Райна Кабаиванска: Щастлива съм, че нямам Фейсбук и съм далеч от омразата

Не ме е страх от вируса в Италия, а в България, казва голямата оперна певица, която е у нас за майсторския си клас

„Надявах се покрай изолацията заради Ковида хората да поумнеят, да станат по-добри, но станаха по-лоши. Просто лоши. Не само в България, в целия свят е така“, казва голямата оперна певица Райна Кабаиванска. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков - Райна Кабаиванска: Щастлива съм, че нямам Фейсбук и съм далеч от омразата

„Надявах се покрай изолацията заради Ковида хората да поумнеят, да станат по-добри, но станаха по-лоши. Просто лоши. Не само в България, в целия свят е така“, казва голямата оперна певица Райна Кабаиванска. Снимка: Гергана Димитрова/Площад Славейков

Рекорден брой участници включи Райна Кабаиванска в 21-вия си Международен майсторски клас. 16 млади оперни певци от 7 държави се обучават при оперната примадона в Нов български университет. Обичайно маестрата приема до 12 участници, но големият наплив от таланти тази година увеличи броя на одобрените кандидати.

Познати за българската публика и не за първи път в класа са Александрина Михайлова – лауреат на конкурсите „Гена Димитрова“ (Плевен), „Premio Etta e Paolo Limiti“ (Милано) и конкурса за млади изпълнители на Академия „Ла Скала“; Мила Михова – лауреат на Академия „Росиниана“ в Пезаро; Весела Янева – солист на Софийската опера и балет; Йосиф Славов. Класирани са още представители на Аржентина, България, Италия, Русия, Украйна и Южна Корея.

След четириседмично обучение с Райна Кабаиванска, младите певци ще се изявят в два големи концерта под диригентството на Найден Тодоров – „Белканто“ в Античния театър в Пловдив на 28 септември и гала концерт в Софийската опера на 1 октомври. На столичната сцена ще бъдат обявени и новите стипендианти на дарителски Фонд „Райна Кабаиванска“ в НБУ, които ще получат възможност да продължат обучението си в Италия.

Майсторският клас е част от Календара на културните събития на Столична община за 2021-а. Концертите честват 30 години от създаването на Нов български университет.

През октомври артисти от майсторския клас ще вземат участие в концертно изпълнение на „Бохеми“ в Аула Магна на университета „Ла Сапиенца“ в Рим, в концерти в оперните театри в Севиля и Болоня и в Зала „България“ в София. През декември пълен състав от „Школата Кабаиванска“ ще представи „Турандот“ на сцената на Софийската опера.

– Навремето е трябвало да се преборите с владетелките на най-големите оперни сцени като Калас, Джоан Съдърланд, Рената Тебалди, Монсерат Кабайе. Днес, когато помагате на младите изпълнители за големите сцени, в световните оперни театри няма такава конкуренция. По-лесно ли е сега за един талант да пробие, г-жо Кабаиванска?

– Всяка епоха си носи своето изкуство. Когато аз пеех, изкуството беше на голяма висота, днешните средства за комуникация не съществуваха. Аз започнах само с радиото, можете ли да си представите? Телевизията дойде по-нататък, после дойдоха компютрите, телефоните… Сега светът е глобален. Пристигат китайци, които са над един милиард, пристигат от съветските страни, пристигат от Южна Корея – все чудесни гласове. Конкуренцията е невероятно висока.

Спомням си един конкурс като млада, току-що пристигнала в Италия –  кандидатите бяха 25, но между тях пък бяха Лучано Павароти, Мирела Френи… Преди години ходих на големия международен конкурс в Барселона и кандидатите бяха над 700.

Днес има много певци, които искат да пеят, а светът вече не им предлага това, което ние имахме – малкото, които пеехме, имахме много сцени. В моята невероятна кариера аз съм пяла всеки месец в различен театър. Годината има дванадесет месеца, а аз пеех единадесет месеца (дванадесетият беше ваканция) – в Палермо, Рим, Милано, Ню Йорк, Лондон. Един ден пеех, един ден почивах. Сега тези ритми вече не съществуват, защото няма много театри, няма търсене. И да ви кажа, публиката вече е минимална. Когато аз пеех в Арена ди Верона например, се събираха по 15-20 хиляди зрители всяка вечер. Публиката беше нещо невероятно, хиляди, хиляди.

Тогава имаше голяма маса привърженици на Калас, голяма маса привърженици на Тебалди. После влязохме другата генерация – Кабайе, аз… Хората от целия свят се мъчеха да се докоснат до тези имена. Но онази опера беше за примадони.

– Само за три години вие – една млада българка от социалистическа България – успявате да стигнете до сцената на миланската Скала, какво ви коства този успех?

– Да, това е абсолютно невероятно. Спомням си, че след първата година при моята учителка Фумагали в Италия вече започнах да пея в малки провинциални театри, защото тогава все още съществуваха такива. Ходех със старото кожено палто на моята учителка, качвах се на втора класа във влака, защото нямах пари за първа, и когато след около една година реших да се явя в миланската Скала на конкурса за млади певци, тя ми каза: „По-добре не се явявай, защото трябват ходатайства, а ние нямаме“. Аз въпреки това реших да се явя – отидох и ме взеха на първо място. След четири-пет месеца вече пеех в Скалата. Това беше период, в който все още бяха живи старите маестри. По онова време в Скалата беше още жив маестро Вотто, който беше асистент на Артуро Тосканини. Те виждаха къде има талант и правеха необходимото този талант да расте и да се развива. Имаше любов към музиката, към изкуството. Днес имаме страшно много таланти, но нямаме театри, публика нямаме, липсват и тези мъдри хора, които разбираха кой има талант и кой – не. И сега вече не сме както ние навремето четири-пет примадони, сега има една – Анна Нетребко. И един мъж – Йонас Кауфман. Толкоз.

– Веднага след вашия пробив в Скалата сте назначена в Софийската опера. Успехът навън ли Ви направи звезда и в България?

– Когато аз се върнах в България след дебюта в Скалата, отидох при министъра на културата… не си спомням кой беше, трябва да е било през 1963 г. (вероятно Ганчо Ганев – бел. авт.). И тогава той ми каза: „Еее, съжалявам много, ама няма места в Софийската опера, има място в Русенската“. Върнах се вкъщи и викам: „Мамо, трябва да се върна в Италия все пак да пея“. Какъв късмет, че нямаше място в Софийската опера.

– Културата на отричане е най-новата мода от западния свят – „cancel culture“, нещо подобно не се ли случваше и в операта в социалистическа България? Това, което в света в момента преживяват, ние по времето на социализма не сме ли го вече преживели?

– Това са две различни явления. В България комунизмът имаше своите страшни правила, аз си спомням например, когато бях хористка в Софийската опера, имах един чудесен приятел, много добър музикант, но хомосексуален. Отивам при директора на операта, кой беше – не си спомням, и му казвам: „Този човек е нещо невероятно като музикант, изключителен музиколог, защо не му помогнете да постъпи в Операта? Имаме нужда от такива високо културни музиканти“. Той ме погледна: „Ма ти не знаеш ли, че е педераст“. Този мой приятел се самоуби. Ето това беше комунизмът. Този човек гладуваше, защото никъде не си намираше работа, комунизмът беше против различните.

– Това, струва ми се, се случва и днес – творецът е преценяван според личния му живот.

– Днес се намесват тези нови явления, които ненавиждам – Фейсбук, в който всеки си излива душата… Не, това са съвсем различни светове. Това днес са вече нашите глезотии на богаташи, на охолно общество –  ако ти, например, се явяваш на конкурс в Америка, ако си черен и не пееш добре, въпреки това ще те вземат, иначе ще минат за расисти. Дотам стигнахме. Комунизмът беше друго, тук имаме изкривено свободолюбие, либерализъм.

– Вие против либерализма ли сте?

– Не, аз съм либерал. Но съм против този глупав либерализъм.

– Христо Явашев – Кристо също е жертва на кенсъл културата – днес най-известният в света българин е може би най-мразената личност в историята на българската култура.

– Кристо, да! Защо мразен? Не знаех за тоя случай. Уви, не съм в българската реалност. Ако ме питате за Италия, ще Ви кажа хиляда неща, но тук съм само един месец и то съвсем повърхностно, защото тичам непрекъснато само за уроци.

– След едно ваше изказване по БНР и вие станахте мишена на общественото мнение. Как се преживяват подобни моменти, след като винаги сте била обожавана от публиката?

– Какво беше то? Аз не знам нищо.

– Преди години Мария Калас е била освиркана в Скалата. Притеснявали ли сте се някога от провал, излизайки пред публика?

– Аз бях в залата, когато освиркаха Калас. Това беше нейната последна изява в Ла Скала, в операта „Полиуто“ от Доницети. Тя вече беше във вокална криза и жестокостта на публиката беше нещо невероятно, нечувано, защото те я обожаваха. Тя беше на Олимп. Но гласът ѝ вече не беше онова чудо, високите ноти вече не ѝ ставаха толкова могъщи, толкова големи, малко трепереха с вибрато. И когато публиката чу първия ѝ висок тон, започна да я имитира.

– Как точно?

(Имитира реакцията на публиката – бел. авт.). Представете си каква жестокост.

Едно време имаше агитки на примадоните, които винаги бяха бойно настроени. Сега вече такива не съществуват. И си спомням „Бътерфлай“ в Скалата, когато аз след един висок тон падам на сцената в действието и се чува, че някой свирка. „Бе!“, си казвам… тогава настана такава буря от аплаузи – реакция на публиката срещу този, който свирка, че си казах: „Ако познавах този човек, трябваше да му дам един чек…“. Получи се обратна реакция. Да ви кажа, аз никога не съм се страхувала да пея.

– Чувала съм, че подобен страх от сцената, неувереност, са изпитвали някои от най-големите певци – Лучано Павароти дори е бягал от спектакли и това негово поведение се е превърнало в голям проблем за театрите.

– Това беше още повече при Корели, неврастения.

– Вие бягали ли сте от сцената?

– Напротив. Аз търсех сцената – защото там беше истинският ми живот.

– Днес възможно ли е една певица да успее на оперния Олимп сама, като Вас, без импресарио?

– Не, не е възможно. Ще прозвучи цинично, но днес всичко е бизнес и пъблик рилейшънс. И Фейсбук.

– На късмет ли се дължи пробивът на Соня Йончева?

– Не я познавам, не съм я слушала никога.

– Шегувате се.

– Не, зная ѝ името, но никога не съм я чувала да пее на живо. Слушах я веднъж преди години по телевизията и ми хареса.

– Днес, за да задържат успеха, някои певици като Соня Йончева флиртуват с публиката, излагайки се на показ дори физически, на ръба на добрия вкус. Как приемате подобно общуване с публиката?

– Времената са много различни. Аз никога не съм се държала като примадона според общоприетия образ – с камериерка, кученце и високомерно поведение. Не съм го правила, а и не е било необходимо за успеха ми. Всъщност, тези, които не са примадони, се държат като примадони. Как приемам това поведение днес… аз и не го познавам, не съм във Фейсбук.

– Анна Нетребко публикува в социалните мрежи своя снимка по бельо. Тези послания към публиката не са ли твърде първични?

– Тя е някакъв гений – и знаете ли защо е гений? Защото и пее хубаво. Нека да се забавлява, но когато тя е на сцената, е на сцената. Може би това е вкусът на младата генерация. Аз нямам носталгия към миналото.

– След 55 години на сцената можете ли да кажете, че контролирате емоциите на публиката и се движите уверено в нейните чувства?

– Мога да го кажа. Аз имах винаги висока чувствителност към публиката, имах физическа връзка с нея и нейните реакции. Между нас имаше непрекъснат диалог, не само гласов, но и духовен. Аз давах и получавах – и даже в някои случаи, когато чувствах, че в някоя зона има нещо негативно към мен, аз се отправях към тази зона, за покоря тези хора с гласа си, с таланта, да ги привлека на моя страна. А знаете ли кого никога не убедих? Когато пеех, винаги имаше една дупка в партера, която не ръкопляска. Това бяха съпругът ми и дъщеря ми, които стояха свити на кълбо.

– Как ви влияеше тази липса на емоция точно от тях, вашето семейство?

– Добре, защото не е фалшиво, това е естествена реакция на страх за мен, защото съм на сцената и съм като цирков артист на нея, акробат. Правиш салто мортале, а отдолу нямаш мрежа.

– Операта е изкуство на живото изпълнение, което е мимолетно и въздействието му е неуловимо чрез новите технологии. Вие оставате единствено в паметта на публиката, как искате да бъдете запомнена?

– Никога не съм се борила за някакво първенство, аз нямам и много спомени, защото нямам архив, не знам кога и къде съм пяла, какво са писали, защо са писали за мен – просто се наслаждавах на удоволствието да пея. Не съм го приемала като занаят, а като естествена необходимост.

– Не сте ли мислили за бъдещето, за поколенията, за безсмъртието?

– Не, в никакъв случай. Какво безсмъртие? На мен ми е съвсем ясен животът. А сега може да се каже, че чрез младите аз наистина ще преживея сто години. Този живот на преподавател за мен е естествен, защото е с музиката, защото пеем, защото има вълнение.

– Преди време ми казахте, че по време на локдауна в Италия не сте изпитвали страх от вируса, дори сте викали учениците си вкъщи…

– Тайно, разбира се.

– На какво отдавате тази липса на страх – на безразсъдство, смелост или мъдрост?

– Може би на безразсъдство. Но когато пристигнах тази година в София, започнах да се страхувам. И знаете ли защо? Защото тук липсва този дух на ваксинацията. По цял свят има кампании за имунизация – във френската, американската, италианската телевизия се говори от сутрин до вечер само за болестта, как да се спасим. Пускаш телевизия в София – абсолютно нищо, затова ваксинираните са някакъв нищожен процент. Ами аз започнах тук да се страхувам, защото виждам, че няма никакви предпазни средства. Онзи ден се сблъскахме с един министър в „Дарик радио“…

– Видях снимките – това е бил служебният премиер Стефан Янев.

– Той си свърши интервюто, аз съм след него, и му казвам: „Защо не говорите за болестта, за ваксинацията?“.

– Какво ви отговори?

– Нищо. Ама хората се разболяват, там е трагедията.

– Да се върнем към операта. За ролята ви на Адриана Лекуврьор проф. Боянка Арнаудова ви определя като „велика трагичка, оживяла от епохата на древногръцкия театър“. А Херберт фон Караян казва, че вашата Леонора от „Трубадур“ е „модел на артистичното съвършенство“. Как се живее след подобни определения, как се връщате в кожата на нормален човек, жена, съпруга и майка?

– Не знам, аз може би съм някакво изключение, защото никога не съм се вълнувала от тези невероятни отзиви. Почти не ми е правило впечатление. За мен беше естествено. Не съм била най-добрата, но бях щастлива да пея. Ето защо може би не съм отдавала голяма тежест нито на комплиментите, нито на негативните коментари. Отивах в театъра и попадах в някакъв друг свят, влизах в гримьорната и вече бях извън реалността. Преживяваш страсти, каквито в живота не можеш да преживееш, невероятни страсти, преувеличени.

– А кое чувство е по-силно – да се гордееш с произхода си или да накараш родината да се гордее с теб? 

– Това е нещо естествено, аз съм се родила тук, имам едно име, което впрочем никой не успява да произнесе в света – Кабаиванска. Нормалното ми презиме трябваше да е Иванова, но моят баща, който беше дух малко гениален, още като млад не е бил доволен да е само Иванов и добавя „Каба“ отпред и „-ски“ накрая. И аз останах с това име – това не е ли доказателство, че съм се гордяла, че съм дете на Кабаивански?!

– Как си представяте България в бъдещето? В контекста на тази омраза, която ни е завладяла от известно време.

– Знаете ли, аз се надявах покрай тази изолация заради Ковида хората да поумнеят, да станат по-добри, но станахме по-лоши. Просто лоши. И не само в България, в целия свят е така. Например в Италия се увеличиха убийствата, особено убийства на жени в семейството.

– Оптимист ли сте за бъдещето на България, г-жо Кабаиванска? Питам, макар да виждам, че вие живеете по-скоро в реалността на операта, а не в нашата реалност, нито в социалните мрежи.

– Ама това ме спасява, щастлива съм. Но аз чета вестници всяка сутрин, знам всички новини.

– Вестници на хартия ли четете? Колко хубаво, че все още някои предпочитат хартия…

– Не мога без хартия в ръцете. Еми, стара съм, стари навици, и хартията мирише хубаво. Знаете ли книгата колко хубаво ухае? Слава Богу, нямам Фейсбук.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах