Провокирано от г-жа Диамант

Искрено бях натъжена, четейки рецензията на г-жа Ирина Асиова – Диамант. Много повече, отколкото миналогодишните филми са я отвратили.

Не знам тя защо смята за необходимо да дели хората на „нисши“ и „висши“, но бих искала да ѝ обясня нещо. Тя не е божество, което винаги ще има безупречен и перфектен живот. Има спънки, неправди и понякога трагедии в живота на хората. Ако тя не харесва да гледа тези неща на кино, тогава филмите не са за нея.

Да, понякога хората остават бездомни, както в „Земя на номади“. Да, понякога хората се разболяват от болести, отнемащи спомена за живота им, както в „Бащата“. Да, понякога това, което си градил, бива отнето за кратко време, както в „Минари“. Няма да разкривам какво имам предвид, тъй като може да не сте гледали все още тези филми. Да, понякога губим най-ценното за професионалния ни живот, както в „Без звуци в живота“.

Изкуството е огледало на живота. Той не е лесен, никога не е бил. Но ние избираме да продължим напред, въпреки проблемите ни. Персонажите в гореспоменатите филми са герои, а не „нисши“.

Когато моите, днес вече покойни, баба и дядо се разболяха, съответно от рак и бъбречна недостатъчност, те за мен и за всички, които ги познават, бяха герои, а не „нисши“. Не мога да разбера защо някои хора нямат елементарна емпатия и съчувствие.

На „висшата“ Ирина Асиова, бих искала да кажа още едно нещо. Мило момиче, относно коментара ти за анимационния „За душата“ – „без актьори, само с правилната емоция и картинки“. Г-жо Диамант, наясно ли сте, че част от тази емоция е пресъздадена от озвучаващите актьори във филма?

Ако сте толкова недоволна от филма на Клои Джао, тогава само си представям какви емоции бихте изпитали, ако бяхте живели в Китай като нея. Сигурно няма да бързате така да заклеймявате хората като нисши.

Бел. ред. – коментарът на Юлия Бобева е провокиран от статията на Ирина Асиова – Диамант ОСКАР 2021: ДИКТАТУРА НА НИСШИТЕ.