еротично, но мъжките очи трудно забелязват този ракурс. Трябвало е да говори с повече жени авторът, преди да се втурне в тази тема, това е натрапчивият извод.

Фактологичните грешки също се набиват на очи. Недостатъчното проучване вероятно е причина за твърдението, че при подчертан отказ от лечение (това е един от ключовите моменти на сюжета), жената е загубила косата си, което обикновено става след химиотерапия. Има разминаване във времето – героят говори, че е влязъл в пещерата през юни, а героинята, която е била в същата туристическа група, споменава за „хубав есенен ден“. Сякаш са две различни книги, механично съчетани, за да стигнат до по-широка аудитория.

От време на време се мяркат митични същества, родени от въображението на самотника в пещерата. Те биха били много на място, ако той беше останал сам. Но в контекста на странно завихрилата се пещерна любовна история, фантастичната поява на древната „аями“ – спътница на шаманите – е само инструмент за оформяне на сантименталния финал.

Противоречив послевкус ми остави този роман. Дори след баналния хепиенд, дори след пълната липса на промяна в героите от началото до края на повествованието, смятам, че първата му част е попадение. Предпочитам да запомня нея и да използвам въображението си, за да си я доразказвам в други дълбочини. Реверансът към масовия вкус от втората част ще остане в паметта ми като напомняне, че няма нищо по-лесно от това да се подхлъзнеш, когато се опитваш да минеш по ръба.