Прозорци в скалите или портали към вселената?

Откъс от книгата „Намерени от чудесата“ на Николай Н. Нинов, изд. „Сиела“

Фон на този разкош от култови изсичания са ажурни порести текстури, които сравняваме с татуировки, с фина бродерия, с пемза, че и с мехурчета от аеро шоколад. Снимка: Николай Н. Нинов - Прозорци в скалите или портали към вселената?

Фон на този разкош от култови изсичания са ажурни порести текстури, които сравняваме с татуировки, с фина бродерия, с пемза, че и с мехурчета от аеро шоколад. Снимка: Николай Н. Нинов

Джипът на Юмер захапва коравия терен и денят ни тръгва като по релси. Там, където на релсите им прилошава от чупки и гърбици, спираме. Отдолу се чумери остро дере, с което само катъри биха се справили. Нямаме избор, чака ни смъкване по трошляците.

И нали да ловуваме ниши сме тръгнали, кой ако не Венци Стайков ще ни подкани да разтоварим спускането по склона, като си припомним хипотезите на специалисти и любители за тайнствените скални вдълбавания. Приемаме с неохота – първо, познати са ни до втръсване, второ: все пак наклонът за преодоляване изглежда проклет. Но на моменти като че е увличащо да си предаваме щафетата,като подбираме ту думите, ту върху какво и как стъпваме, за да не се потрошим.

Аз: „Ритуално обработени родови пространства за връзка с боговете. Доказателства за смелост и ловкост на юношите, които ставали мъже, изсичайки ниша, докато слънцето я огрявало“.

Юмер: „Кодирани сведения за находища на мед и злато. Вид писменост. Първообрази на звезди от съзвездия, оформящи трапец в небосвода“.

Ники Петков: „Знаци, забранени за докосване от простосмъртни, за да не губят от силата си. Самобитни врати към отвъдното с хиляда-две хиляди години по-стари от египетските пирамиди“.

Лидия: „Олтари с полировка. Некрополи. Повечето прецизно изсечени, с помощта на въжета, на скелета. Отначало очертавали контура, сваляли тънък пласт и едва тогава стигали до исканата дълбочина“.

Ники Петков: „Означения за светилища на непристъпни височини и под навеси и козирки, за да се виждат отдалече. Спадат към показателните явления“.

ДНК

Лидия: „Отвори за поставяне на оброчни плочки. Капани за пчелни рояци. Поставки за лековита слънчева вода“.

Аз: „С близка до трапеца форма, близки по размер – височина до шестдесет сантиметра, дълбочина до четиридесет сантиметра“.

Венци има свое обяснение. Според него нишите, на които в Източни Родопи им казват пѐнджури, тоест прозорци, са резонатори, приематели и излъчватели на информация, която не разчитаме. Своеобразна енергийна азбука, като клавиши на космическо пиано, които съответстват на различните думи, звуци, вибрации. Накратко: портали към вселената, към невидимите сили, към извънземните цивилизации.

Зрелищните изсичания изникват на сектори, свършвайки под запустялата каменна кариера на село Горна кула. Снимка: Николай Н. Нинов

Дарина, която ще се включи в тима по-късно, предлага нейно решение за вкопаванията – древните отнемали предварително от „лицето“ на скалата по метър-два, така че да са по-ниско и да имат поле за действие. След това, седнали или прави, изсичали изкусно нишите. После слизали на по-ниско ниво, за да издълбаят нови, като пак отцепвали нужните метри от скалата, върху която стояли.

Когато теглим чертата под всичко чуто, прочетено и недоказано, резултатът е очаквано печален – едно падане без натъртване, едни прахосани очила, нажулени длани и лакти.

– Е, трапецовидното щастие иска жертви – обобщава запъхтеният Венци Стайков.

Така е, краката вървят натам, където върви главата, сиреч до разномислие за тракийските ниши и до единомислието, че още не улучваме пътека в гъмжилото от драки и шубраци.

Половинчасовото лутане преминава в едночасово, но сме наясно с посоката, разглеждали сме скорошните снимки на Венци от мястото и овладяваме кой както може нетърпението си.

Най-сетне зрелищните изсичания изникват на сектори – вляво от нас, вдясно и отново вляво, свършвайки под запустялата каменна кариера на Гуслар махала. Местните казват на обекта Големите пещери, които, ако се вярва на поверията, криели злато в тунели, но къде са тези митични скривалища на съкровища, никой в село Горна кула не помни. Защото били затрупани с пръст. Кога, как и защо – също няма яснота. А и никаква сигурност дали точно това им се е случило, дали изобщо е имало пещери. Сигурно е обаче, че след находките тук, на седем километра от Крумовград, районът би следвало да наричаме Великанските ниши, само това име докрай му приляга.

Какви четиридесет, какви шестдесет сантиметра? Какви непристъпни висини?

Сядаме в ниша след ниша. Наместваме се и се облягаме последователно като в тронове. Необясними, неразбираеми тронове. Побират ни дори полуклекнали. Опипваме ги, прокарваме длани по тях, опираме ги с чела, с рамене. Шептим, говорим, подвикваме и почукваме в тези самотни, объркващи престоли с каквото намерим, за да усетим звучност, трептения.

Венци потъва в мантрата ОМ. Мантра в ниша.

Сядаме, наместваме се и се облягаме в нишите като в тронове. Необясними, неразбираеми тронове. Побират ни дори полуклекнали. Венци Стайков потъва в мантрата ОМ. Снимка: Николай Н. Нинов

Пъхвам се в съседната на Венци. Все едно съм в дълбока хралупа, в коруба. В килия, изсечена сякаш от отчаяние, от безизходица някаква. Не се дивим, озадачени сме. Къде ги тези сърцати младежи, виснали между слънцето и скалите, доказващи зрелост? Тези ниши са като капсули на времето. И не са под козирки. Не са обърнати към река, загърбили са я. Не гледат отвисоко, нито към небето. На север гледат – в краката ни, в пръстта зад нас, на сантиметри от храсталаците. Не са и част от скален къс, откъртил се отнейде, каквито примери се срещат. И са дълбани отгоре надолу, а не с присъщото движение отляво надясно, установено в масовия случай.

Тези ниши са като капсули на времето. Не са под козирки, не са обърнати към река, не гледат отвисоко, нито към небето. Гледат в краката ни, в пръстта зад нас, на сантиметри от храсталаците. Снимка: Николай Н. Нинов

Трапецовидното щастие се оказва порой от загадки. Най-голямата: имат ли място родопските ниши във вероятността миналото да държи ключа за настоящето?

Рязка смяна на топонимите по обед. Пресекли сме поречието на Крумовица, подминали сме Долна кула и махала Раец. Край с дебелите сенки и безпорядъка от пролуки в гъсталаците. Край с гигантските четириъгълни отвори. На високо и открито сме, Червената скала срещу нас трепти керемидено в маранята. Отново много и лесни за достигане и пипане ниши, които Венци, Юмер и Лидия тутакси начоколват. Окръглени, изветрени, някои недовършени, но всичките малки и плитки с изложение изток и юг.

Трапецовидните изсичания се оказват порой от загадки. Най-голямата: имат ли място родопските ниши във вероятността миналото да държи ключа за настоящето? Снимка: Николай Н. Нинов

Червената скала, село Долна кула: много и лесни за достигане ниши, които Юмер Тасим и Венци Стайков тутакси накачулват. Снимка: Николай Н. Нинов

Кози глави една в друга и други пет животински лица надзирават в мощна композиция централната част на комплекса. Пак там още съоръжения заслужават внимание. Венци оглежда пещера, в чийто входен отвор е втикана „тапа“, ние сме се привели над хоризонтално изсичане, което поражда поредните разногласия. Слънчев часовник? Олтар? Диск? Око?

Вдълбаванията около „питата“– очевидно от по-късен период – множат версиите, вместо да внесат ред. Съпоставките обаче със соларните кръгове край Равен и Тополовград, със сферите при Долна Козница и Блато не са коректни, предвид различната характеристика на обектите, конфигурацията на каменните изделия и евентуалното им предназначение. Светилището при Долна кула лежи на възвишение, скалите му са меки, ронливи и открай време харесвани за добив на тухли, та няма как да са заготовки за хромели, както се твърди за находките в Равен и Тополовград. Останалите храмови точки (включително в Равен) са в дерета, а скулптиранията по-скоро се доближават до представата за т. нар. орфически яйца, обвързвани с митовете за сътворението, отколкото със слънчеви култове.

Снимка: Николай Н. Нинов

Августовската ни събота блика от щедрост и два часа по-късно получава заслужено титлата Нишовден. Изправени сме пред грамадно скално пано, сякаш методично дупчено от зверска колония клюнести ювелири. Тотален нишов произвол – вертикални и хоризонтални, трапецовидни, правоъгълни, кръгли, завършени и недовършени – над осемдесет ниши съжителстват върху Гузгун кая (Гарвановата скала) източно от село Красино. Темето ѝ увенчават заравнени площадки със сърцевидни щерни, успоредни улеи и каскади на няколко равнища. Дузина каменни фигури (мечка и риба, птица, костенурка и още земноводни, които знаем, че предците ни свързвали с житейския кръговрат) допълват ритуалния декор. И той, и разположението на комплекса (между два хълма), и прецизната му ориентация (изток-запад) изглеждат планирани.

Каменни профили и фигури допълват ритуалния декор на комплекса край село Красино. Снимка: Николай Н. Нинов

Покачен на валчеста канара, Венци обобщава деня с гръмовния си възклик:

– Благодарим ти, природооо! Благодарим ти, Българийооо!

Дарина и Катя, Иван, Анатолий и бардът Иво Георгиев попълват екипа при следващата експедиция. Менюто: ниши, ниши и пак от същото. И пак мазохизъм. Де да бяхме в тундра, де да бяхме в савана. А ние – в душни и мъчителни дебри, налегнали стъпаловидно дере на седем километра от Джебел. Неведнъж съм се учудвал защо това някак си ни допада, защо откритите пространства наистина ни възторгват, но задръстените участъци са ни стихията. Чудя се и сега: кракомелачката над село Скалина е в ход, надмогваме грохнали борове възнак и храсталачни галерии, хлътвайки сетне в тилилейски дъбак. Нахъсани, озарени, абе откачалки, каквито сме в очите на повечето роднини и близки.

В търсене на мечтания венец от ниши, намираме солидна гробница. Вкопана в скала, тя напомня за Поп Мартиновата дупка, за гробниците в Овчево и Ягнево. Отделни елементи от конструкцията обаче разклащат хипотезата за дом на покойник. Входът е с форма на ключалка, личи вкопаване за капак, а в дъното, на две педи от пода, зее дъговидна стенна ниша с рафт. Иманярите са откъртили буца от основата ѝ, белезите от стоманените върхове на кирките са пресни. Та, за какво са му на мъртвец, пък бил той и знатен, всички тези екстри? Това се питаме всички, но бързо се подреждаме над спорния отвор и девет усмивки плюс още толкова чифта вдигнати ръце влизат триумфално в кадър.

Отделни елементи от гробницата над село Скалина разклащат хипотезата за дом на покойник. Снимка: Николай Н. Нинов

Венци и Иво се суетят на изток ли да забием, на запад ли, толкова е обрасло след последното им шарене тук. Избираме запад. Дарина снима отблизо чудат канал със странични окръгления, после зърва второ пещовидно построение с кръгла камера, умален вариант на предишната гробница. Мушваме се вътре, но Иво прекъсва обстойното ни разглеждане, намерил е Герме кая (Огънатата скала) и ликува.

Над главите ни от изток на запад комплексът (420 м н.в.) поетапно разкрива в следобедния здрач гирлянди от ерозирали ниши с всякакви форми и големини. Фон на този разкош от култови изсичания са ажурни порести текстури, характерни за каньона на Суха река, комплексите до Реселец, Блато, Долна Козница, Кушла. Венци ги сравнява с татуировки, Иво с фина бродерия, а аз с пемза, с мехурчета от аеро шоколад.

Радостта е всеобща – най-после сме под Герме кая (Огънатата скала)край село Скалина. Снимка: Николай Н. Нинов

И понеже словесните заигравки ни спохождат тримата често, разказваме на групата как нестандартно, да не кажа евристично, сме подходили към патилата ни край пенджурите в Шан кая (Величествената скала).

Прашни, потни и изпонадрани бяхме преодолели едни враждебни сипеи до махала Сладкодум. Цел: след като сме документирали вече ниши в пещери, да ни навести трапецовидното щастие и с ниши в самите ниши. Навести ни. После, без да се договаряме, всеки описа собствените си преживелици, публикувахме ги в различни издания. Иво обаче реши, че това е недостатъчно и предложи да съберем трите ни опуса и да ги качим в групата „Българските скални светилища“ във Фейсбук. Скаломаните, които са щекотлива аудитория, неочаквано и за нас одобриха експеримента. Иво дълбаеше в диалога между стол с половин седалка и отсрещен баир, във връзката между Шан кая, Лохнеското чудовище и списание „Паралели“. Венци рисуваше завистта като три викащи гърла и две свити сърца, подкачвайки добавъчно местния Дон Кихот и инженерните му неволи край две возила от зората на соца. Аз пък унесено изследвах кайсиев залез под уморена черница и следобеден чай до натровени крави.

Това, което необяснимо защо остана извън упражненията ни по приключенски краснопис, бе явлението „мъгла в кладенец“. Такова явление няма, разбира се, но между Шан кая и Сладкодум кладенец имаше. Дълбок, с вода колкото ти душа иска, че и ведро със синджир ни чакаше, посегнем ли да се разхладим. Не се разхладихме, но надничахме вкупом от прóсвета, даже наснимахме надвесените си физиономии. А мъглата си я измислихме, за да подразним Васил, че не ни придружи в одисеята. Звъннахме му веднага „от мястото на събитието“, уж превъзбудени, уж учестили дишането. Такъв късмет, рекохме му, изпусна, направо да се скъсаш от яд; майстор си да снимаш мъгли, но на мъгла в кладенец, Васе, кога ще попаднеш, на мъгла как почесва водата…

Абе, да си няма човек работа със зевзеци, при това пътеписци.

ДС