Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Разговор с отвъдното

Възкресение - времето, в което всички светове – този тук и онзи там – са едно

Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Разговор с отвъдното

Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

„Алоу?“

Майка ми. Както обикновено всъщност. За нея телефонният разговор е флирт, затова никога не отговаря просто с „да“ или „ало“. Знам точно какво прави. Хваща цигарата с лявата ръка, отпуска дълго държания в дробовете цигарен дим, покашля се деликатно преди да посегне към слушалката, отмята черната си коса и пуска най-плътното на гласа си – „Алоууу“, с това удължено у накрая.

„Кво правите, бе, госпожа майко?“ шегувам се аз.

„О, детище, ти ли си? Ми… кво, правим – кафе пием тука с татко ти. Приказваме си. Вие какво правите?“

„И аз така – пия кафе още. Децата са навън. Взеха яйцата и тръгнаха по съседите. И козунаците, разбира се… Ръфат парчета по двора с другите… Ами, Христос Воскресе, мамо! Да сте живи и здрави!… Така де, да сте здрави… Все така да сте с татко двамцата! Ще минем следобед да ви донеса козунаци и яйца.“

„Добре, майче, тука сме ние. Няма да мърдаме, чакаме ви. Не носи нищо – и без това няма кой да го яде – тука и козунаци, и яйца, и всичко си имаме.“

Майка ми се смее. Гласът й звучи ясно в слушалката, въпреки радиото, което е неизменен фон, точно както някога.

„И още нещо! Честита годишнина, мамо и татко! Четиридесет и седем години брак са това! Още три години и златна сватба ще правим. Много ви благодаря, и на двамата, че успяхте да останете заедно. Благодаря ви, че сте ме родили и възпитали! И на татко благодаря, задето не даваше да лъжа. И за това, че веднъж не се разбрахте кой да ме вземе от градина и ме забравихте там, също ви благодаря! Да сте щастливи, мамо! Ще празнувате ли?“

„Ей, не го забравяш тоя случай, бе!..(смее се) Забравихме те, да, голям срам. А, да, ще празнуваме. Ще минат чичо ти Васко и леля ти Беба, Митко Вълчев ще мине, Мито Манчев, Невена, Калата и той, доста хора чакаме, да ти кажа. Не сме спрели да се събираме, та и тази година така. Вие как сте? Разкажи какво става при вас в последно време!“

„Ами добре сме. В България не се е променило много за тия десет години, откакто ти замина. По-тясно става само, по-абсурдно. Аз работя. Откакто не съм те чувала, смених три работи и сега съм на четвърта. И още една диплома взех. Не съм в България в момента, ама ти това сигурно го знаеш. Иначе голямата беше абитуриентка. Видяхте ли я оттам? Малката учи, справя се, порасна и тя много.“

„Виждам, да. И ти пак се омъжи, знам. Хубаво е това, няма да стоиш сама, като одъртееш съвсем. Децата си растат и си заминават, и така трябва. Пък ти какво – с котки, като леля ти Мери! И тук е с котки – намери си старите, дето са измирали през годините, и си ги прибра. Не можем да я успокоим – над десет котки са това! И мъжът й, чичо ти Вили, и той не може да се справи. Само се карат. Но то тука нали може и животни, и всичко, място има. “

„А татко как е, дай да го чуя и него! Добре е, нали? Нищо ли не го боли?“

„О, не, отдавна нищо не го боли. Още с пристигането спряло, ми казва. Аз ще си допуша цигарата…“

За мама цигарата е като часовник. С нея отмерва всичко – една цигара и лакът на ноктите й е изсъхнал. Три цигари и боята на косата й е за миене. Пет цигари, с по десет минути помежду им, и един боб е сварен. Стига да не е миналогодишен. Майка ми може малко неща да прави до съвършенство, но пушенето е едно от тях. Държи цигарата така, сякаш е естествено продължение на пръстите й. Дърпа от фаса с усърдието на първо вдишване. Задържа дима по-дълго от всички пушачи, които съм наблюдавала. Като дете си представях как този сив облак изпълва пространството под ребрата й и всичките й органи потъват в космическа мъглявина. И кашлят. Мама изпуска бавно дима през устата, а накрая, съвсем накрая, ноздрите й се разширяват, за да излезе на свобода и останалото. Знам, че й е важно това пушене. Цепи минутите й, нищо, че вече не й е важно да са точни.

Щрак-шук-пршшш… слушалката отива в ръцете на баща ми. Чувам звука от халката му, която се удря в пластмасата на телефона.

„Татко, здрастииии!“, казвам с широка усмивка.

„Ей, тати, здрасти! Как си, бе, разказвай сега! Много се радвам, че се чуваме най-после, да знаеш! Досега нямаше начин, ама тука напоследък се промениха нещата. Това уай фай ли, каквото е там, и тука се хваща. Ще се чуваме вече редовно. Как сте, тате, какво стана тия години?“

„Ми… ти много дълго време изпусна, татко, цели трийсет години. Кое да ти кажа първо? И да е нещо, което мама не ти е казала и ти не си видял… Ами добре… Ти като тръгна, беше горещо. Мама се върна и каза, че така е станало. Беше с ленената рокля с джобчетата, екрю. Влезе в спалнята и излезе в черно. Като те изпращахме, имаше много хора. А след това лятото почти забравих, че си заминал. Не станах актриса. То нали и ти така искаше – да не страдам. Литература учих. В университета, дето си ми хвърлил пъпа. Четох много, като теб. Ти сигурно и сега четеш… там.“

„Чета, да. Обаче не пращат тука хората с книги, да ти кажа, и това е голям пропуск. С дрехи ги пращат, с алкохол и цигари, снимки и любими предмети, но не и с книги. Но ние се оправяме. Писателите са тук така или иначе и ни ги разказват книгите в оригинал. Това му е хубавото на това състояние тука – всичко си спомняш, в най-малките детайли, и това не те уморява или натъжава. Просто го вадиш от паметта си и готово. Сега и вълните улавяме и така четем. Много е лесно. Но книгите на хартия са малко, липсват ми… Та разказвай, разказвай!“

„После… Липсваше ми. Не познаваше момчетата, които обичах. Не бяха много. Както ми казваше, не закъснявах за срещи – само пет минутки, да ги накарам да се притесняват дали изобщо ще дойда. Омъжих се. И деца родих. Ти това не може да не си го видял.“

„Видял съм го, разбира се. Там бях и двата пъти.“

„Да, усетих го, татко. Над главата ми, отляво.“

„Видя ли? Знаеш. Кажи какво научи за това време?“

„Какво научих… Така като ме питаш… Научих, че много малко знам. Научих да не съдя, без да знам. Да губя любов научих. И да не се отказвам да я търся. И пак да я намирам. Май се понаучих да падам. Още си плача понякога, все по-малко, но за все повече неща. Иначе научих се да готвя. Мога също да сменя гума на колата. Мога да боядисам стая, даже с таваните. Меся козунаци, мама ти е казала. Какво друго. А, френски научих. И испански горе-долу. С всякакви документи се справям. Кося трева, с косачка, де. Паля огън и мога да правя скара почти като теб. Ми май това научих, татко, не е много. “

„А щастлива ли си?“

„… И щастлива съм, да, да. Щастлива съм понякога. Не, по-често съм щастлива. Даже направо съм си една щастливка. По-драматична бях едно време, сега не ми остана време да съм тъжна. С остаряването трябва да ставаш по-весел, а не обратното. Защото виждаш колко неща всъщност нямат смисъл. Или са толкова временни, че докато ги изревеш, те взели, че вече не си струват реването. Пестя си емоциите, за да имам сили за чувства… Кажи там как е? Тъмно ли е, страшно ли е, студено ли ви е, самотни ли сте?“

„Хубаво е, тате. Светло е, топло е – за всеки е такова, каквото иска да му е. Само той си го усеща и си го вижда такова. Времето е друго нещо, не е последователно. И не е страшно. Страшното е в главите на хората, докато са там, при вас. После страхът изчезва. Самотно? Не, не е. Виждаме тези, които обичаме, през цялото време. Радваме им се – на теб, на внуците, на приятелите. Един по един идват и другите тук. Срещаме се отново, спомняме си неща. Много са хубави тия срещи. Сядаме и си разказваме, пушим по цигара, пием вино. Гледаме ви понякога какви ги вършите – като сериал сте. Чакаме да видим следващия епизод, спорим какво ще се случи. Ядосваме ви се, че само риалитита гледате, а се нуждаете от мечти. За полети и въображение сте гладни, но няма как да ги видите, като сте забили поглед в земята, по която ходите, да не изгубите пътя. Пък той, пътят, по звездите се гледа… Ей, не се натъжавай, детенце. Празник е днес! В такива дни нещата могат да се обърнат, да се започнат наново, нали знаеш?“

„Знам, да, татко. Голяма съм пораснала – още малко и ще стигна годините, на които ти замина.“

„Не ги брой тия години! Времето е такова, каквото си го представиш. Като този разговор. Има ли го, няма ли го… сънуваш ли го, мечташ ли го, сбъдва ли се… Случва се, детенце, защото ти го водиш. И е точно толкова реален, колкото ти си си позволила да бъде.“

„Добре, татко, благодаря ти! Ще мина по-късно, казах на мама. Може да взема децата – за тях ти винаги си бил просто онова име в златно на белия камък. И човекът от черно-белите ми детски снимки. Мама я помнят – с цигарата, разбира се, както и аз си я спомням… Ало, ало… татко? Там ли си още? Ало! Ще донеса козунаци и яйца, пък вие ако щете ги яжте! Чу ли татко?… Ало? Връзката е лоша… Хайде, до другия път!“

Щрак. Запалвам цигара, нищо, че не пуша. Отмервам момента с нея. Пълня за малко дробовете си с онази космическа мъглявина. Днес, само днес, благодарение на космоса вътре мен ще видя космоса отвън. Нали е Възкресение – времето, в което всички светове – този тук и онзи там – са едно. Всеки един от нас е неговият център. И всичко може да започне отново – такова, каквото си позволим да го мечтаем.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90