Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Как се пише киносценарий, правила на занаята

На български език излиза една от библиите на филмовата индустрия

През 1937 г. писателят Франсис Скот Фицджералд се мести в Холивуд в търсене на ново начало, пишейки сценарии за киното. Скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. - Как се пише киносценарий, правила на занаята

През 1937 г. писателят Франсис Скот Фицджералд се мести в Холивуд в търсене на ново начало, пишейки сценарии за киното. Скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик.

Как всъщност се пише сценарий? Отговор на този въпрос дава в своя книга Сид Фийлд, наричан „гуру на всички сценаристи“. На български излиза „Киносценарият. Основи на киносценаристиката“ („Колибри“), която още с първото си издание през 1979-а се превръща в бестселър и до момента е продала милиони екземпляри.

cover-kinoscenariyatСпоред Фийлд писането на филмов сценарий е творчески процес, който може да бъде научен – занаят. Филмите са комбинация от изкуство и наука; технологичната революция буквално промени начина, по който виждаме филмите, съответно промени и начина, по който пишем сценариите за филми.

Но каквито и промени да са направени в реализирането на материала, естеството на писането на филмови сценарии е същото, каквото е било винаги: филмовият сценарий е история, разказана с картини, с диалог и описание и поставена в контекста на драматична конструкция.

Книгите на Фийлд (1935 – 2013) „Киносценарият“, „Наръчник на сценариста“, „Сценаристи, решете проблемите си“ са приемани като библии във филмовата индустрия. Претърпели са вече по 40 издания и са задължителни четива в престижни курсове в над 400 колежа и университета в Америка. Авторът е първият от Американската асоциация на филмовите сценаристи, влязъл в престижната Зала на славата.

Предлагаме ви откъс от „Киносценарият“ на Сид Фийлд.

Какво е сценарий?

– Да кажем, че си в кабинета си… Хубавка стенографка, която си виждал преди, влиза и ти я оглеждаш… Тя си сваля ръкавиците, отваря чантичката си и я изсипва върху бюрото… Има две монети от по десет цента, една от двайсет и пет и рекламно кибритче. Оставя двайсет и пет центовата монета на бюрото, двете десетцентови връща в чантичката си и отнася черните си ръкавици до печката… Точно тогава телефонът ти започва да звъни. Момичето го вдига, изрича „Ало“ и слуша, а после заявява натъртено: „Никога в живота си не съм притежавала черни ръкавици“. Затваря телефона… Внезапно ти се оглеждаш и виждаш в кабинета мъж, който наблюдава всяко движение на момичето…

 – Продължавай – рече усмихнат Боксли.

 – Какво става нататък?

– Не знам – отвърна Стар. – Просто творях кино.

 

„Последният магнат”, Ф. Скот Фицджералд

 

През лятото на 1937 година прекаляващият с алкохола, затънал в дългове и в плен на задушаващата хватка на депресията Ф. Скот Фицджералд се мести в Холивуд в търсене на ново начало и с надеждата да преосмисли себе си, като пише за киното. Както се изрази един приятел, авторът на „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“, „Отсам Рая“ и незавършения „Последният магнат“, може би най-великият американски писател е търсел избавление.

През двете години и половина, които прекарва в Холивуд, приема занаята на писане на сценарии „много сериозно“, както твърди един от авторитетните изследователи на Фицджералд: „Сърцето ти се къса, като виждаш колко много усилия е вложил в това“. Фицджералд подхожда към всеки сценарий, все едно става дума за роман, и често съставя дълга предистория за всеки от основните герои, преди да е написал на хартия и една дума диалог.

Въпреки цялата подготовка, която влага във всеки ангажимент, обсебен е да открие отговора на въпрос, който не спира да го преследва: „Кое прави един сценарий добър?“. Били Уайлдър сравнява Фицджералд с „велик скулптор, нает да свърши работата на водопроводчик. Не знаеше как да свърже тръбите, че водата да потече по тях“.

По време на престоя си в Холивуд писателят непрестанно се мъчи да открие „баланса“ между изричаните думи и наблюдаваните картини. По това време името му се появява в екранните надписи само веднъж – адаптира романа на Ерих Мария Ремарк „Трима другари“ (с участието на Робърт Тейлър и Маргарет Съливан), но Джоузеф Манкевич в крайна сметка пренаписва сценария. Работи по преработките на няколко други произведения, в това число прекарва една катастрофална седмица работа върху „Отнесени от вихъра“ (забранено му е да използва думи, които не се появяват в романа на Маргарет Мичъл), но след „Трима другари“ всичките му проекти завършват с провал. Един от тях, сценарий за Джоун Крофорд, наречен „Изневяра“, остава незавършен и поръчката му отпада, защото засяга темата за прелюбодеянието. Фицджералд умира през 1941 година, докато работи над последния си недовършен роман „Последният магнат“.

Умира с убеждението, че се е провалил.

Винаги съм бил заинтригуван от живота на Ф. Скот Фицджералд. Онова, което ме вълнува най-много, е, че непрестанно е търсел отговора на въпроса кое прави един сценарий добър. Смазващите му лични обстоятелства – настаняването в психиатрично заведение на жена му Зелда, непосилните му дългове и стил на живот, прекаляването му с пиенето – са подхранвали несигурността му по отношение на занаята писане на сценарии. И не се заблуждавайте: писането на сценарии е занаят, занаят, който може да бъде усвоен. Въпреки че той е работел изключително усърдно, бил е дисциплиниран и отговорен, не успява да постигне резултата, към който се стреми така отчаяно.

Защо ли?

Не мисля, че има само един отговор. Но след като четох книгата му и други записки и писма от този период, струва ми се ясно, че той никога не е бил напълно сигурен какво точно е сценарий; все се чуди дали го „прави както трябва“, дали съществуват определени правила, които трябва да следва с цел да създаде успешен сценарий.

Докато учех в Бъркли към Калифорнийския университет с основна дисциплина „Английска литература“, наложи ми се да прочета първото и второто издание на „Нежна е нощта“. Романът разказва за психиатър, който се жени за една от пациентките си, а тя от своя страна в процеса на бавното си възстановяване изсмуква жизнеността му и той става „един изчерпан човек“. Книгата, която е последната завършена от Фицджералд, е смятана за технически слаба и от гледна точка на продажби представлява неуспех.

В първото издание на романа първата част от книгата е написана от гледната точка на Розмари Хойт, млада актриса, която споделя наблюденията си след среща с обкръжението на Дик и Никол Дайвър. Розмари е на плажа в Антиб на Френската Ривиера и наблюдава как Дайвър се наслаждават на излета си на пясъка. През нейния поглед всичко в живота им е наред. Смята ги за съвършената двойка. Богати, красиви, интелигентни, те като че въплъщават всичко, което някой желае за себе си. Но втората част е съсредоточена върху живота на Дик и Никол и научаваме, че видяното през очите на Розмари са само отношенията, които показват на света; не е истинско. Семейство Дайвър имат сериозни проблеми, които ги изцеждат емоционално и духовно и в крайна сметка ги съсипват.

Когато излиза първото издание на „Нежна е нощта“, продажбите са слаби и Фицджералд решава, че е пиел прекалено много и е възможно да е компрометирал преценката си. На базата на опита си от Холивуд стига до убеждението, че не е представил главните си герои достатъчно рано. „Голям недостатък е – пише Фицджералд на издателя си по повод „Нежна е нощта“, – че истинското начало, младият психиатър в Швейцария, е заровено чак в средата на книгата“. Преди отпечатването на второто издание решава да размени първата с втората част и романът да започне с Дик Дайвър във военно време в Швейцария, с цел да разясни как протича ухажването и как се стига до брак. И така, книгата започва, като се съсредоточава върху главния герой Дик Дайвър. Но това също не проработва и Фицджералд е съкрушен. Книгата е финансово неуспешна до много години по-късно, когато гениалността на Фицджералд най-накрая е оценена.

Онова, което ме изумява искрено, е какво всъщност Фицджералд не е забелязал; първата му част, фокусирана върху начина, по който Розмари вижда семейство Дайвър, е по-скоро кинематографична, отколкото повествователна. Отлично начало за филм е да очертаеш героите по начина, по който ги виждат другите, нещо като въвеждаща картина; в първото издание Фицджералд ни показва как изглежда пред света тази образцова двойка, красиви и богати, даващи вид, че нищо не им липсва. Как изглеждат пред света, разбира се, е доста по-различно от това, кои са зад затворени врати. Моето лично усещане е, че неувереността на Фицджералд по отношение на писането на сценарии го е тласнала да промени това отлично начало.

Ф. Скот Фицджералд е творец, буквално блокиран между два свята, между гениалността си като писател и неувереността и неумението да изрази тази гениалност във формата на сценарий.

Писането на сценарий е занаят с ясни очертания, изкуство с точни рамки. С годините съм прочел хиляди и хиляди сценарии и винаги търся определени неща. Първо, как стои на страницата? Има ли много бели полета, или пък параграфите са прекалено гъсти и масивни, а диалогът прекалено дълъг? Или дали не е в сила точно обратното: дали описанието на сцената не е твърде оскъдно, а диалогът прекалено рехав? И това е още преди да съм прочел една дума; просто проверявам как „изглежда“ на страницата. Ще се изненадате колко много решения в Холивуд се вземат според вида на сценария – така можете да прецените дали е писан от професионалист, или от някой, който още само има амбиции за това.

Всеки пише сценарии, от сервитьора в любимия ви бар или ресторант до шофьора на лимузина, лекаря, адвоката или барманката, сервираща лате „Бяла шоколадова мечта“ в близкото кафене. През миналата година в Американската писателска гилдия са регистрирани общо седемдесет и пет хиляди сценария и четиристотин или петстотин от тях са заснети. Какво прави един сценарий по-добър от друг ли? Има много отговори, разбира се, защото всеки от тях е уникален. Но ако искате да седнете и да прекарате между шест месеца и една година в писане на сценарий, първо трябва да сте наясно какво е сценарий – какво е естеството му.

Какво е сценарий? Дали е ръководство, или план за създаването на филм? Или може би е поредица от картини, сцени и епизоди, сглобени в едно посредством диалог и описание също като перли на огърлица? Може би е просто пейзажът на някой сън?

На първо място сценарият не е роман и със сигурност не е пиеса. Ако вземете един роман и се опитате да определите фундаменталния му характер, ще установите, че драматичното действие, сюжетната линия, обикновено протича в съзнанието на главния герой. Виждаме развитието на фабулата през очите на героя, през неговата/нейната гледна точка. Посветени сме в мислите на героя, чувствата, емоциите, казаното, спомените, мечтите, надеждите, амбициите, мненията и много повече. Героят и читателят преминават през действието заедно, като поделят драмата и емоциите на случващото се. Знаем как постъпват, как се чувстват, как реагират и как стигат до дадени изводи. Ако се появи друг герой и бъде въвлечен в описваната посока на действие, историята представя неговата гледна точка, но главната идея винаги се връща обратно към основния герой. Историята е за него. В романа действието се развива в главата на героя, в рамките на „умствения пейзаж“ на драматичното действие.

При пиесата е друго. Действието или сюжетната линия протича на сцената под арката на просцениума, а публиката се превръща в четвърта стена и шпионира живота на героите, какво мислят и казват. Те говорят за надеждите и мечтите си, за минали и бъдещи планове, обсъждат потребностите и желанията си, страховете и несъгласията си. В този случай действието на пиесата протича в рамките на езика на драматичното действие; използват се думи, описващи чувства, действия и емоции.

Сценарият е нещо различно. Филмите са нещо различно. Филмът е визуална среда, която драматизира основна сюжетна линия; служи си с картини, образи, съставни елементи: виждаме тиктакащ часовник, отваряне на прозорец, човек в далечина, който се навежда през прозореца и пуши; на фона на това чуваме звъненето на телефон, плач на бебе, лаенето на куче, а заедно с това виждаме как двамата души се смеят, докато колата им потегля от бордюра. „Просто правене на кино.“ Сценарият си служи с картини и ако искаме да дадем определение, бихме могли да кажем, че сценарият е поставена в контекста на драматична структура история, разказана в картини с помощта на диалог и описание.

Това е основната му характеристика по същия начин, както скалата е твърда, а водата – мокра.

Понеже сценарият е история, разказана в картини, бихме могли да се запитаме какво е общото между всички истории. Имат начало, среда и край, не задължително в този ред, както казва Жан-Люк Годар. Сценариите имат основна линейна структура, която им придава форма, защото придържат всички отделни елементи или части на фабулата по местата им.

За да схванете принципа на структурата, важно е да започнете със самата дума. Коренът на „структура“ – „структ“, има две съществени дефиниции. Първата е „да построиш“ или „да сглобиш нещо в едно“, като например сграда или кола. Второто определение е „връзка между частите и цялото“.

Частите и цялото. Това е важна отлика. Каква е връзката между частите и цялото? Как разделяте едното от другото? Ако вземете игра на шах например, самата игра е цяло, съставено от четири части: 1) фигурите – царицата, царя, офицерите, пешките, топовете и т.н.; 2) играча (играчите), защото някой трябва да играе играта на шах или срещу друг човек, или срещу компютър; 3) дъската, защото не можете да играете шах без дъска, и 4) правилата, защото не можете да играете, освен ако не го правите съобразно правилата. Тези четири части – фигурите, играчът (играчите), дъската и правилата – са интегрирани в цялото и резултатът е игра на шах. Връзката между тези части и цялото е тази, която определя играта.

Същата връзка важи и когато опира до история. Историята е цялото, а елементите, които изграждат историята – действието, героите, конфликтите, сцените, епизодите, диалогът, действието, акт І, ІІ и ІІІ, случките, събитията, музиката, местата и т.н. – са частите и връзката между частите и цялото създава историята. Добрата структура е като връзката между ледено кубче и вода. Едно ледено кубче има категорична кристална структура, а водата има категорична молекулярна структура. Но когато леденото кубче се стопи във вода, как можете да разделите молекулите на леда от молекулите на водата? Структурата е нещо като гравитацията: тя е свързващото звено, което крепи цялата история; тя представлява базата, фундаментът, гръбначният стълб, скелетът на сюжета. И именно тази връзка между частите и цялото кара сценария да съществува. Тя го прави онова, което е.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах