Разпознаваме Пратчет, но четем Бакстър

Както други прочути автори на фантастика и фентъзи, Пратчет продължи да публикува и след смъртта си. Интересна форма на безсмъртие, би бил коментарът в негов стил. Така че не е съвсем ясно коя е последната му книга. Тази, която той сам продиктува докрай преди да ни напусне, е „Короната на овчаря“ – последната книга за света на Диска, за вещиците и в частност за младата вещица Тифани. Но след това продължиха да излизат нови заглавия, поне на български език.

Сега издателство „Архонт-в“ (на практика „Вузев“, старите издатели на Пратчет у нас) публикува превода на „Дългата земя“. Книгата е писана в съавторство с фантаста Стивън Бакстър, номиниран няколко пъти за наградата „Хюго“ и носител на британски призове за фантастична проза. Бакстър е познат у нас с твърда фантастика като трилогията „Многообразие“ и „Нашественици във времето“. Съавторството му с Пратчет е необичайно, доколкото сър Тери обичаше пародиите в жанра. От друга страна и двамата автори много пъти са демонстрирали интереса си към темите за пътуване във времето и за преплитането на различни възможни „течения“ на една многоизмерна реалност. „Дългата Земя“ не е и първото сътрудничество на Пратчет с друг писател – публиката отдавна познава „Добри поличби“, пародията на хорър филма „Поличбата“, създадена заедно с Нийл Геймън.

Първоначалната идея за пътуване между много версии на една и съща (но не съвсем позната) Земя идва от Пратчет. Тя бегло напомня за „сърфирането“ между световете-сенки, познато от „Хрониките на Амбър“ от Роджър Зелазни. Пратчет е изоставил проекта си за такъв сюжет още през осемдесетте години, когато успехът на приключенията на некадърния магьосник Ринсуинд го кара да се концентрира върху света на Диска. Още тогава младият автор вече има зад гърба си няколко не много добре продали се опита за научна фантастика. Вече преуспял, известен, болен и все по-често завръщащ се към интересите от първите си писателски усилия, сър Тери сключва договор за пет съвместни книги със Стивън Бакстър и издателство „Дабълдей“. Заглавията са: „Дългата Земя“, „Дългата война“, „Дългият Марс“, „Дългата утопия“ и „Дългият Космос“. Дълга поредица, не ще и дума. Ако „Архонт-В“ продължи с нея, ще имаме нови Пратчетово-Бакстърови заглавия на български в следващите години.

Тук Бакстър е водещ. Стилът и идеите му, познати на феновете, сякаш преобладават над тези на Пратчет. Ще разпознаем Пратчетовия монах на времето Лобсанг в нова роля и форма, но по-скоро ще четем Бакстър. Точно както в „Падането на нощта“ Силвърбърг е заел идеята на Азимов, за да я допълни със свое съдържание.

„Дългата Земя“ си струва четенето. Книгата е пълна с находчиви хрумвания и с намигания към стари идеи, достойни за двама от водещите фантастични автори на ранния ХХІ век (времето е най-простото нещо, така че векът е без значение). Преводът на Петър Нинов е адекватен. Да се надяваме, че българското издателство няма да смени преводача насред поредицата, защото това винаги води до несъответствия в предаването на имена и реалии, а това дразни почитателите.

Ако пък ви се дочете малко по-типичен Пратчет, огледайте се за „Доджър“. Сандъкът на майстора още не е с изчерпано съдържание.