Разликата между добрия актьор и звездата

Лиънардо Уилхелм Ди Кейприоу! Вероятно така някой ден тържествено ще обяви името му водещият на церемонията по раздаването на Оскарите, за да му връчи дългоочакваната статуетка за най-добър актьор. Но дори и без нея любимецът на Скорсезе и милиони киномани е един от най-разпознаваемите, обичани, талантливи и противоречиви образи от големия екран.

Този току-що навършил 40 години мъж, в чиито вени тече смес от немска, италианска и руска кръв, е сред малцината любимци на съдбата, опознали драматичната разлика между това да бъдеш просто един много добър актьор и да си истинска звезда. Най-разпространените мнения за Лео(нардо) Ди Каприо, както си го наричаме в България, обикновено се различават по полов признак. Мъжете, понякога под сурдинка, признават: „В началото този лигльо изобщо не ми харесваше. Бих изгледал отново и отново протяжния и захаросан „Титаник“, само за да го видя как се дави накрая. С времето обаче започнах да го харесвам и разбрах колко е велик“. Същевременно повечето жени никога не са минавали през такъв катарзис: „Лео? Обожавам го! Сладур, душишчка, красавец!“.

Ди Каприо, както и много от прочутите му колеги като Скарлет Йохансон и Илайжа Уд, усеща примамливата и понякога изгаряща светлина на прожекторите още съвсем малък – на 2 години. Родителите на бъдещата звезда били типичните за слънчева Калифорния безгрижни хипита. Таткото напуска семейството малко след раждането на сина си, но не къса връзка с майката. Именно Ди Каприо-старши води мъничкия Лео в детско тв шоу, където сополанкото за пръв път застава пред камера и се оказва, че много му харесва да върши разни щуротии под напътствията на чичкото режисьор. На 14 години тинейджърът със смешно мутиращ глас и миловидно лице подписва първия си договор за професионален актьор. Лео се снима в десетки реклами и участва в популярни сериали като „Новата Ласи“ и „Санта Барбара“.

Озовавал се още от съвсем малък в света на големите хонорари и още по-големите амбиции, младият Ди Каприо, за разлика от повечето си приятели (най-близкият от които и до ден-днешен си остава Тоби Магуайър), не се стреми към бърза и евтина слава. Надушвайки драматичния му талант покрай епизодичните роли в „Критърсите 3“ (1991) и „Отровната Айви“ (1992), шведският режисьор Ласе Халстрьом го кани да играе малкия брат на Джони Деп в „Защо тъгува Гилбърт Грейп“ (1993). За образа на Арни – умствено изостаналия брат на Гилбърт, все още ненавършилият 19 години Лео е номиниран и за „Оскар“ и за „Златен глобус“ – първата близка среща с най-ценната кинонаграда, която му се изплъзва вече повече от 20 години. Утвърдените имена Джони Деп и Джулиет Луис, които изпълняват главните роли във филма на Халстрьом, не впечатляват с нищо членовете на Академията.

„Защо тъгува Гилбърт Грейп“ е мощната ракета носител, която изстрелва Ди Каприо към холивудската орбита. През 1995-а за главната роля в „Пълно затъмнение“ го кани самата Агнешка Холанд – прочутата полска режисьорка и сценаристка, която през 80-те бяга на Запад. На зеления все още актьор е поверен интелектуален образ, за който мнозина мечтаят цял живот – „прокълнатия поет“ Артур Рембо, в когото е влюбен основоположникът на символизма в мерената реч Пол Верлен. Този филм и до днес е смятан от критиците за един от върховете в актьорската кариера на Ди Каприо.

Тъй като в „Пълно затъмнение“ е засегната темата за еднополовата любов, а русолявият и нежен на вид младеж пресъздава много убедително болезнената страст на Рембо, светските клюкари го нарочват за гей. Това, че точно по същото време Лео поставя основите на прословутото си увлечение към манекенките и започва да сменя красавица след красавица, в началото е възприето като заблуждаваща маневра. Ди Каприо и досега е верен на хобито си – в списъка му с елитни завоевания присъстват фешън икони като Жизел Бюндхен, Хелена Кристенсен, Бар Рафаели, Ерин Хедъртън, Тони Гарн, Ема Милър и още много дългокраки грации от света на модата (и за разнообразие една негова колежка, но със сходни физически данни – „клюкарката“ Блейк Лайвли).

Веднага след успеха му в двете независими продукции Ди Каприо привлича вниманието на водещите холивудски продуценти. В годината, когато навършва пълнолетие според американските закони, Леонардо (майка му го кръщава на великия ренесансов художник Леонардо да Винчи) се снима във високобюжетния уестърн на Сам Рейми „Бърз или мъртъв“ (1995) с участието на Шарън Стоун, Ръсел Кроу и Джийн Хекман. Там младият актьор не се чувства съвсем на мястото си, за разлика от следващия „Ромео и Жулиета“ (1996), който все още е любимият филм на гордия му хипи-татко. Драмата на Баз Лурман с участието на още една млада и обещаваща актриса – Клеър Дейнс, си спечелва култов статус сред тийнейджърите, тъй като режисьорът успява да преобрази Шекспировата трагедия в лесно смилаема рок опера. Деветнайсет години по-късно Баз Лурман отново работи с Ди Каприо във „Великият Гестби“, но филмът не среща очаквания зрителски интерес.

Лео вероятно би останал актьор с роли предимно в полунезависимото и т.нар. интелектуално кино, ако не беше попаднал в полезрението на Джеймс Къмерън – режисьорът, според чиито мащаби „обикновените“ блокбастъри изглеждат като финансов провал. През 1997 г. той го кани за главната роля в „Титаник“ – първият филм в историята, който събира над $1 млрд. приходи. 3-часовият епос получава 11 Оскара, а Ди Каприо демонстративно пропуска церемонията, тъй дори не е номиниран в категорията „най-добър актьор“. Горе-долу оттогава датират както глобалната истерия по Лео, така и обтегнатите му отношения с беловласите членове на Академията.

Ролята на Джак Доусън не му донася статуетка, но му бетонира място в елитния отбор на най-високоплатените актьори. Лео е включен и в списъка на 50-те най-красиви личности в света според сп. “Пийпъл“. Американската мечта не просто се сбъдва, а се е стоварва върху плещите на 23-годишния калифорниец.

През новото хилядолетие Ди Каприо редовно си има взимане-даване с най-елитния холивудски ешелон – Дани Бойл, Стивън Спилбръг, Ридли Скот, Сам Мендес, Клинт Истууд, Кристофър Нолан, Куентин Тарантино. Особено близки са отношенията му с един от вай-уважаваните кинопатриарси – Мартин Скорсезе.

Преди появата на Леонардо любимият актьор на великия режисьор е Робърт де Ниро. През 2002-ра Разяреният бик вече е твърде възрастен и Скорсезе привлича Ди Каприо за „Бандите на Ню Йорк“. Оттам нататък актьорът участва в почти всичките му филми.

Между другото, Оскаровото проклятие тормози и Скорсезе, но го помилва, сякаш за да концентрира цялата си мощ върху новата си жертва Ди Каприо. Режисьорът най-сетне получава мечтаната статуетка за „От другата страна“ (отново с Лео в главната роля), след като дълги години киноакадемиците са го залъгвали с номинации.

Успешното сътрудничество между Ди Каприо и Скорсезе продължава с комерсиално успешния „Авиаторът“, мистичния шедьовър „Злокобен остров“ и заснетия с възхитителна лекота и здравословна доза сарказъм „Вълкът от Уолстрийт“ – все филми, за които актьорът се очакваше най-сетне да бъде овъзмезден с Оскар. Но Американската академия за киноизкуство и наука е неумолима и явно смята, че най-добрата роля на Лео тепърва престои. Или още по-неприятното – никога няма да дойде. Особено, ако Ди Каприо изпълни заканата си да изостави Холивуд за сметка на благотворителните инициативи, с които предпочита да се занимава напоследък.