Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ръдиард Киплинг, нищо общо с патриотар, еснаф и расист

Жалко, ако заради публичния му образ някои хора не са го чели

Грешка е да омаловажаваме поезията на Ръдиард Киплинг, само защото честото ползване на негови цитати поражда презрение. - Ръдиард Киплинг, нищо общо с патриотар, еснаф и расист

Грешка е да омаловажаваме поезията на Ръдиард Киплинг, само защото честото ползване на негови цитати поражда презрение.

Киплинг винаги е бил аутсайдер и никога не е бил част от върхушката. Присъдена му е Нобелова награда, но отказва да я приеме, както и Ордена за заслуги, тъй като биха го отъждествили с определена държава.

Той не е англичанин, тъй като е роден в Бомбай (бел. ред. – днешен Мумбай) преди 150 години, на 30 декември 1865 г. Често повтарящо се явление в живота на Киплинг е да обърне гръб на нещо и да започне наново. Слез 25-ата си година той никога повече не стъпва в Индия. Установява се в американския щат Върмонт, но след почти фатално заболяване и смъртта на дъщеря му напуска САЩ завинаги през 1899 г. После възлага надеждите си на английското управление в Южна Африка, но след възхода на бурите си тръгва отвратен през 1908-а.

В творбите му, като в повтарящ се сън, малки групи хора предлагат убежище от враждебния свят: училищните приятели в „Сталки и Ко”; Маугли в „Книга за джунглата”; или джейнитите в кратък разказ от Първата световна война. Както отбелязва английският биограф Ендрю Лайсет в новата си книга „Киплинг и войната”, терминът „джейнити”, който означава „почитатели на Джейн Остин”, е измислен от приятеля на Киплинг – Джордж Сейнтсбъри.

Кой би очаквал да открием точно тях зад чувалите с пясък на Западния фронт? Но повествователят в разказа обяснява как Маклин, един пиян прислужник в столовата, се включва в разговора на офицерите, които обсъждат любимката си.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Извинете, г-господа – намесва се заекващо Маклин, – но това е м-материя, по която слу-случайно съм относително добре информиран.”

Киплинг не научава от Първата световна война колко ужасен може да бъде животът, а много по-рано – от пансион в Саутсий, Хемпшър. През 1871-а 5-годишният хлапак е пратен там да живее отделно от родителите си в Индия и жестоката стопанка постоянно го малтретира физически и психически. Заточението трае повече от петилетка и не е необичайно изпитание за децата на Империята, но специално за това момче е „лавина, която изличи всичко щастливо и познато”.

На онези години в Къщата на мъките (както я нарича в новелата „Черната овца”) Киплинг приписва своя „навик за наблюдаване и изобилието на настроения и раздразнителност” във фрагментарната си автобиография „Нещо за себе си”.

На престоя му в Саутсий се дължи и садизмът, който често се прокрадва в творбите му. Една история от „Сталки и Ко” разказва за мъченията на двама побойници и е направо ужасна за препрочитане. (Понякога бъркат „Сталки и Ко” с детска литература, защото действието се развива в училище – но не е така. Не повече, отколкото е „Ким”, приказната история за едно момче в Индия.)

Как е изглеждал Киплинг в очите на един брилянтен негов съвременник, личи в пародията „PC X36” от сборника A Christmas Garland (1912) на английския карикатурист, есеист и сатирик Макс Биърбом. Там авторът пародира стилистиката на популярни писатели от своето време. В посветената на Киплинг история полицаят Джудлип, който е приятел на разказвача, забелязал възрастен мъж с „побеляла брада, червено палто с качулка и нещо като на чувал върху рамото”, който стоял на покрива.

След като му наредил да слезе, полицаят го сграбчил за яката.

„Арестуваният изхленчил нещо за мира на земята и добрината на хората. „Дааа, бе”, казал Джудлип. „Т’ва е от Новия завет, нали? Новият завет има някои необичайно добри четива за стари господа и млади дами. Ама го няма в библиотеката на полицията! Ние си знаем Стария завет, нали се сещаш. Лошо ти се пише, ако си лош. Фъргай чувала на гръб и тръгвай!”.

Биърбом е прав за на моменти досадната употреба на диалект и дребно насилие, но акцентира върху една по-важна характеристика от света на Киплинг: отричането на Християнството. Ръдиард губи вярата си в пансиона в Саутсий.

Това, изглежда, не притеснява късновикторианските читатели, които виждат угасването на вярата си в стихотворението „Плажът на Довър“ (1876) на Матю Арнолд. Киплинг често споменава Закона, сякаш става въпрос едва ли не за Мойсеевия закон, но в неговата версия това е Законът на джунглата или на момчетата от училище, или на войниците, или на ловците.

Законът е несправедлив при определени обстоятелства за отделни хора, но е неизбежен. В поемата „Химн” (Recessional), с която отбелязва диамантения юбилей на кралица Виктория през 1897 г., Киплинг загатва, че „по-низшите класи без Закон” не са туземците, заради които Белият човек носи бремето си; те са конкурентните империи като Русия и Германия.

Поемата „Химн”, сигурно погрешка, е включена в „Английска книга с химни” (1906). Вероятно редакторите са оценили стилистиката й на молитва и са недогледали съдържанието й: предупреждение за високомерието на британската нация.

Киплинг е четен не заради политическите теории, а заради забележителната си проза (особено кратките разкази) и поезия. Той нахълтва в Лондон през 1889-а след 6 дълги години като журналист в Индия. Успехът е мигновен и нови бестселъри се добавят към препечатките от публикувани в Индия разкази.

„Читатели, които не са чували за Киплинг в началото на 1890-а, в края на 1892-ра вече имат цяла лавица с негови книги”, отбелязва специалистът по творчеството му Томас Пини.

„Маниерът му е неповторим – казва издателят Даниъл Карлин. – Той може да пресъздаде вкус, миризма, поглед, човешко изражение. Той е много убедителен в описанията си, затова да го четеш, често означава да изпитваш поредица от изпълнени с възхита одобрения.“

Да, работничките, които вървят на север по индийския път „Гранд трънк” в „Ким”, например, са съкрушително истински.

Но аз смятам, че освен възхитата, също толкова честа реакция на убедителната реалност на Киплинг са сълзите. И самият той вижда сълзите като отличителна черта на човечността.

В „Книга за джунглата”, когато Маугли вече е пораснал и се е доказал като майстор в използването на огъня, той усеща нещо, което не е срещал във вълчето си възпитание:

„Какво е това? Какво е това? — казваше той. — Аз не искам да напусна джунглата и не знам какво е това! Да не би да умирам, Багира?”

„Не, малко братче. Това са само сълзи, сълзи, които човеците пускат от очите си — отвръща Багира. — Сега виждам, че си вече Човек, а не човешко дете. Занапред джунглата наистина е затворена за теб. Остави ги да капят, Маугли, това са само сълзи!”

(Бел. ред. – превод от английски на Цветан Стоянов)

Стилът на Киплинг, като на Стивънсън, прекъсва викторианската следобедна дрямка с кофа солена и студена вода от Северно море. Като Харди той има рядката дарба да съчетава виртуозността на разказвач с изобретателността на поет. Грешка е да омаловажаваме поезията му, само защото честото ползване на негови цитати поражда презрение. В Оксфордския речник на цитатите 331 са негови.

Киплинг не се главозамайва от споходилата го в Лондон слава. След като е обърнал гръб на Америка и малко преди да направи същото с Южна Африка, той се настанява в стара къща в Съсекс и през 1904-а си купува автомобил.

„Основното предназначение на моята кола е откриването на Англия. За мен това е една пълна с изумителни чудеса и загадки земя”, пише той.

Резултатът е „Елфът от хълма Простаково” – една неподлежаща на категоризиране творба в проза и поезия, напомняща на митична история на Англия. Тя е нещо средно между „Приключенията на Том Бомбадил” от Толкин и „Среднощни хора” на Джон Мансфийлд. Може би и двамата автори са черпели вдъхновение от нея.

В Америка Киплинг не се предава на пневмонията, която погубва дъщеря му и едва не убива самия него. Но Първата световна война му носи скръб, от която никога не се възстановява. През 1915-а неговият син е обявен за безследно изчезнал (крайно мъчителен начин да го изгуби, след като майка му дълго време вярва, че е ранен или пленен). Дори след това Киплинг продължава да пише превъзходни военни репортажи (повечето от които за „Дейли Телеграф”) от фронтовете в Елзас, Доломитите или от морето.

През последните 25 години от живота си той страда от стомашни болки. Вадят му зъбите (в съответствие с най-новата по онова време научна теория за „септичните огнища”). Оперират го заради преплитане на червата, каквото не е имал. През 1936-а умира скоропостижно от кръвоизлив от стомашна язва, която пък имал отдавна. Сега, когато неговият свят изглежда толкова променен и далечен, може би читателите ще го преоткрият с по-голям интерес.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах