Софийска филхармония МЕГАБОРД

Путин стана възможен, защото КГБ е още жив

Френският журналист Бернар Льоконт разказва историята на съветския Комитет за държавна сигурност като история на СССР и Русия (откъс)

Владимир Путин изслуша сам среднощната коледна литургия в катедралата „Благовещение“ в Кремъл, Москва, на 7 януари. Руската православна църква празнува Коледа по Юлианския календар. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Путин стана възможен, защото КГБ е още жив

Владимир Путин изслуша сам среднощната коледна литургия в катедралата „Благовещение“ в Кремъл, Москва, на 7 януари. Руската православна църква празнува Коледа по Юлианския календар. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Мрачната история на Комитета за държавна сигурност (Комитет государственной безопасности) на Русия, прословутото ужасяващо трибуквие КГБ, разказва в книгата си „КГБ. Истинската история на съветските тайни служби“ авторът Бернар Льоконт, познат у нас досега с „Тайните на Кремъл“.

Льоконт е бил кореспондент на няколко френски медии през 70-те години в Москва, по времето, когато по собствените му думи КГБ е бил навсякъде, а журналистът се е познавал добре не само със съветските дисиденти, но и с хора от комитета.

Историята на КГБ практически е история на Съветския съюз, казва Льоконт пред „Франс прес| за книгата си. ЧК, или Чрезвычайная коммисия (Извънредна комисия), предшествала Комитета за държавна безопасност, е създадена от Ленин и Дзерджински още в първите дни на съветската власт като репресивен инструмент и инструмент за политически контрол. Под различни форми, но винаги с еднаква функция, той продължава да служи на властта до самия разпад на СССР. Затова и книгата на Льоконт завършва с августовския „пуч“ през 1991 г. в Русия, но писателят е категоричен – КГБ съществува и до днес. Почеркът на службите се забелязва непрекъснато – в историите на Скрипал и Навални например. Льоконт разказва как през 1921 г. по заповед на Ленин КГБ създава „лаборатория за отрови“, която е била използвана за отстраняване на политически опоненти.  Днес, казва Льоконт, ФСБ (Федерална служба за безопасност) – създаденият от Елцин нов орган, все още пази репресивните традиции на Комитета за държавна безопасност.

В книгата авторът е включил и глава за религиите, за начините, по които КГБ е репресирал вярващите и е забранявал религиозните практики, как е прониквал сред свещениците и е вербувал агенти за дълги години.

Съвременните техники за манипулация на информационния поток също са наследство от старите учебници на КГБ. Льоконт е отделил специално внимание на начина, по който КГБ управлява дезинформацията и успешно контролира всички информационни канали, както и изкуствата, науката, религията, образованието, медиите, полицията, армията, етническите малцинства…

Льоконт е журналист, но най-вече свидетел на събитията. Книгата му не е научен труд, а жив репортерски разказ за това, което наистина се е случвало – реално, а не сухо документално свидетелство за ужаяващата роля на руската репресивна машина.

„КГБ е най-емблематичната и най-страшната от тайните служби“, казва той.

Един от изводите му е, че управлението на Путин е станало възможно благодарение на потайните, все още живи структури на репресивния гигантски апарат.

Книгата „КГБ. Истинската история на съветските тайни служби“ излиза под знака на издателство „Кръг“ в превод на Гриша Атанасов и с корицата на Стоян Атанасов.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от „Кръг“.

І. Раждането на ЧК

Когато секат дърва, летят трески.
Руска поговорка

„Към гражданите на Русия! Временното правителство е свалено. Държавната власт премина в ръцете на органа на Петроградския съвет на работническите и войнишките де­путати – Военно-революционния комитет, който е начело на петроградския пролетариат и гарнизон…“

Когато петроградци виждат този плакат, разлепен из це­лия град сутринта на 25 октомври 1917 г., те не могат да по­вярват на очите си. Някои от тях са вечеряли предната вечер в един от луксозните ресторанти на Невски проспект, без да знаят, че само на един хвърлей от тях, след почти военен пуч, малка екстремистка групировка е отстранила временното правителство, което управлява Русия след абдикацията на царя през февруари.

Министрите са в затвора, а първият сред тях, адвока­тът Александър Керенски, е избягал. В руската столица цари странна атмосфера, тежка и несигурна.

На 25 октомври лидерът на пучистите, някой си Владимир Илич Улянов, известен като Ленин, 47-годишен бивш изгна­ник, обявява създаването на ново „временно“ правителство, наречено Съвет на народните комисари (Совнарком), натова­рено да управлява страната от името на „работническите и войнишките съвети“ до свикването на Учредително събра­ние, което е планирано от известно време.

Тази прокламация по-скоро успокоява жителите на Петрог­рад, които са напълно объркани след заминаването на царя: сега всичко е суспендирано до избора на това прословуто за­конодателно събрание, за което всички разумни хора, както в страната, така и извън нея, смятат, че най-накрая ще даде на Русия стабилни и демократични институции. И следова­телно ще отстрани екстремистката група, която през нощта е взела властта със силата на оръжието.

Тези, които сега претендират да ръководят руската дър­жава, принадлежат към една малка екстремистка партия – болшевиките.

Те твърдят, че са социалисти максималисти, прокламират „класовата борба“ и възнамеряват да „защитават революция­та“ от всички нейни врагове – ако е необходимо, с насилие. Така новото правителство, веднага след като издава исторически декрет за предоставяне на „земята на селяните“, издава и друг декрет, с който забранява контрареволюционните лис­товки, налага контрол върху радиото и телеграфа и нарежда да бъдат закрити седемте основни вестника в страната.

Бруталните мерки предизвикват силни протести от стра­на на депутатите от Градската дума и традиционните пар­тии, включително левите социалисти революционери (есери), които са се утвърдили в провинцията, и меншевиките – ос­новните съперници на болшевиките. Тези критики затвърж­дават мнението на Ленин, че „врагове на революцията“ са не само старите аристократи, земевладелци, буржоа, офицери, свещеници и заможни селяни, но и като цяло всички противници на новата власт, включително умерените социалисти, и че е необходимо незабавно да се пристъпи към елиминиране­то на всички подобни хора.

Елиминиране на „враговете на народа“

В седмиците след превземането на Зимния дворец болше­виките се заемат с укрепването на новата „власт на съве­тите“. Не без затруднения: освен неколцина интелектуалци, опиянени от победата си, като Ленин и Троцки, те нямат в редиците си хора, способни да управляват държава, да ръково­дят икономика или да организират новото общество. Болше­виките са не само некомпетентни и в малцинство, но и сре­щу тях се изправят държавните служители – единствените, които олицетворяват остатъците от държавата: те не се интересуват от Ленин и неговия Совнарком, правителство­то, което той сякаш ръководи панически, на парче, въпреки всички политически и административни правила; нито от неговия мистериозен Централен изпълнителен комитет (ЦИК), избран набързо от неотдавнашния конгрес на съвети­те; нито от Военно-революционния комитет (ВРК) в Петрог­рад, тази работническа милиция, която е неговата „въоръже­на ръка“ по време на превземането на Зимния дворец вечерта на 24 октомври.

Трябва да се каже, че целта на Ленин е не толкова да овла­дее руската правителствена машина, колкото да я насочи към единствената значима цел – световната революция.

Според него именно въстанието на пролетариата във Франция, Англия и Германия ще укрепи и спаси руската рево­люция, която е само първата стъпка! Ето защо е необходи­мо да се печели време и например да се претендира за започ­ване на преговори за примирие с германците дори ако това означава да се вдигне оръжие срещу офицерите от бившата имперска армия, които, разбира се, се противопоставят на всякаква капитулация. Ето защо е необходимо да се прекъс­не първата стачка на държавните служители, които са брутално квалифицирани от Военно-революционния коми­тет (ВРК) в прокламация от 29 октомври като „врагове на народа“.

Наистина ли Ленин вярва в предстоящото въстание на революционните маси в Европа? Времето му е ограничено. На 12 ноември 1917 г. в четирите краища на страната започват изборите за Учредително събрание, отлагани няколко пъти след абдикацията на царя през февруари, и нищо не говори, че те ще бъдат благоприятни за болшевиките, напротив! По-късно, когато прочетем мемоарите на Троцки, ще разберем, че Ленин е имал намерение още от деня след Октомврийска­та революция да отложи и след това да отмени тези общи избори, които не е имал никакъв шанс да спечели. Още преди началото на изборите той предупреждава в „Правда“, органа на своята партия, че никоя власт не може да замени управле­нието на съветите, което сега се упражнява от болшевишка­та партия…

Няма изненади. Първите частични резултати потвържда­ват, че болшевиките, избрани в Учредителното събрание, ще бъдат в явно малцинство. Очаква се 60% от избирателите да участват в изборите, което е огромен процент – още повече че от Февруарската революция насам жените също гласуват. От тези десетки милиони гласоподаватели едва 20% гласуват за болшевиките, които в крайна сметка получават 168 места в 703-членното събрание. Дори и с подкрепата на новите си съюзници – левите есери, които имат 39 депутати, е ясно, че болшевиките ще бъдат помолени да предадат държавните юзди на истинските представители на народа!

Първото заседание на дългоочакваното Учредително събрание първоначално е свикано за 28 ноември. През седмицата, предшестваща събитието, Ленин открито се подготвя за неговото непризнаване. Той иска от Совнаркома да отложи учредителното си събрание; умножава публичните си обви­нения срещу него; нарежда членовете на Всеросийската из­бирателна комисия, която наблюдава гласуването, да бъдат изолирани; брутално забранява много активната либерална партия на кадетите, която обвинява, че е „враг на народа“. Ситуацията става напрегната. Бившите водачи на Февруар­ската революция, или това, което е останало от тях, започ­ват да разбират, че Ленин и неговите приближени са готови на всичко, за да запазят властта. В няколко града избухват демонстрации в подкрепа на бъдещото събрание, а стачка­та на държавните служители, в която участват много хора, заплашва да обхване цялата страна…

На 5 декември, по време на заседание на Совнаркома, Ленин предлага дискретно да се преобразува Военно-революционни­ят комитет (ВРК) на Петроградския съвет, който се определя като „въоръжения юмрук на диктатурата на пролетариата“, в „комисия“, специално натоварена с борбата срещу „контра­революционерите“ и „диверсантите“ от всякакъв вид. Този орган ще има две приоритетни цели: да спре общата стачка, която се очертава да се проведе след стачката на държавни­те служители, и да предотврати заседанието на Учредителното събрание.

Пред Владимир Бонч-Бруевич, началник на щаба му, Ленин изразява желанието си да намери „нашия Фукие-Тенвил, кой­то ще подчини цялата контрареволюционна измет“. Споме­наването на Френската революция, каквото често може да се чуе от Ленин и Троцки, напомня най-вече за преломната 1793 г., Робеспиер, Комитета за обществено спасение, Теро­ра… Такъв обвинител, способен да изпрати хиляди хора на „гилотината“, той има подръка: Феликс Дзержински, предсе­дателствал ВРК, напълно отговаря на профила. Той е този „твърд пролетарски якобинец“, безмилостен, жесток и ма­нипулативен, който без ни най-малко угризение ще органи­зира инструмента, способен да проведе „революционен те­рор“. Освен това, подчертава Ленин, „не беше ли Дзержински този, който прекара най-много време в царските затвори и който имаше най-много контакти с Охранка? Той си знае работата“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах