Разстрел, и след разстрела – червеи

В 11,45 часа на днешната дата преди 74 години състав на Софийския военен съд осъжда на смърт шестима души – за подривна дейност, в разгара на Втората световна война. Един от обречените на разстрел е Никола Вапцаров – тогава на 32 години, издал една-единствена книга със стиховете си, „Моторни песни“ (1940). Присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София. Но преди това, когато Вапцаров знае, че му остават още само няколко часа живот, пише на стената на килията си едно от най-въздействащите стихотворения в българската литература.

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

14 ч. – 23.07.1942 г.

От  18:30 ч. днес в къща музей „Н. Й. Вапцаров” на ул. „Ангел Кънчев” № 37 в София, където е бил последният дом на поета, ще бъде направено дарение от проф. Иван Димов на портрет на Никола Вапцаров, рисуван с туш и темпера през 1983 г., по снимка на поета от 1933 г. Поетът Любомир Левчев също ще направи дарение от свои книги.

От 19:00 ч. ще бъде прожектиран документалният филм „Ти помниш ли…” на режисьорката и сценаристка Мая Вапцарова. Посетителите ще имат възможност да се срещнат и да разговарят с наследниците на поета – Никола Борисов Вапцаров, племенник на Вапцаров, както и с най-младия от рода – Никола Николов Вапцаров. Двамата са съставители на книгата „Никола Йонков Вапцаров. Дело 585/1942”, чието второ и допълнено издание предстои да излезе от печат.

Да си припомним някои от стихотворенията на Никола Вапцаров.

Писмо

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!…

И после… после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано…

 

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

           своя

              слепоочник.

То злобата в сърцето

                   трансформира

в една борба,

           която

                днес

                    клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

              над Фамагуста,

и радостта

         помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.

Машината ритмично

                 припява

                        и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

          празните

              химери…

 

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

         опърли най-подире.

Не ще проклинам,

              няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                   ще се умира.

Но да умреш, когато

                  се отърсва

земята

     от отровната си

                   плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

           да, това е песен!

 

Не, сега не е за поезия

Не, сега не е за поезия,

ни за римите с звънкия смях,

под дебелата броня железна

ще достигнат ли будно сърце?

 

Ти започваш да пишеш и ето –

вместо рима избухва снаряд,

озаряват небето ракети

и пожари обхващат града.

 

Позатихва. Но в твоя бележник

вместо нежни, парфюмни слова

на листата в полетата снежни

се строяват ловджийски ята.

 

Те се впускат далече задружни,

помирисали някъде стръв. –

И тогаз забелязваш със ужас:

не с мастило, ти писал си с кръв.

 

Не, сега не отива поезия,

и да искаш, не мож я изпя.

. . . . . . . . . . .

 

Прощално

(на жена ми)

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.