Радичков, героите на припек и тъмната им страна

Сборникът с разкази „Барутен буквар“ излиза в ново издание 51 години след дебюта си на българския пазар. Представянето на книгата (издателство „Нике“), за която авторът споделя своята слабост приживе, е на 26 февруари в кино „Одеон“. С думи за изданието и впечатленията си от него ще се включи режисьорският тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

„Лично аз имам слабост към една книга с разкази, „Барутен буквар“, това са разкази от съпротивата”, казва Йордан Радичков.

В него читателят открива историите на обикновени хора от малките български села, които преживяват събитията от края на Втората световна война и партизанското движение. Заглавието е така избрано, „защото историите в него са от времето на букварите, на едва ограмотените хора“.

„Това са герои, така да се каже, от първата скамейка — те още сричат буквара или първата читанка. Те не са минали през гимназиите и университетите, за да са подготвени да прегърнат теоретически една идея. А къде с едно око — като сричат, — къде по интуиция, водени от чувствата си, се приобщават към тази идея. И понеже времето беше такова, барутно, прибягнах до това заглавие“, казва Радичков.

На представянето на 26 февруари ще има и прожекция на късометражния филм „Хляб“, заснет по разказ от сборника. Това е единственият филм на големия актьор Наум Шопов като режисьор.

Новото издание на „Барутен буквар“ е с корица на Ива Димитрова.

За написването и тълкуването на сборника Радичков споделя:

„Аз съм от край, който е обвеян от много героични истории, много легенди, те още от детството са покорявали въображението ми. Баща ми е участник в Септемврийското въстание — 1923 година — и от него също съм слушал разкази за подвизите и страданията на бедните хора. Това въстание е било много единно, въодушевено, с трагични последици за целия наш край. Времето на съпротивата в ония мои детски години съм възприел през призмата на една особена романтика, на един особен наивитет… Знаех обаче, че ще дойде един ден, когато ще разкажа онова, което е още в съзнанието ми, което е свежо, не е забравено.

Ето така се дойде до „Барутен буквар“. Но критиката, странно защо, отбеляза само първата му половина, само онази му част, в която се изтъква повече саможертвата, готовността за активно участие, приобщаването към новите идеи. Да, ама книгата има и друга част…

… Всеки човек носи в себе си и сенчести, усойни, потайни места. Всеки човек се мъчи да ги прикрие, като по този начин закрива една голяма част от своята същност. Той смята, че трябва да излага на припек само онова, което една голяма част от хората също излагат на припек. И понеже цялото общество, всичко, което ни заобикаля, излага само своите светли страни, ние се преструваме, като скриваме другата половина от себе си… Ние не можем да я скрием, разбира се, изцяло, но приличаме на селските жени, които, като перат, простират пред всички, да ги види цялото село, най-хубавото бельо, най-хубавите дрехи. А най-мръсното, най-скъсаното, което също го има във всеки дом, можете да го видите на лозята, може да го видите и в парцалите на плашилата. Аз, като видя хубаво пране, чисто, красиво, белнало се на слънцето, веднага мислено го свързвам с дрипите на плашилата. За мен тези две неща са едно цяло“.