Разказът „Череши“ на Захари Карабашлиев за изпита на седмокласниците

Министерството на образованието създава банка с произведения на съвременни български автори с безспорен авторитет

Писателят Захари Карабашлиев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Разказът „Череши“ на Захари Карабашлиев за изпита на седмокласниците

Писателят Захари Карабашлиев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Преразказ по разказа „Череши“ от Захари Карабашлиев писаха днес на Националния изпит за външно оценяване седмокласниците от цялата страна, съобщиха от Министерството на образованието и науката.

Разказът, написан специално за изпита, включва мотиви и от други произведения на писателя. Центърът за оценяване в училищното и предучилищното образование към МОН от есента на 2020 г. е започнал да събира „банка с произведения на съвременни български автори с безспорен авторитет“. Български писатели изпращат в министерството свои разкази, които отговарят на формата на изпита. От тази банка ще бъдат използвани текстове за изпитите и през следващите години.

На изпита от седмокласниците се е изисквало също да коментират в няколко изречения думите от Вазовата повест „Немили-недраги“:

„Къщята, магазиите, кесиите, сърцата бяха затворени за тях“.

Десетокласниците, които също държаха изпит за външно оценяване днес, трябваше да формулират собствена теза по откъс от поемата „Левски“ на Иван Вазов. Те можеха да избират между две теми: „Цената на чистата съвест“ и „Вечната истина“.

Предлагаме ви пълния текст на разказа на Карабашлиев, който са преразказвали седмокласниците от името на неутрален разказвач.

Череши

Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм… Часовете ми – винаги преброени, а селото така или иначе няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село – добруджански чернозем, старци, ветрове…

Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми – трябвало да се оправят документи след смъртта на баща ми, свързани с наследствените ниви, имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо.

Качихме се в старото фиатче на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз – намусен, карам. Селото се намира на двайсет и няколко километра от Варна в посока… Трансилвания.

За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен – колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята – в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни. По едно време дори размислих дали да не спра за минута, да докосна житата с пръсти, да щракна един-два кадъра с телефона си; и за малко да го направя, но пак се сетих, че ми е криво, задето си губя скъпоценното време, и сприхаво натиснах газта.

От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.

Спираме до парка в центъра на селото – акациеви дървета, тополи и люляк – оазис в летните дни на детството ми. Игри, китари, песни, първи целувки, първи цигари… какво ли не съм преживявал там. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, добре окосен е, дърветата поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената на отдавна умрели мъже. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника – от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода – и сега всъщност схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един (макар и неволен) поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник. Ще трябва да я разкажа някога.

Качваме се отново на фиатчето и стигаме до това, което бе останало от къщата.

Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и трънкови храсти правят достъпа до руините невъзможен.

Огромното акациево дърво обаче, „салкъмът“, както му казваха едно време, е умърлушен, полуизсъхнал и доста по-малък, отколкото съм го запомнил, но все пак разперил клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина и обрасли с бурени, бурени, бурени… Влизам в приземния етаж. Това, което някога бе камина, сега е дом на тъмна и зла коприва.

Вървя към градината – старите всяка година я засяваха с царевица, спомням си едрите тъмнозелени растения, в които изчезвах следобедите, въоръжен с лък, стрели и въображение.

И тази градина искала да продава леля ми.

Вървя, докато стигна брястовете, които очертават края на имота. Къщата ни е в северния край на селото, който в един момент от историята на България е бил северният край на държавата. Граничните камъни, останали от „Румънско“, са досами градината. Там в горния ѝ край е старото дряново дърво, първото, което даваше цвят. До този дрян намерили моя прадядо една зимна сутрин преди много години. Бил ковчежник към флота във Варна, бил млад, по-млад от мен сега. Тръгнал бил да се връща от града в каруцата на един съселянин, който по-късно се кълнял, че го бил оставил там и прадядо ми бил тръгнал надолу през зимната виелица към къщата. Официалната версия за края на прадядо ми била „бяла смърт“. Имаше и апокрифна и сигурно невярна такава, но пък далеч по-драматична. Ще я разкажа някога.

Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност – да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която съм ходил. Голямото черешово дърво беше натежало от плод. Поспрях се пред черешата на детството си, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал.

Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи – червени, твърди, сладки череши.

След малко майка ми казва обезпокоена:

– Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.

– Спокойно – казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи. – Заникъде не бързаме.

– Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.

– Няма какво да оправяме – казвам.

– Ама – заеква тя – нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача…

– Няма да има никаква среща – аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши.

Майка, очевидно притеснена, приближава, отхапва череша и изплюва костилката в шепа.

– Как така?

– Аз ще купя нейния дял – казвам с пълна уста.

– Ти?! – възкликва майка ми.

– Аз.

– Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!

– Кога? – Подскачам и се докопвам до още по-горен клон, още по-отрупан с череши.

– Като тръгваше за Америка.

– Толкова ми е бил акълът тогава. – Навеждам клона към нея: – Искаш ли от тези тук, по-узрелите?

Четенето е безопасно за вашето здраве

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах