Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Ръкописите от чекмеджето на Любен Дилов (откъс)

На книжния пазар излезе вторият том от събраните съчинения на писателя

Назначен на работа в Съюза на българските писатели, Любен Дилов става свидетел на делниците на хората на перото, които описва с ирония. - Ръкописите от чекмеджето на Любен Дилов (откъс)

Назначен на работа в Съюза на българските писатели, Любен Дилов става свидетел на делниците на хората на перото, които описва с ирония.

„Събудих звяра в себе си. Оказа се заек похотлив“, гласи един от най-обичаните лафове на писателя Любен Дилов (1927-2008). Откриваме го във втория том със събраните му съчинения, издавани от „Ентусиаст“. В книгата попадат „За мъртвите или добро, или смешно“ и „Сексуалният живот при тоталитаризма“, чрез които Дилов оживява такъв, какъвто го помнят многобройните му приятели. Динамичните и провокативни творби са част от „ръкописите в чекмедже“, с които промяната от 10-и ноември заварва писателя. Те са излизали в неприлично скромни тиражи през 90-те и практически са непознати за българския читател.

Enthusiast_Zа-myrtvite-ili-dobro-ili-smesno_cover-firstВторият том от събраните съчинения на Любен Дилов ни го представя такъв, какъвто е в спомените на близките и почитателите си – неуморим разказвач на смешни истории, ироничен наблюдател на перверзните обществени отношения във време на масов идиотизъм, от които единствено чувството за хумор може да те спаси. Виждаме книга интригуваща и духовита, досущ като автора си. Творбите излизат под редакцията на сина му Любен Дилов и на Маргарита Дилова. Графичното оформление и корицата са дело на Владимир Тодоров и Чавдар Гюзелев.

Назначен на работа в Съюза на българските писатели, Любен Дилов става свидетел на много от делниците на хората на перото. Убеден, че смешните сред тях заслужават да бъдат разказвани и до днес, авторът ги поднася на читателите в типично свой стил – с ирония и „в същото весело безредие, с което те като палави полтъргайсти потропват из мазетата на паметта ми“. Гарант за истинността им е самият автор. „Останалото от онези години – както пише Вапцаров, „разровиш ли го, ще мирише…“, споделя синът му.

Вижте откъс от „За мъртвите или добро, или смешно“:

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

ПОЧТИ КАТО В ТЕАТЪРА НА АБСУРДА

(Георги Караиванов и Стефан Попвасилев)

Престоят ми в Хисаря често съвпадаше, особено през зимните месеци, с пребиваването там на двама малко известни днес, но достойни български литерато­ри, които не само защото бяха минали вече осемдесетте и прекарали живота си в чуждия на комунистите „ла­гер“, биваха пренебрегвани от управляващите тогава нашия литературен живот: Георги Караиванов и Стефан Попвасилев*. Те идваха с жените си в Хисаря и наемаха съседни стаи на първия етаж, където в общото холче следобед пиеха заедно чай.

Дядо Стефан, както му виках, защото ми беше и сим­патичен, обичаше да пее, но поради глухотата си върше­ше това особено силно. Веднъж го спрях на стълбище­то, по което той, едър и държелив старец, твърде бодро се изкачваше. Разбира се, трябваше да го надвиквам:

– Как си, дядо Стефане? Пееш ли, пееш!

– Пея – провикна се той гордо. – Те, женурята, искат да им пее човек разни романси, но аз им пея възрожден­ски песни.

И продължи нагоре, огласяйки творческия ни дом с мелодични призиви за бунт.

Един следобед седях край масичката зад вратата на тяхното холче. На нея беше поставен телефонът за пи­сателите и чаках да се освободи моят номер в София. Вратата на холчето беше открехната. Оттам идеха ти­хото позвънване на чашите и лъжичките за чай и гръмо­витото пеене на Стефан Попвасилев. Неочаквано дядо Стефан прекъсна пеенето си насред стиха и изкрещя с всички сили:

– Ти си невъзможна! Ти си невъзможна!

Стана скандалът, рекох си, и ми се прищя да се из­мъкна незабелязано, защото се чувствам неловко като свидетел на скандали. Жена му обаче доста мелодично също извиси глас:

– Защо да съм невъзможна бе, Стефане?

– Ти винаги стоиш права, когато белиш картофи!

В Хисаря си имахме трапезария, където ни сервира­ха вкусна храна, та нито писателите, нито жените им белеха картофи. Очевидно у дядо Стефан бе избухнал внезапно някакъв спомен, затова и в гласа на жена му дрънна мелодично примирението:

– Така съм свикнала бе, Стефане!

– Няма да заминем! Няма да заминем! – люто я на­двика дядо Стефан, сякаш я наказваше за това, че стои права, когато бели картофи.

– Ама нали ти настояваше да си заминем! – почти изплака жена му.

Тогава се обади и жената на Георги Караиванов с тежка въздишка:

– Ех, добре сте си вие, а моят Георги като си няма пари!

Повече не чух, защото дядо Стефан вече гърмеше с гласа на две-три Боримечки, взети заедно: „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня…“.

*В детските ми спомени тези двамата се сливат със старците от Мъпет шоуто. Една сцена се е забила особено силно в съзнанието ми. Сутрин, някъде към 8.30 – 9.00. Каре белот от писатели, сред които и баща ми, не са лягали цяла нощ и продължават да пляскат ожесточено картите сред облаци от синкав цигарен дим. Не съм съвсем сигурен за състава на карето, но май бяха още Боян Ничев и Климент Цачев… Аз съм пратен от майка ми деликатно да подпи¬там дали все пак баща ми няма да вземе да се прибере до стаята си, или поне да отиде да закусва. Точно в този миг двамата достолепни старци минават с жените си покрай карето, за да излязат на разходка. Дядо Стефан пее силно. Сцената е като от пиеса на Йонеско. Четиримата картоиграчи млъкват и чинно изчакват старците да из¬лязат от салона. След това Боян Ничев казва: „Абе… все пак е по-добре ти да пееш, отколкото теб да те опяват“. Останалите трима се позасмиват, но някак тъжно. В този миг през салона подтичвайки минава Стефан Поптонев. Друг писател, известен със спартанския си начин на живот и удивителни сутрешни спортни подвизи. Тича¬не и плуване с километри. По-младият от двамата Стефановци се е упътил към закуската, току-що приключил мощен сутрешен крос. Поглежда неодобрително карето и примижава отвратен от гъстия цигарен дим. Тук баща ми не издържа и се обръща след него: „Ееех, Стефане. Нас кротко и леко ще ни отнесе я инфаркт, я инсулт, ама ти как ще се мъчиш с това желязно здраве! Месеци ще умираш, и на себе си ще досадиш, и на околните…“ – Бел. ред.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах