Страшната участ на жените войници в руската армия трудно може да бъде осъзната, трудно е да се повярва, че в ХХІ век все още действат правилата на джунглата. Репортер от руската секция на „Радио Свободна Европа“ в Санкт Петербург е разговарял с жена наемен войник, чрез думите на която е очертана страховита картина на пълно пренебрежение на човешкото. Условно наречена Маргарита, за да бъде запазена анонимността ѝ, военната ветеранка е вече в етап на рехабилитация. Тя посещава психолог, приема силни антидепресанти и се опитва да забрави това, което се е случило с нея. Но най-много се страхува да не я върнат в нейния полк.
„Казаха ми, че трябва половин година да се боря, за да стана отново нормална. Не мога да оставам сама, макар да ми се иска да се скрия от всички. Но дори когато съм сред хора и се занимавам с нещо, целият ужас е отново пред очите ми“, разказва Маргарита.
По нейните думи, когато била на фронта, не забелязвала промените, но в Русия осъзнала, че психиката ѝ е изцяло срината. Разказва за преживяното със спокоен равен глас, но той не прави историите за убийствата между приятели, за издевателствата на пияни офицери над мобилизирани и за изнасилванията на жени на фронта по-малко страшни. Самата Маргарита е избегнала съдбата да бъде „подложена“ на някого, но това ѝ е коствало много.
Тя сключва договор с военните през лятото на 2022 г., защото макар пораснали, децата ѝ са болни и имат нужда от помощ, а и има кредити. Зачисляват я като санитар в полева болница. Само че не попада там. Харесва си я един полковник, който я назначава в щаба.
„Колегите ми казаха, че вероятно ще бъда „полева жена“. Попитах ги какво значи това, а те уточниха: ще готвиш, ще переш и ще го задоволяваш.“
Месец по-късно полкът е изпратен в Украйна. Маргарита се надява там да се спаси от посегателствата на офицера, които ставали все по-настойчиви, но вместо това се озовава насред истински кошмар, където има само един закон – думата на полковника. Когато разбрал, че Маргарита няма доброволно да му стане „полева жена“, той заповядва да ѝ се създадат непоносими условия, за да я пречупи.
„Цял месец живях буквално под небето. Другите спяха в палатки и къщички, аз спях на земята, до пътя, в малка горичка. Заедно с полските мишки. Опитвах се да се стопля, но всъщност замръзвах. И гладна ме оставяха. Искаха да ме пречупят, за да се съглася да спя с него. Но издържах и когато той разбра, че няма да се предам, ме изпрати в артилерията, в червената зона, на най-първа линия. Явно се е надявал да ме убият.“
В медицинската рота, разказва Маргарита, заедно с нея е имало седем жени от 23 до 28 години и всички те били определени за наложници на някой от офицерите. Но било и още по-страшно.
„С очите си видях как офицер стреля по „своето“ момиче, Светлана. Напиха се, нещо я изревнува и я застреля. Представиха нещата така, сякаш украинците са го направили. Той дори стреля в собствената си ръка, уж наранен, когато я защитавал. Три седмици беше в болница и се върна. Светлана оживя, но остана инвалид. Куршумът се „поразходил“ в нея и разбъркал всичките ѝ вътрешности. Предстои ѝ шеста операция.”
Преди да се случи това, командирът на взвода с позивна „Акация“, който е стрелял в Светлана, често я е пребивал с приклада на оръжието си. Маргарита разказва, че всички жени военнослужещи били омъжени, но за това, че ги принуждават да спят с офицерите, разказала на съпруга си само Светлана.
„Само тя му звънна и си призна. Защото ако изведнъж се върне бременна? Какво да му каже тогава? Мъжът ѝ няколко седмици не ѝ се обажда, а после звънна и каза, че ѝ е простил и ще я чака, само да си дойде жива. Тогава аз не издържах, казах, че няма да мълча. Своите хора измъчвате! Началничката на медицинската дивизия, също жена, полковник, беше възмутена от всичко това, но нищо не можеше да направи. В крайна сметка почти всички момичета бяха пречупени и заставени да оказват сексуални услуги – след заплахи или издевателства, правещи живота непоносим.“
Маргарита допълва, че поради недостиг на жени, някои от тях били заставяни да спят с неколцина мъже. Но никой не ги съдел, защото в тази обстановка най-важното било да се оцелее.
„Алина я взеха още през октомври. Поставиха я пред свършен факт – ще бъдеш с ето този, харесал те е. Имаше един шофьор в полка, той разкарваше момичетата от медицинската рота до квартирите на взводните командири. Алина обаче не я връщаха при нас. По-късно шофьорът ми каза, че я задържали, така било по-удобно на полковия началник. А веднъж един офицер ми каза: „Алина я продадохме, хайде и теб да продадем“.
Жените не се опитвали да избягат в Русия, защото през границата просто няма да ги пуснат, а и ограждащите роти, които стрелят по дезертьорите, със сигурност са щели да ги убият.
Марина Зайцева, военен ветеран, родом от Санкт Петербург, също разказва пред „Радио Свобода“ опита си от фронта. Според нея „полеви жени“ има отдавна в армията. И жените, попаднали в тази роля, могат да бъдат предавани от един мъж на друг, ако първият е командирован някъде.
„Когато бяхме в Чеченската война, помня, седим до масата всички заедно – офицери, сержанти, ефрейтори… Една от жените се оплаква, че „нейният“ си бил заминал у дома, при жена си, при децата. А друга ѝ съчувства, че ще ѝ се наложи да си търси нов „покрив“.
Зайцева казва, че в руското общество съществува устойчив стереотип, че жената на война е проститутка.
Жестокото отношение на всеки към всеки в руската армия обаче е още по-стабилна традиция, споделят всички интервюирани жени. Маргарита разказва истории как са били третирани мобилизираните, дошли по-късно на фронта.
„Карат ги да си копаят гробове. Изкопаят дупка, насилят ги да легнат вътре. Други момчета под дулото на автоматите ги закопават изцяло. Дори главите им не оставят отвън. Известно време може да се издържи. След това взводният или ротният се приближава и избирателно стреля по закопаните тела. Който е уцелен – сбогом, който е оцелял, излиза от дупката видиотен. Вече им е все едно. Точно тези хора изпращаха на първа линия. Много от тях вече са мъртви, а оживелите са полуидиоти, ходят и се напикават“, разказва Маргарита.
Според нея имало заповед ранените да не се изпращат в Русия. Само най-тежките случаи отивали там. Другите лекували както може на място, за да може по-скоро да ги изпратят на предната фронтова линия. Един от най-страшните ѝ спомени е за руските войници, стрелящи сами по себе си, за да избегнат изпращане на смърт.
„Радио Свобода“ е разговаряло със секретаря на Комитета на войнишките майки Валентина Мелникова, която е започнала правозащитната си дейност още по времето на СССР. Според нея жените в армията рядко се оплакват от сексуален тормоз и изнасилвания, защото ги е срам. Но нейният опит сочи, че на подобни издевателства са подлагани не само жени, но и мъже. Този проблем съществува още от времената на съветската армия.
„В съветската армия търгуваха с всичко, включително и с хора – разказва Мелникова. – Продаваха войници на общо основание. Комисия за разследване на този проблем се създаде едва при Горбачов, но беше секретна. Подобни истории се случваха и в Чеченските войни, не е странно, че се случват и в инвазията срещу Украйна.“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение