Разказите на един директор от „кухнята“ на Народния театър: Морфов наложи материалния стимул

Своята истина за най-инфарктните епизоди от историята на Народния театър разкрива в книга проф. Васил Стефанов – управлявал най-дълго и може би най-успешно първата ни трупа. Неговият личен дневник „Народният театър като съдба” не се продава в книжарниците, може да се сдобиете с него, само ако ви го подари. Отпечатал го е, за да разкаже от първо лице как се създават, управляват и пенсионират звезди – от Наум Шопов и Георги Георгиев-ГЕЦ до Александър Морфов. Зад силното его повечето от тези играчи се оказват крехки и чупливи натури.

Васил Стефанов оглавява Народния веднага след промените през 1990 г. в разгара на сериозна криза на сцената. Публиката не влиза в театъра, отблъсква я най-вече патетиката на тежките имена в състава, издигнати на пиедестал от тоталитарните влъхви. Стефанов не крие, че някои от тези величия са го избрали да заеме поста, но е отказал да играе под тяхната режисура, което предизвиква първите сблъсъци. Навремето не му е било нужно да обяснява някои свои позиции. Сега обаче – 5 години откакто напусна шефското кресло, театроведът е решил да осветли детайлите около някои епични битки, тайни заговори и злословие зад кулисите на първата ни сцена.

„Те като че ли не са в състояние да осъзнаят къде се намират и какво реално правят. У всички е вкоренено някакво нелепо убеждение, че са нещо особено, че са някакво изключение. Повечето от тях не са добри професионалисти, силно са засегнати от продължително занемаряване, работят елементарно, примитивно, като пианисти, които могат да си служат само с едната ръка”, е написал Стефанов през ноември 1990 г., само шест месеца след назначаването си в Народния.

Още в началото срещу Стефанов се издига стена от недоволство на най-възрастните актьори в трупата, първо заради намерението му да привлече режисьорския тандем Иван Добчев и Маргарита Младенова, чийто студиен театър „Сфумато” е подслонен в Народния. Славка Славова заявява на новия директор публично, че прави опасна грешка с Добчев, защото той „не обича актьорите” и може да доведе беди на театъра. Напрежението постепенно ескалира, когато от Министерството на културата притискат Стефанов да освободи всички служители на театъра, навършили пенсионна възраст, а само няколко години преди това трупата е претърпяла пенсиониране на 37 звезди. Усилията на директора постановлението на Министерския съвет да отмине техния театър се оказват напразни и той връчва известия за пенсионирането на Славка Славова, Виолета Бахчеванова, Георги Черкелов, Георги Георгиев-ГЕЦ, Стойчо Мазгалов, Слави Митев и Наум Шопов.

„Ако искам в Народния театър да повее нов вятър, трябва да започна от основата, а основата са тези – не отричам – чудесни, но така или иначе остарели звезди. И въпросът не опира само до това, че те са живо въплъщение на стария театър, на онзи театър, който искам да отпратя в миналото. Въпросът е, че върху обществения и творческия авторитет на тези стари звезди се крепи една йерархична ценностна система, която е превърнала понятието ”народен артист” в крепостна стена, зад която се е окопал един „елит”, упражняващ реалната власт в театъра. Паметта на всички тези актьори пази спомени от срещи, банкети, събирания с довчерашните първи хора в държавата. Те са имали връзки с партийни и държавни величия, благодарение на тези връзка са имали и сила. В известен смисъл те са управлявали театъра със страха от връзките си. Те са се чувствали недосегаеми. Тяхното пенсиониране е психологически, финансов и всякакъв друг удар, но то е преди всичко удар по тяхната йерархична недосегаемост”, пише Стефанов през декември 1991 г.

Иван Добчев е в основата на големите скандали в Народния театър през 90-е години.

Посред тези драми Иван Добчев пуска във в. „Демокрация” унищожителна статия за Народния театър, озаглавена „Кораб на глупци”, с която налива още масло в огъня. В нея режисьорът описва неласкаво и Стефанов, казва, че той като „бивш цензор” бил обременен от миналото си и нямал решителност да извърши необходимите промени в театъра. Статията възмущава всички в Народния, дори хората от техничекия персонал, за които Добчев пише, че крадат. „Това си е чиста истина, но такава истина не е прието да се произнася публично”, обяснява в книгата Стефанов.

Добчев е сконфузен, но доверието между него и директора е възстановено. Стойчо Мазгалов обаче прави събрание в театъра, на което заявява: „Срамувам се, че работя под един покрив с морално деградирал човек като Иван Добчев”. Славка Славова взима думата, за да каже, че ако срещне Добчев, ще му лепне два шамара.

Това събрание отваря кутията на Пандора. Овикан от всички, охулен като „некадърен”, Добчев признава, че самият той е от глупците на кораба, още повече че е бил член на БКП. Затова си подава оставката. Стефанов го подкрепя и обявява, че също напуска. Към тях се присъединяват още Маргарита Младенова, Красимир Спасов, Елена Иванова, Радена Вълканова… Написват ги и Стефанов ги отнася в Министерството на културата. Министър Елка Константинова го приема и му заявява: „Вие оставате в театъра”. На 5 февруари 1992 г. Стефанов отново изпраща известия за пенсиониране на всички в Народния, които са в пенсионна възраст: „Повече няма какво да се умува. Те сами докараха работата дотам. Поискаха ние да си отидем и ние си тръгнахме. Сега, щом ние трябва да останем, редно е те да си отидат. Невъзможно е да оставаме под един покрив. Ние вече не можем да се гледаме, още по-малко да работим заедно”.

След тези сътресения театърът се стабилизира бавно, в атмосфера на недоверие и подозрителност. Новата политика на Народния обаче постепенно връща публиката в салона, спектаклите им започват да обират всички театрални награди.

Режисьорът Александър Морфов управлява Народния театър две години.

През май 1992 г. Васил Стефанов забелязва Александър Морфов, който преживява първия си триумф с „Бурята” на сцената на Театър „София”. „Този млад човек, – написва в дневника си Стефанов, – показва безспорни качества не просто на режисьор, а на човек, който измисля изцяло спектакъла, вместо да се задоволява с интерпретация на пиесата. Той не си знае силата, когато го увлече фантазията… На Народния театър е нужен точно такъв режисьор, този човек може да опита късмета си при нас”.

Една година по-късно Морфов вече е назначен в Народния, където занапред ще създаде едни от най-значимите си спектакли, а по-късно ще се настани в директорския стол и ще предизвика криза, от която театъра се измъква след повторното назначение на Васил Стефанов начело на първата трупа.

Стефанов искрено се възхищава от Морфов. В личния си дневник е посветил дълги анализи на стила и представленията му. Но постепенно започват проблемите на режисьора с трупата, той избира кръг от свои хора и работи само с тях. Отхвърлените остават без роли, което действа унищожително на актьорското им его и те започват да роптаят.

През септември 1999 г. Стефанов подава оставка заради несъгласие с орязания бюджет на театъра. На мястото му назначават Морфов, който получава отказаните по-рано средства.

„Вчера във в „24 часа е излязло интервю на Сашо Морфов, – пише на 6 януари 2002 г. Стефанов, когато министър на културата е Божидар Абрашев. – Сашо този път си служи с безпардонен език, говори грубо, но казва много истини. Очевидно е, че не очаква да продължат договора му за директор. Някои страни на поведението му са ми повече от непонятни. Той нарича министъра човек в „дементна възраст”… Онова, което Сашо не казва и може би не осъзнава, е, че две години управляваше театъра, без да му е ясно какво иска да прави. Той не осъзнава театъра като национален културен институт, мисли го като постоянно място за реализиране на режисьори. Това мислене не е на ръководител”.

По-късно същия месец Морфов си подава оставката и вдига голям шум около нея. Стефанов пише: „След като сам си е подал оставката, пък и договорът му на директор вече е изтекъл, защо все пак с такова настървение оспорва уволнението си?… Главната вина за избухването на кризата в Народния носи Сашо Морфов”.

Коментарите на Стефанов за Морфовото управление в театъра продължават: „Грубата му грешка беше, че наложи „материалното стимулиране” като ръководно начало на своето управление. Даде много пари на един кръг „свои” актьори с оправданието, че те са най-натоварени – което е истина, – но забрави да отчете, че тяхното натоварване идва от ангажименти, които тъкмо той им осигурява… Сашо уби театъра с изкушението на парите. От тази болест лечение няма. А Масларов е най-невъзможният й лечител”.

След напускането на Морфов театъра поема кинорежисьорът Пламен Масларов, който не успява да овладее трупата. Започват разговори със Стефанов за завръщането му в Народния, но този път като заместник на Масларов, което театроведът категорично отказва. Стефан Данаилов, който по онова време е председател на комисията по култура в Народното събрание, звъни на Стефанов и му казва за Морфов: „Калпаво излезе това момченце, много е меркантилен, мисли само за пари… Ела, бе братче, върни се, че тази работа няма кой да я оправи”.

Стефанов действително се завръща в театъра, но като директор след конкурс през пролетта на 2003 г. Привлича отново Морфов в трупата и му предлага да постави „Хъшове”…