Протестът на БАН и свободата, която е за смелите

Думата ми е за протеста на учените от БАН по повод неудовлетворителния според тях национален бюджет. Всяка година по това време тъкмо тази обществена група решава да не се съгласи с поредното решение на властта, което привижда в своя вреда. Пореден път, поредна година. Навярно на мнозина тези акции са им дотегнали: някакви събрани хора, някои от които – изглеждащи спретнато, но вехто, без викове и жестове към носителите на властта, без дори да прекосят улицата, която дели тяхната институция от тази на техните политически избраници, превърнали се в душмани, размахват вяло плакати. Лозунгите – едни миролюбиви, нищичко за корупцията и за откраднатите от политиците обществени пари, нито дума за напълно неефективната съдебна власт, пълно мълчание относно полуграмотниците в парламента, обърнали висшия законодателен орган на нещо между безпринципно струпване за задкулисни сделки и долнопробна шоу програма. Свободата е за смелите, а там свободните са малцинство, ако изобщо ги има.

Настоящото писание би могло да бъде атакувано от няколко посоки. Едната – преди почти година за първи път в живота си застанах до кауза, подкрепена партийно. Ето защо идеите в следващите редове биха могли да бъдат обезсмислени, настоявайки на партийна обвързаност. Поемам този риск. Втората – подобни размисли често пъти стават обект по линия на факта, че споделям размисли, бидейки част от гилдията на учените. Сиреч, търсещите тази логика могат просто да се прицелят – вътре съм, страна съм, засегнат съм от ставащите действия и нехайства, поради всичко това не следва да ми се отдава дан. И този риск поемам. Третата – в подобни случаи, доколкото обект на критика далеч не са само твърде ограничените политически лидери, а и колегията, от която съм част, често пъти онези, с които работя, обявяват нелицеприятните ми преценки за онези от тях, за които те са валидни, за неистина, за преувеличение, за съзнателно омаскаряване на традиционните центрове за правене на наука. В очите на последните с подобни писания навярно изглеждам като псевдореформатор, устремен към кариерен размах на гърба на горките си колеги.

На всички тези усилия за неутрализиране на казаното отвръщам заедно, защото всички те почват върху обща идейна платформа – атакувайки говорителя, те опитват да извадят от релсите на валидността изградения смисъл и дадените доказателства. Ето защо още тук призовавам за възприемане на съществото на думите, на съдържанието, с оглед намиране на прилично и удовлетворяващо решение. Опитите да бъда показан като злонамерен или непочтен, а такива са прокарвани тъкмо покрай мои достатъчно остри и другояче трудно оборими становища, представляват подмяна на темата и на приоритета.

За повече яснота прибягвам до стар, но значим виц:

Видели се двама приятели. Единият, крайно разтревожен, се обръща към другия с думите:

– Имам да ти споделя нещо. Може да ме намразиш, може да си мислиш всичко, но аз съм ти приятел и съм длъжен да ти кажа какво видях. Та, снощи, прибирайки се от работа, късно вечерта видях жена ти и някакъв мъж да се целуват на Моста на влюбените.

Другият, гледайки дълбокомислено в празното пространство:

– Е, то пък един мост…

Призовавам да говорим за прелюбодеянието, а не за моста. За проблема, а не за обстоятелствата около него. Атаката срещу говорителя, прочие, не би следвало да дестабилизира посланието – мерзавците също произвеждат съдържателни текстове, а и обратното – безкомпромисни интелектуалци изказват необосновани мнения. Призовавам към свободно мислене и свободен диалог. Свободата е за смелите, но не и свободията, ето защо подмени на темата няма да бъдат изтърпявани.

Оценявам инак щедро огласената политическа подкрепа като форма на лицемерие, на употреба на каузата на науката с цел надделяване над опоненти, на яхване и поредно насилване на една група в обществото от страна на онези, които са избрани да го управляват. Ако имаше капка искреност, ако тази поддръжка не беше само декларативна, щедрите на нападки към управляващите днес щяха още вчера, когато бяха на власт, да са решили тези проблеми. Заявявам направо, че всички усилия за наливане на вода в мелницата на партийната търговийка са неприемливи. Неискреността и инструментализирането на дадена идея подлежат на лесна проверка откъм моралната си страна, представяйки си действието в мащаба на цялото общество.

Ако представителите на нереформираната наследница на комунистическата партия истински желаеха промяна: първо – да са я прокарали; второ – да бяха изтрили от лицето и на политиката, и на академичния живот автора на репликата за 80-те процента дебили. Липсата на адекватна реакция на това заявление от страна на политическото ръководство на БСП иде да рече, че това, ако не е официалната позиция на партията, то несъмнено не е смущаващо далеч от нея. Ето защо пред опити за диалог, основани на подобна безпринципност, мигом бих затръшнал вратата. Свободата е за смелите.

Та, уважаеми дами и господа политици, желаете ли всички ние да се превърнем в народ от грабители и мошеници? Искате ли децата ви да станат измамници? Вие, г-н Горанов, представяте ли си Вашите наследници като полуграмотни новобогаташи, насилващи изтънчеността от позицията на „ония с кинтите“? Смятате ли, че разполагаемите ресурси дават законова изключителност, която трябва да предадете в наследство? Когато вечер си легнете, разсъждавате ли как правилата – писаните и неписаните – биха могли да се прекроят, стига да платите за това? В това число: и на българския съд, нещо като „данък спокойствие“ – за Вас и близките Ви? За децата Ви, в чието отглеждане почти изнемогнахте със заплатата на депутат? Тогава не им давайте този тъкмо пример. Да, можем да си позволим да го кажем ние, учените, доколкото на нас се полага и грижата по поддържането на критериите за морална хигиена.

Днес върху сградите на Българската академия на науките бяха спуснати черни знамена – метафора на лошото отношение, сякаш към мъртвец, у когото инвестициите няма да се изплатят, доколкото на оня свят все още не е ясно дали парите служат някому. Патосът на учените беше следният: доброто финансиране е равнозначно на свобода. С прилични заплати учените не прахосват ценния си интелектуален ресурс в мисли за скъпия или евтиния салам, а създават наука. Важно е да се знае, че производството на знания е сфера с ясно заявена политическа автономия и подчертан критически рефлекс. На учените се плаща с цел охрана на автономията им. Зле заплатеният лесно се огъва под натиска на въпроса за евтиния или скъпия салам. Свободата е за смелите.

Продукцията на науката служи на общото благо. По няколко начина. Първият: знанието, създадено в университети и академия, бива използвано за вземане на политически решения. За тази цел се налага ясно разделение между изковаващите познавателния продукт и политическите лидери. Първите получават прилично финансиране, за да бъдат независими. Те изкопават нужната на управлението информация, предписвайки начина, по който тя би следвало да се употребява. На тях принадлежи и отговорността за полагане на моралните стандарти в обществото – онзи, който не е въвлечен в управлението, няма преки ползи от изкривяването на неговите силови линии към личните джобове, доколкото джобовете не биха били неговите, а тези на политиците. Ученият задава и нормата за „високо“ и „ниско“, оформяйки по този начин културните йерархии.

Политиците, обитаващи друга зона от геометрията на обществения договор, би следвало да притежават, ако не научна информираност, то със сигурност поне в минимална доза морал и култура. Без капка срам заявявам, че в иронично-самодоволната усмивка на Владислав Горанов, изпълняващ длъжността финансов министър (надявам се за кратко), не успявам да разчета друго, освен „злобата на роба“, агресията на неграмотното, прехранено (и с власт) парвеню срещу хората на четмото и писмото, арогантността на чалга-съзнанието, в чиято логика ония, дето слушат класика и джаз, са някакви „кисели г…ве“, заслужаващи единствено насилие с цел доказване на жизненост. Напомням, че примитивът е всякога по-витален. А и по-жизнерадостен, доколкото безкритичното приемане на света не носи никаква епистемологична печал.

Да, стойностите са обърнати: на власт е човек, за когото връх на литературната компетентност е прочитът на „Винету“. Смелостта да се образоваш дава свобода – максима, която се оказва недостижим стандарт за мнозина, решили се на научна кариера у нас. Видимо Вежди Рашидов има доволно много материал пред себе си, за да обяви българите в България за негодни „дори за чеп за зеле“ – реплика, за която той, подобно на случая с Иво Христов (когото дори и на шега няма да титулувам „професор“), следваше вече да е изтрит от картата на българския политически живот.

Липсва, разбира се, и морал: няма как да прочета другояче думите на Менда Стоянова (депутат, също с надежда това да продължи колкото може по-кратко), според която учените се страхуват от проектно финансиране, а желаят сигурни заплати. Първо: ако политиците биваха възнаградени според свършената работа, едва ли ще бъдат мнозина онези, които няма да загинат от гладна смърт в съвсем обозримо бъдеще. Но това не е моят аргумент. Не! Второ: както политикът има нужда от заплащане на сигурна база и надбавка съобразно дейността му, така и ученият би желал базисните му потребности да бъдат удовлетворени, а едва усилията свръх това да бъда възнаградени допълнително. Да, прибавеното не следва да бъде реторически ползвано като равностойна замяна на фундамента.

Преднамерено: ето нещо за онези, които все още настояват на всемогъществото на проектното финансиране: хонорарите по проекти се формират в зависимост от основната заплата на всеки включен в проектния екип. Тази логика не е българско откритие и никак не е лишена от основания. Чрез нея авторите на модела, основно от американски произход, заявяват допълнителния характер на научните проекти като източник на средства. Такъв, който не може да замени основния трудов доход. Напомням също, че дейностите по приоритетно финансирани предложения (проекти) по правило се осъществяват извън работното време на учените. Следвайки тези ограничения, нашего брата се състезава за суми от порядъка на 200 лева месечно, бидейки в състояние да реализира не повече от два научни проекта едновременно, доколкото увеличения им брой и води поне на хартия до удължаване на дневното му натоварване до часове, надминаващи тези в денонощието.

Не, страх от финансирането на проектна основа има само у някои. Далеч не всички ги е шубе да се съревновават за идеите си. Спечеленият проект обаче не означава решаване на материалните проблеми на спечелителя, а само леко подобрение на ситуацията. Изобщо няма да си дам труд да отправя питането какво точно биха свършили Стоянова и Горанов за 200 или 400 лева месечно. За втория – припомням – заплащането на депутат беше крайно недостатъчно. От нас се очаква с 550 камъка да създаваме наука, конкурентна на добрите примери. Няма да пропусна да попитам с кого Менда Стоянова се конкурира за заплатата си. Дали позата на нравоучителна партийна секретарка без капка информираност и задълбоченост относно иманите предвид въпроси не издава бездънна тревога от факта, че самата тя би се провалила пред нормиращите потенциали на правилото, което така широко огласява като единствено валидно?

Проблемите в тази област не се решават повече от две десетилетия. Една от причините за това е твърде ниската използваемост на резултатите от научните изследвания в полза на обществото и с цел съдействие на държавата. В условията на откровено криминална приватизация и икономически отношения, базирани на Закона на джунглата, научно познание не е потребно. Съвременната бизнес среда, в която частната инициатива е дълбоко сраснала с механизма на обществените поръчки и незаконните комисионни, доминирана от личните отношения и корупционните практики на всички нива, също не се нуждае от наука. Този модел не включва и специалисти с високо образование, способни да решават значими проблеми по ефективен и оригинален начин, а комбинативни мошеници и изпълнители, чиито умения се свеждат до „копи-пейст“.

Не, няма заговор за нарочно оглупяване на нацията. Няма как политици като нашите да осъзнаят, че по-слабо интелигентните се управляват по-лесно – та те в голяма своя част изобщо не са от могъщите умове на епохата! Едно – от образование и наука се граби трудно и по малко. Няма как да насочиш финансовите източници към личната банкова сметка, защото парите са малко и служат за правене на образование и наука. За пример – националният фонд „Научни изследвания“ като донор на средства за проекти е поставил горна граница от 120 000 лева на проектно предложение. От този числов порядък за корупционни отчисления няма как да бъде заделено. Няма. Докато от проект за пътища или за ремонт на булевард (например – „Дондуков“ в столицата), възлизащ на десетки милиони, откъсването на процент за разплащания по фондовете за подкупи на висши длъжностни лица е повече от възможно. Няма кражба – няма финансиране, това е логиката на нетърпимо крадливите, на които сме делегирали управленските си права с бюлетина на изборите.

Свободата, прочие, е за смелите. За да имаш тази свобода, трябва да се протегнеш. Да посегнеш към нея. Да държиш на достойнството си. Българската академия на науките в лицето на своите ръководители показа, че доблестта ѝ е паднала някъде на дъното на Пасифика. Черните знамена показват само едно: науката е обладана неправомерно, а волята ѝ не достига дори да протестира, а тихо хлипа, клекнала в ъгъла. Опасявам се, че подобно поведение заслужава именно агресията на Горанов и показната спекулация на Стоянова.

Нима председателят на БАН само преди месец нямаше шанс да скръцне със зъби на тирана?! Имаше! Нека напомня: отговарящият за връзките с обществеността на един от институтите от състава на Академията напомни с изострен тон, че признаването на статута на българското малцинство в Албания е резултат и от десетилетната дейност на учени, които дават публичност на тези хора в изследванията си, привличайки вниманието върху техните актуални проблеми. Оставям настрана въпроса кой е българин и как, въпросът тук е друг. Факт е: няколко учени от БАН систематично пишат и публикуват текстове, посветени на българите в Албания – така, както те ги виждат.

Историята продължава така: запознат с изявлението на сайта на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей и с твърдението за принос на колегията в случилото се, премиерът лично се обадил на председателя на Академията (няма да пожелая мандатът му да бъде кратък, но никой не е в състояние да ми забрани да си го помисля) да дири сметка. Как е възможно тези наглеци от БАН да усвояват стореното от банкянския супермен?! Никой няма право да поставя неговия авторитет под въпрос. Пардон – Неговия, пише се с главна буква.

Тъй като времето е именно пред-бюджетно, шефът на Академията подвил коляно и взел да се обяснява като неподготвен ученик. В резултат на сайта на БАН се появи съобщение, според което никакви учени нямат принос в приемането на законов статут на смятащите себе си за българи в Албания, а всичкото това благо се изсипало, благодарение на действията на кабинета. Накрая, авторът на съобщението е заплашен с уволнение, а заканите към него са налични и писмено в кореспонденцията му с ръководителя на института (за него няма да си пожелавам кратък мандат, остава му още година, крепко здраве за подчинените му е достатъчно).

Да, не съм съгласен с тона на направената заявка. Претенцията за заслуги следва да бъде направена в рамката на доброто взаимодействие между наука и държава. Плащат малко, но ние работим много. С още малко бихме могли още много повече. Не, не заставам зад верноподаническото отношение на председателя на БАН и на директора на ИЕФЕМ (абревиатурата на въпросния институт, където работя и аз). Доброволният отказ от достойнство и от обществена значимост водят до това – до превръщането на институцията в обект, в предмет без собствена воля, в девойка за насилствено и безнаказано обладаване, която така или иначе ще продължи да подсмърча сълзите си в кьошето, след като бъде насилена за пореден път. Най-много да спусне някой и друг черен парцал в центъра на София: където черни фасадни елементи и без това – доволно, та кой би лицезрял поредният?!

Пример в тази насока е и докладът за развитието на ядрената енергетика – след като стана ясно, че на чернова възможностите за втора атомна централа се отхвърлят, веднага бе издадена команда в официалната версия такива своеволия да не фигурират, а председателят, вместо да отстои автономията на науката, се отнесе като продавач на не особено качествена стока към капризен клиент, който на всяка цена трябва да остави някой лев. Подобен бакалски подход издава пълна управленска некомпетентност и безостатъчна липса на автономно мислене в категории като достойнство, доблест, професионализъм.

Свободата е за смелите. А не за онези, които дори не дръзват да преминат улицата по пешеходната пътека. Малки и големи шефове в БАН се държат като рутинирани блюдолизци от Живково време, тъй като единственият начин за отбрана на интереси в техния арсенал от средства е темането доземи, сякаш пред голям диктатор. Диалогът и доказването на смисленост и полезност – никак. Да заявиш, че управляван от теб институт няма принос в област, в която работи, представлява публично имиджово самоубийство. Ако премиерът заяви, че от работата на финансовия министър ефект няма, това би означавало мигновен вот на недоверие на кабинета. При положение, че моят ръководител смята приноса ми в обществения живот за нищожен, на какво основание аз въобще получавам заплата? На безполезните не е дадено да предявяват претенции. Глистът няма легитимно право на протест, ако се окаже в червата на слабоват и болнав бивол, който го изхранва зле.

Шансът за поставяне на ясни граници на терена на достойнството беше проигран. Стремежът на не дотам мнозината учени от класа, измерима с примерите, за прилично заплащане изтля в нищото.

Изпортена беше и друга една възможност. Става дума за дебат, който българската наука потиска десетилетия наред. Да, няма как да не се съглася, че ученото съсловие е в значителна степен превзето от крайно неуместни люде. Наред с интелектуално ограничените и неталантливи за подобна работа пристигат и хора с психиатрични диагнози. Процес, който нямаме ресурс да спрем – тъй като за заплата на главен асистент от чисто малко под 550 лева не би дошъл друг, освен мързелив, лишен от нужните дарби, но склонен да се яви на един-два конкурса, които ще спечели като единствен кандидат, а ние ще го приемем с глуповатия довод да не бъде ликвидирано щатното място. Най-скоро постъпилите са най-хлабаво вписани в системата. При проблемни ситуации от този порядък те първи намират алтернативи за професионалното си осъществяване. Да, пристигат и известен брой смели и свободни. Част от тях – принудени да работят на две и три работни места. Практики, които водят до похабяване на умствена енергия, която би послужила другаде и другиму далеч по-ефективно.

Биографично отклонение: работил съм години наред на повече от едно място. Бих попитал дали някой от висшите представители на властите доработва. Това – и на фона на заявлението на Горанов, че с една заплата от няколко хиляди не можел да издържа семейството си. Та, в резултат от работата ми „на тъмно“ последният ми работодател ми дължи сума от порядъка на 5000 лева. Не се самозаблуждавам, че ще ми бъдат изплатени. Виж, ако бях в състояние да се препитавам само от работата си в БАН, едва ли щях да бъда уязвим от страна на измамници и неприкрити крадци. Далеч не само моя милост е жертва на явления от този порядък.

Дискусията за крайно неподходящите за научна работа, които в някои колективи вече са мнозинство, също изисква смелост. Да, и свобода, развързаност от зависимости. От практики като „аз – на теб, ти – на мен“. Именно проблемните в ролята на учени са естественият контингент на тиранични директори. Тъкмо те издигат в гласа си неподходящи ръководители, некомпетентни за постовете си, но изкусни в подмазването на висшестоящите.

Нямам илюзии, че импулс заподобен разговор ще би дошъл отвътре. Ненапразно наченах настоящото писмовно усилие със сравнението на БАН с мъртвец. Да, Академията е морално и културно мъртва. Останали са острови на етика и възпитаност, все още се намира и смислено познание. Критична маса за подобен диспут няма. Липсва готовност за заявяване направо, че сред нас има некадърни. Има лентяи. Има откровено вредни. Всичко това – съгласно рамката, зададена от изявлението на председателя относно приноса на учените в признаването на българите в Албания за малцинство. Защото няма смелост. Липсват характерите. Свободата също е дефицитна.

Няма кураж за повеждане на разговор изобщо за ползата от наука. Готовността за отбрана чрез показване на смисъл клони към нула. А наука трябва. Едно – защото ученият е пример за свободно волеизявление, доколкото получава заплатата си тъкмо за да бъде автономен. Две – защото критически мислещи хора се създават посредством досег с наука. Научният дебат е пример за ума, който изследва детайлите му, за да започне да оперира на собствена честота. Критически мислещият има задълбочена картина на света. Той е потребен и в бизнеса, и в политиката, навсякъде. Научният профил на дадено обществото не включва само занимаващите се професионално с научни изследвания. Производството на познание рефлектира във всички сфери на живота и добавя стойност към всяка вършена работа.

Разбирането за значимостта на науката и познанието е ясно показано в програмата за управление на настоящото правителство. Връзки с научните дейности са заложени в почти всички други приоритетни области, доколкото новите препятствия пред обществото биха могли да бъдат адресирани чрез нови, гъвкави методи, прилагайки решения, които е в състояние да изобрети именно научната общност. Научен капацитет според заявката на кабинета би бил нужен на МВР (Програма за управление на ГЕРБ, с. 29 – по въпроса за борбата с употребата на наркотици и нужните за целта тестове), на Министерството на отбраната (пак там, с. 39 – за патриотичното възпитание, историческата памет и съзнанието за дълг към обществото), на образователната сфера (пак там, с. 46 – с цел развитие на талантите на младите) и др. – смелост на равнището на документа, подобна на тази на селските сватби, където обещано и осъществено рядко се срещат.

Научните текстове, с които създаваме критично мислещи граждани, се изхабяват все по-бързо от употреба. Ритъмът на живот се забързва, а създаването на знание също се ускорява. Императивът за все по-задълбочено мислещи, откриващи все по-широки и далечни хоризонти, прибавящи смисъл и материална стойност на живеенето, налага производство на наука и като образователен, мисловен тренажор. Нашият тренинг буксува в клишетата на Людмилието, защото липсата на адекватно финансиране не ни дава шанс да заменим кадрите на тази епоха. Научният продукт, създаден тогава, е превърнат в „свещена крава“, чиито стойности младите учени трябва да възпроизвеждат цитатно и с подобаваща почит. Учебниците са все по-безсмислени, защото страхът от обвинение в идеологическо моделиране след падането на социализма доведе до пълен отказ от предлагане на интерпретации вън от вече канонизираните. Образованието е сведено до папагалско повторение на вкаменени сентенции.

В хуманитаристиката най-влиятелните от тях са национал-комунистически продукт на късния социализъм, а носителите им – хора с различна степен на партийна обвързаност. Не един и двама – и с минало, принадлежащо към репресивния апарат на ДС. Свободата еза смелите. А БАН пропусна шанса за морално осъждане на пагубната отдаденост на учени в полза на политически каузи. Процедура, свързана с доброволен отказ от научна етика, жест на отмяна на науката като територия на независимото мислене и нефилтрираната изява на мнение.

Без подтик отвън този разговор няма да бъде проведен никога. Клиентелистките отношения няма да бъдат прекъснати като практика. Свободата няма да бъде реставрирана като ценност, част от конструктивната схема на науката. Все едно да местиш гробище, очаквайки наивно помощ отвътре.

Отговорната позиция включва по задължителност и предстоящите няколко реда, посветени на привижданото решение на проблемите. От страна на научната общност: въвеждане на единна система за научна информация с детайлизация на дейността на всеки. Със система против плагиатство и двойно отчитане. За да няма публикации с различни заглавия, но еднакво съдържание. Да, такива има. Ежегодно отчитане на резултатите и разпределяне на допълнително заплащане на тази основа. Три попадания в рамките на пет години в най-ниския 20-процентен сегмент на атестацията трябва да води изключване от общността на учените, сиреч до загуба на постоянното работно място в системата на висшето образование и науката. Въвеждане на минимални релационни прагове за оценка на дейността. Звучи сложно, но никак не е. В БАН половината от атестационния резултат на всеки изследовател следва да се формира от научна работа. Не е приемливо създаването на административни шампиони, тъй като профилът на научния институт изисква създаване на научен продукт с приоритет.

От страна на властта: ударно покачване на заплащането, но само срещу подпис под нови трудови договори, в които правилата са ясно разписани. Със съзнанието, че ще има отказали да го сторят. Призовавам за минималистични очаквания – на нивото на научните общности ще сработи сплотяващото сиромахомилство и съгласилите се с въведените правила ще утешават след работа в евтината квартална кръчма в близост до института онези, които не желаят да бъдат уволнени за некадърност и/или мързел, за което жертват жизнения си стандарт.

Подобрението ще настъпва бавно. От днес за довечера става само далавера за пътно строителство. Или за ремонт на някой столичен булевард. Времевата мяра на процесите, водещи до изграждане на познавателен капацитет, е едровата. За десетина години ще доведем амбициозни и подготвени, но те все още няма да бъдат мнозинство. Не очаквайте чудеса. Не ги очаквам и аз. Имам дързостта да помисля, че всичко това е възможно. Защото наистина е. Свободата е за смелите.

Рубриката „Вашият коментар“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често коментирате под статиите ни във Фейсбук, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература на имейл mail@ploshtadslaveikov.com.