Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Разкази на Христо Карастоянов за сивото време

Предупреждение: Четенето на тази книга ще ви накара да си спомните неща, които сте забравили

„Аз съм от града на Георги Господинов, а не от града на Динко“, подчерта Христо Карастоянов. Снимка: Анжела Димчева - Разкази на Христо Карастоянов за сивото време

„Аз съм от града на Георги Господинов, а не от града на Динко“, подчерта Христо Карастоянов. Снимка: Анжела Димчева

Писателят Христо Карастоянов представи новата си книга, озаглавена „Послепис“. Тя разказва историите на четирима мъже, събрани от изпуснат в новогодишната нощ влак, за да си припомнят за своите приятелства и предателства. Връща ги в годините на мъчителни влюбвания и небрежни разминавания, намерения и пропадания. В „Послепис“ оживяват спомени за 1968-а, през 1989-а, до наши дни – за събития, белязали живота на всички нас, а напразно си мислим, че сме забравили.

poslepis

В снежната вечер на 16 януари авторът пристигна от родния си Ямбол („Аз съм от града на Георги Господинов, а не от града на Динко“, подчерта Карастоянов) в София и малкият салон на галерия Art Fondation на ул. „Дякон Игнатий“ едва побра неговите приятели и (по)читатели, дошли за представянето на романа и срещата с писателя.

„Послепис“ („Жанет 45“) е спомен за времето, което за едни е изпълнено с носталгични спомени и светли копнежи, а за други е един от най-мрачните епизоди в историята на България.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Това време днес или се описва като страшно и черно, или като светло и бляскаво. Черно и бяло прави сиво. То си беше сиво. Но в това сиво ние живеехме, работехме, сваляхме гаджета… слушахме „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“. Който каже, че не го е имало това, няма да бъде честен. Но имаше и 1968-а, и 1986-а и 1989-а. Не можем да загърбим всичко това“, каза Христо Карастоянов.

„Няколко приятели ми се обадиха да ми кажат, че четеното на тази книга  ги е накарало да си спомнят вече забравени неща от тяхното минало – разказа писателят. – Ако по някакъв начин тази толкова лична книга предизвика и у други хора спомени за тяхната младост или тяхното узряваме, ще бъда доволен.“

Христо Карастоянов е роден през 1950 г. Първата му книга „Пропукан асфалт“ излиза през 1981 г. Работил е като драматург и като директор на кукления театър в Ямбол, написал е близо 30 книги, някои от тях преведени на немски и турски език. Носител е на различни литературни отличия, а предишната му книга „В една и съща нощ“ бе удостоена с наградите „Дъбът на Пенчо“ (за принос в модерната българска литература и изследването й), „Хеликон“ (за най-добра белетристична книга на годината) и „Елиас Канети“ (за белетристика и драматургия).

Предлагаме ви откъс от книгата „Послепис“.

Още в първия работен ден на януари на Фехим му се обадили от редакцията на вестника – самият главен редактор го помолил да мине да си кажели две приказки. И той наистина отишъл. Там главният извадил един балънтайн с черен етикет, плиснал по два пръста в дебелите чаши, но Фехим казал, че имал часове в гимназията, та така. Главният се посмутил, но за всеки случай треснал уискито си на екс, а след това измъкнал от папката с готовите материали онзи разказ. Казал, че това било направо страхотна творба, че Фехим бил дръпнал яко в белетристиката и бил вече истински голям млад автор, изградил си бил свой стил, почерк и майсторлък, и че него ако питали, той бил готов за самостоятелна книга. Така и така, време му било да дебютира, а също така настоял убедено, че не било проблем да се уреди със Съвета за култура една прилична контрактацийка, за да седнел драгият автор на спокойствие и да си съберял всички неща – той бил сигурен, че щяло да се получи един силен сборник!…

„Разгеле – викал, – че и сюрреализмът вече не е табу, и абсурдизма разрешиха, а очевидно на тебе там ти е силата, владееш ги тия работи, брат…”

И допълнил доверително, че всъщност в партията вече се били обаждали и от „Народна младеж”, и от „Христо Г. Данов” да питат за него. Това, разбира се, трябвало между тях да си остане, но той да си го имал едно на ум все пак. И така нататък.

След третото уиски съвсем се ентусиазирал и все така дружески му доверил, че от сигурно място бил знаел, че и в съюза* вече се било завъртяло името му.

„Смятай – казал – за какво става дума, авторе!…”

Очите му бягали и той сякаш гледал едновременно в различни посоки, а освен това съумял да направи така, че нито веднъж да не му каже Фехим или Филко. Викал му ту драги ми авторе, ту братко и брате… А за разказа се заклел горещо, че излизал още същата събота.

„Гениален разказ си написал, брат! – викал. – Битката на човека със злото и така нататък! Велико – викал. – Ти – викал – си голяма работа!…”

И докато той говорел, Фехим вече бил видял, че разказът наистина вече е преписан на редакционен паспорт (трийсет реда по петдесет и два знака на ред) и дори бил подписан от всички, които трябвало да го подпишат за печат: шефът на културния отдел го бил подписал, отговорният секретар също и дори онзи, който отговарял за държавната тайна, бил драснал един подпис със задължителното зелено мастило. Нямало го само името на автора… И попитал равнодушно – проблем ли има, нещо за редактиране ли или какво.

Главният целият пламнал. Налял си пак уиски, пак го изпил на една глътка и изпъшкал.

„Абе, за името се чудя – изсумтял, – защото, нали сам разбираш…”

Фехим го изгледал…, а после свил рамене. Казал, че да му имал на главния редактор проблема и бързо взел от писалището закопчаните с кламер листа. Щракнал химикалката и написал над заглавието „Послепис” Фехим Юмеров. След това прелистил всички страници (а те били само пет), стигнал до последната и там, точно под последното изречение написал:

„Превел от турски – Филко Йорданов.”


* Съюза – има се предвид Съюза на българските писатели, най-трудно постижимата мечта и най-непревземаемата крепост на почести и блага за тогавашните пишещи. За почестите всъщност не знам, но благата бяха неизброими.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах