Прошка

Кадифе е от едно смолянско село. Тя има момченце от някакъв предишен, на когото и името даже не споменава. Когато дойде в София, се хвана с Хари. Живееха на квартира, Хари беше охрана на някакви мутри и Кадифе също започна работа при тях, чистеше имението, десетките спални, баните и тоалетните, бършеше прах, работеше по градината, садеше цветя, копаеше. Забременя и роди момиченце.

Понякога двамата с Хари разхождаха бебето с една количка, взета на старо, едното й колело само беше развалено, но Хари го поправи. Наистина колелото скрибуцаше и кривеше, но количката вървеше. Това обаче, разходките с количката, продължи кратко. На Хари му писна и започна пак да пие. Ходеше по казината и профукваше и последните пари. Накрая си взе шапката и изчезна. Каза, че щял да ходи да работи в чужбина. Добре че, преди да изчезне, закараха бебето при майка му и баща му в онова смолянско село.

Кадифе си намери работа на щанда с готовите храни в един супер. Поне двамата със сина й без храна няма да останат. Смените й са тежки, за осем и половина часа работа има право на две почивки по петнайсет минути. Колкото да изпуши една-две цигари на крак на входа на супера. Синът й се оправя сам. Той е едно сериозно момче, четвърти или пети клас.

Кадифе е още хубава жена, слабичка, стройна. Само със зъбите е зле, но когато не се смее, това не се вижда. Хари не се обажда никакъв. Тя не знае дали е заминал на работа в чужбина, не е ли заминал. И тя можеше да отиде да работи навън, хем в Швейцария, не къде да е, беше си намерила работа при един възрастен българин, като разбра какви пари може да взема, главата й се замая, ама тук децата кой щеше да гледа. Хайде, бебето го закараха при майката и бащата на Хари, но синчето й кой щеше да гледа.

Познавам Кадифе и Хари отдавна, още отпреди Кадифе да роди момиченцето. Понякога те минаваха със старата бебешка количка по нашата улица, докато разхождаха бебето. Суперът, където работи сега Кадифе, също е близо до нас. Оня ден тръгнах натам да си купувам цигари и я видях отпред, наметнала якето си върху синята фирмена фланелка, на която на гърдите пише: Едно достъпно изкушение!

Кадифе ми се зарадва, усмихна се и видях опадалите й зъби.

– Ще ми дадеш ли една цигара? Че мойте ги забравих.

Тука трябва да уточня нещо. Мразя да давам цигари. Не знам защо. Ако имам пари, мога да купя цяла кутия на този, дето се случи да ми иска, но цигари да давам мразя.

– Защо не си купиш? – попитах я. После ми докривя, че тя така ми се зарадва, а аз отказах да й дам цигара и рекох: – Ето, дръж! – И й подадох една цигара.

Но тя вече не щеше да вземе цигарата.

– Ще се обадя на сина да ми ги донесе – каза.

Обади се и синът й наистина дойде само след пет минути, квартирата им беше наблизо. Беше сериозен, мълчалив. Даде на майка си цигарите и си тръгна. Аз запалих още една цигара, Кадифе също запали. Не ми се сърдеше изобщо, че не й дадох цигара.

– Какво прави бебето? – попитах я.

И тя ми разказа как са го закарали при майката и бащата на Хари в онова смолянско село. И как Хари е изчезнал. Допуши цигарата, усмихна се и видях опадалите й зъби.

– Трябва да влизам – каза.

Прости ми, Кадифе, че не ти дадох цигара.

Прости ми, че колелото на старата бебешка количка беше развалено и количката скрибуцаше и кривеше.

Прости ми, че Смолян е далеч.

Прости ми, че заплатата ти в тоя супер е пет-шестотин лева.

Прости ми, че алкохолът е толкова евтин.

Прости ми, че казината са толкова много.

Прости ми, че изсякоха горите.

Прости ми, Кадифе!