Разкази с точното тегло на човешката душа

Не мога да скрия пристрастията си в случая с тази книга. Авторът ѝ е Радослав Бимбалов, моят брат. Имах щастието да ме избере и за неин редактор. Така че ще напиша какво мисля, без да спестявам емоциите си.

„Млък“ се появи почти случайно, от нужда. Естествената нужда на един роден писател да излее думите и историите, които е събрал. Това не е първата му книга – през 1999-а се появи сатиричният роман „Аз, Маниака“. Разказите от „Млък“ обаче са се трупали в продължение на 23 години, още от времето, когато Радо Бимбалов беше радиоводещ, жонглиращ с речта в уюта на радиоефира. После тези думи са минали през ситото на опита му като рекламист – в една професия, където лаконичността е добродетел и висша ценност. Силата им е изпитана и в пламенните му политически изказвания, с които е познат в социалните мрежи.

Но в „Млък“ няма нищо от изброеното горе. Няма радиобъбривост, няма рекламна лаконичност, няма публицистика. Радо Бимбалов, изненадващо и за самия себе си, открива съвсем ново лице. Сборникът от 21 разказа е разходка между хората, поглед очи в очи с тях. Историите, събрани в него, са абсурдни, реални, притеснителни, разтоварващи, натоварващи, успокоителни, лични, философски, обикновени… Някои от тях са се случвали наистина, при това най-неочакваните, като историята на малкото улично момче, което говори с цитати от филми. Някои от тях са изповед – като разказът спомен за баща ни. Има смешни и страшни истории, но всички се побират в тези двайсет и едно заглавия – точната тежина на човешката душа.

Сборникът започва с полет и завършва с инатливо непокорство към живота. Казва се „Млък“, защото трябва да осъзнаем колко изхабихме думите и малко да помълчим, за да не ги изгубим.

Ще ви оставя сами да откриете, че езикът все още не се е превърнал в сбор от клишета и че метафоричността е жива, слава богу. Със сигурност знам, че е трудно да не промениш поне малко ъгъла, от който виждаш света, след като затвориш „Млък”.

От днес започват предварителните продажби на сборника разкази на Радослав Бимбалов. Първите 500 читатели, които поръчат от сайта на издателство „Сиела“ сборника „Млък“, ще получат книгата с автограф от автора. На 25 май тя ще бъде в книжарниците.

Предлагаме ви откъс от разказа „Прасе“, предоставен от автора и издателство „Сиела“:

Татусите бяха голямата слабост на Виктор. Беше превърнал кожата си в платно за опитите на десетки неумели художници да надраскат нещо вечно. По тялото му се бореха за място цветни черепи, йероглифи, рунически символи и типографски хеви метъл неволи. За щастие, място имаше. Беше натрупал мускулите с много блъскане в залата. Въпреки вида си, обаче, Виктор съвсем не беше мутра. Работеше като програмист, в една голяма IT компания, на десетия етаж на стъклена бизнес сграда. Всяка сутрин влизаше в офиса, без да се налага да казва „добър ден“ на хората, с които се разминава по коридора. Пъхаше се в своя ъгъл, сядаше на удобния стол пред огромния си монитор, гушваше с в кожените си слушалки и оставаше насаме с цифрите и знаците, които подреждаше с лекотата на човек, живеещ в друго измерение. Вечер сваляше слушалките, напускаше сградата с контролиран достъп и се прибираше вкъщи, за да вдигне до тавана малката си дъщеря. И така беше всеки ден, преди да се появи Бас. Белият бултериер промени режима, а и живота на Виктор. Не беше просто отглеждане на домашен любимец, а мисия. Създаване на герой. Бас можеше да стане легенда, подобно на своите родители. Беше го закупил от новите си приятели – в един сайт, където не допускат всички. Тайно, малко дигитално общество, в което трябва да те препоръчат и проверят, за да получиш достъп. Виктор попадна сред хора с различни професии и съдби, обединени от една страст – истинските, силни кучета. Една година след като стана негов възпитаник, Бас получи дългоочакваната покана да се включи в надпреварата. Следващата неделя сутрин. Локацията щеше да бъде получена допълнително.

***

Доктора беше напускал селото за по-дълго само докато се учеше за ветеринар. Това си беше неговото място, с миризмата на тор и димящи комини. С калта под галошите и ноктите, която попадаше в солта на всяка мръвка и в глътката на всяка водна чаша домашно вино. Доктора можеше да избере да остане в града и да преглежда розовите дупета на глезени болонки, но той предпочиташе да е на село и да бърка до лакът в задниците на крави. Професията му беше отвратително истинска и брутално важна за жителите на селцето, за които животните бяха не просто спътници, но и ценност, от която зависи животът. Като отиваше да прегледа поредния добитък, Доктора нахлуваше в двора на хората с гръмогласно провикване, от което котките свиваха назад уши и наежваха гръбнак. Доктора строяваше еднакво грубо както мучащите си пациенти, така и своите съселяни, които притеснено кръжаха около него, докато раздава присъди на болните животни – от „Нищо му няма, стига лиготии“ до „Удряй му ножа“. За Доктора животът беше простичко нещо – раждаш се, мъчиш се, умираш. Точка. Не умееше да търси нюанси, а и не виждаше смисъл. С еднакво отривисто движение на голямата си космата ръка раздаваше и шамарите, и ласките. За него всяко живо същество – и човек, и звяр – идваше на този свят с мисия. Неговата беше да помага на домашните животни да осъществят своята. Кравата да дава мляко или да ражда. Магарето – да мъкне. Прасето – да храни семейството, когато му дойде времето. Толкоз.