Радичков с прашка и с джобове, пълни с думи

Преди повече от четиресет години Йордан Радичков запознава българските читатели с Левачко – едно самотно момче, което гледа с широко отворени очи света около себе си и записва впечатленията и трудностите от живота на село в своя дневник, синя тетрадка с емблема на Мадарския конник и надпис „Не смей по-натам да прелистваш“.

„Прашка“ е вторият роман на Радичков, много личен и изкушаващ четящия да търси паралели към детството и юношеството на самия писател, из история за безсъбитийността на бедното българско село.

Действието започва с порой, който наводнява село Долна Мъка, родното място на Левачко. На следващия ден момчето изчезва завинаги и оставя само своя дневник. С неговия прочит пред нас се открива и нерадостният му живот – търсене на път сред натрапчивите мисли, че доброто невинаги побеждава.

„Пишейки „Прашка“ преди близо двадесет години, си въобразявах, че с проста прашка и с една купчина думи мога да се изправя срещу Голиатите, които ме заобикаляха отвсякъде – казва в послеслов към по-късно издание на романа Радичков. – Опънатата прашка изсвистяваше в ръцете ми и запращаше надалеко думите, но ни една дума не улучи никакъв Голиат в челото, нито чух да се строшат стъклата на нечий прозорец.“

Новото издание на книгата, с оформлението на художника Ива Димитрова, ще бъде представено на 31 януари, от 19 часа в Дома на киното, като ще бъде прожектиран и единственият документален филм, посветен на Радичков – „Черказки хроники“ на режисьора Димитър Петков.

Самият роман пък ще представи проф. Иван Добчев, за когото историята не е чужда. През 1993 г. режисьорът постави текста на сцената на Театрална работилница „Сфумато“, а тогава Радичков нарече преживяването по време на представлението „необикновено“ и призна колко развълнуван е бил да го гледа.

Предлагаме ви откъс от послеслова на Йордан Радичков към изданието на „Прашка“ от 1994 г.

С камък се замеря обикновено кучето, а човекът се замеря с думи. Стига човекът да разбира! Пишейки „Прашка“ преди близо двадесет години, си въобразявах, че с проста прашка и с една купчина думи мога да се изправя срещу Голиатите, които ме заобикаляха отвсякъде. Опънатата прашка изсвистяваше в ръцете ми и запращаше надалеко думите, но ни една дума не улучи никакъв Голиат в челото, нито чух да се строшат стъклата на нечий прозорец. Някакъв натрапчив рефрен се бе загнездил в главата ми и докато натъкмявах прашката, все си повтарях „С камъни и дървета те могат да те убият, а с думи не можеш даже да ги нараниш!“ Въпреки това продължавах да замятам думи с прашката. Имах надеждица, че някоя и друга дума може да почука като камъче върху прозореца на нечия душа. Толкова много самотни и чувствителни души има, които стоят и чакат някой да почука на прозореца им!

Книгата „Прашка“ излезе по време, когато с високи децибели се прогласяваше социалистическият начин на живот, когато положителняит герой се бе така дебелашки и нашироко разположил на трапезата, че за останалите герои нямаше никакво място и ако случайно биваха поканени на обяда, оставаха правостоящи или в краен случай сместени и сбутани в крайчеца на трапезата. За такова време Емилиян Станев казваше, че магаретата изяждат зобта на конете!

Но само тогава ли магаретата ядеха зобта на конете?

Мигар сега не я изяждат!

Представянето на „Прашка“ е на 31 януари от 19 ч. в Дом на киното. След това е прожекцията на документалния филм „Черказки хроники“.