Радичков и ние, врабчетата

„Да сте умни като змейове“ – пожелаваше големият писател Йордан Радичков на онези, които все още са малки на години. В добрите времена на неговия Северозапад така говорели за хората с повече акъл. С днешна дата в родния край на човека, оставил шедьоври като пиесите „Лазарица“ и „Опит за летене“ и десетки разкази – мярка за литература, змейове не се въдят.

Най-умните отдавна са в далечни земи и Северозападът пустее. „Врабчета“ по-рядко се излюпват и затова все по-малко деца растат с историите за Драги ми господине, Чир, Тананик и останалите. Врабчовото царство остана между две корици и в наше време имена като Чику, Пуик и Мититаки звучат като прякори от ъндърграунда. Но да не сме прекалено мрачни. Точно Радичков вярваше в младите и настояваше пред политиците:

„Не бива да забравяме образованието. Знам за финансовите проблеми, но младите трябва да учат. И да останат тук, в България”.

За съжаление, засега думите му остават нечути.

Самият Радичков остава встрани от образователната система и става писател „въпреки“ нея. Като ученик не блести с особени постижения и говореше ли за онези времена, разказваше как година преди да тръгне на училище, онемял – уплашило го куче и загубил гласа си.

„Най-добрата ми приятелка по това време беше едно глухонямо момиче, наше съседче. То единствено играеше с мене. Хващаше ме за ръка, водеше ме на реката да ми хваща попови лъжички, малки жабчета. Аз не й разбирах какво се опитва да каже, мама ѝ разбираше. Винаги когато пиша, имам чувството, че зад мен стои още един човек и ме гледа през рамото. И се чувствам задължен, когато говоря, да говоря от името на още един човек, който не може да говори – това е Глухонямата“, казваше Радичков.

Години по-късно, когато получи Голямата награда за литература на СУ „Св. Климент Охридски“, той призна пред журналисти: „Университета го виждах от трамвая.“

Според литературните познавачи историите на Радичков предизвикват да виждаме чудното в делничното. Неговата литературна „кариера“ също може да мине за чудо – авторът на романа „Ноев ковчег“ не криеше, че невежеството му е помагало в работата.

Когато го обвиняват, че творбите му са далеч от всякакви закони на драматургията, той простичко обясняваше:

„Ако някъде не съм спазвал закона или правилата, то не е поради изповядването на някаква ерес, а от невежество“.

Приживе го венчаеха със суперлативи като „мъдрец“, „жив класик“ и „гения от Калиманица“. Той се смущаваше от подобни определения и замълчаваше. Беше толкова скромен, че предизвикваше неудобство и винаги критикуваше с усмивка и любов. Няма как да е иначе – Йордан Радичков е авторът на сентенцията, която сега се върти из ведомите и неведомите пътища на социалните мрежи, че „Човекът е едно прекрасно изречение, пълно с правописни грешки“.

Кръстник на 55 сираци,
духовен учител на хиляди

Йордан Радичков остави не само литературно наследство. Преди петнайсет години на Никулден кръсти 55 деца от дома за сираци в село Гаврил Геново. За вярващите кръстникът е духовен баща, но такъв писателят беше не само за кръщелниците си, а и за хилядите си читатели.

Смъртта му преди единайсет години потопи в скръб цяла България. Покойният вече актьор Велко Кънев каза за него:

„Той е загадка. Това е тайната на гения. Щастлив съм, че съм имал възможност да се докосна до гения на Радичков и това е най-голямата ми гордост в целия ми театрален път. Добре че имаше “Опит за летене“. Добре че имаше „Суматоха“, „Образ и подобие“. Добре че го има Радичков!“

Големият режисьор Крикор Азарян, който също напусна земния театър, пък мереше човека с аршина „Радичков“.

„За мен си отиде един гений. Той беше критерий за човечност. Йордан беше мярка да бъдеш велик и в същото време много достъпен и малък в човешките си измерения.“

Преди 10 ноември
Забраняват „Образ и подобие“

За творчеството му са изписани стотици страници, куп критици са се опитвали да залепят някакъв етикет на пиесите му. Никой обаче не е успявал. Радичков упорито отказва да се раздели с образите, представите и мъдрия наивитет на хората от неговия Берковски край. Този свят днес вече го няма, както и родното село на писателя Калиманица, което днес е дъно на язовир. И точно това е хватката на Радичков – той противопоставя на днешната цивилизация, на суетата ни, на дребните ни амбиции някакви чудаци, които обаче са прозрели големите, в повечето случаи прости житейски истини. Такива са и пиесите му, които самият той оприличава на театралнa ръченицa, която се представя в салони, където „се играят предимно валсове“.

Малко странно е наистина в онези години, когато главните герои в почти всички пиеси са партийни секретари, по сцената да щъка човек, който през цялото време си търси изгубеното прасе, друг да повтаря само „Жабата е мрачно животно“, трети да се жалва, че някой му е убил зеленото дърво (какво е пък то?), а всички да участват в някаква още по-странна суматоха. Енигмата става още по-голяма, когато в „Януари“ хората се превръщат във вълци. Идеологическите цензори са убедени, че чрез тези фантасмагории се клейми властта. Затова към Радичков в годините преди 10 ноември ръководните фактори се отнасят изключително подозрително, а пиесата му „Образ и подобие“, която е завоалирана атака срещу Тодор Живков, е забранена да се поставя.

В същото време някогашните управници проявяват и някаква толерантност, защото творбите му се превеждат на много езици, „Опит за летене“ се играе както в Америка, така и в Москва. Освен това в пиесите и разказите му никога директно не се е промъквала политиката. Обяснението на Радичков, както винаги, е просто, но малко загадъчно:

„Моите верблюди са по-стари от политиката“.

Източник: вестник „Монитор“