Разстроени деца, възмутени родители от филм за тормоз между съученици

Възмутени родители изискват санкции срещу училище ЕСПА, което показало на второкласници филм за тормоза между съученици, стана ясно от репортаж на Би Ти Ви. Филмът „Внукът на човекоядката“ е дипломна работа на режисьорката Десислава Николова-Беседин и е по едноименния разказ на Йорданка Белева.

„Със сълзи на очите детето ми разказа покъртителна история, на която са били свидетели“, казва в репортажа баща, пожелал анонимност. Причината – във филма се намеквало, че тормозеното дете е извършило самоубийство.

Дни по-рано Регионалното управление на образованието е изпратило писмо до столичните училища, че филмът е подходящ за излъчване в училище, без да уточнява конкретна възрастова граница. Филмът е одобрен и от Столична община.

Във профила си във Фейсбук режисьорката Десислава Николова-Беседин уточнява:

„Всъщност „Внукът на човекоядката“ не показва на децата как да се самоубиват, а до какво могат да доведат уж невинните подигравки. Хубаво е някой да им го покаже, защото тези неща наистина се случват, наистина са ужасни, а начинът за предотвратяване не е да повдигнеш за малко стъкления похлупак над чавенцето си, да го погалиш по главичката и да кажеш: „Недей, мами, недей да си лош с другите дечица! Ще плачкат!“. Ми не, някои не остават само с плачкането.

Разбира се, да се излъчи филмът в пълната му версия точно пред второкласници не е било разумно решение. За някои деца в тази възраст може да е ОК, за други – не чак толкова. Става въпрос за еднолична тъпа грешка от страна на директор или учител, който не си е направил труда да вникне какво точно ще излъчва, нито да последва инструкциите, които са му били дадени.

Аз филм за излъчване не съм предоставяла. Предоставила съм защитен с парола линк, предназначен единствено за директори, с изричното уточнение да се свържат с мен, ако искат да получат филм за излъчване. Не знам откъде ми е хрумнало да предположа, че директорите на училища трябва задължително да бъдат интелигентни хора.“

Впоследствие изпратеният от авторката линк и паролата към него изтекли и стигнали дори до медии, които съвсем без разрешение пуснали целия филм за гледане онлайн.

„Финансирала съм си го сама, абсолютно нищо не печеля от неговото излъчване в училища и е жалко някой, който изобщо не може да се похвали с такъв характер, да твърди нещо друго“, твърди Беседин.

Предстои да започне проверка по случая, казват репортерите от Би Ти Ви.

Предлагаме ви целия разказ, по който е заснет филма, събудил родителското възмущение.

Внукът на човекоядката

Йорданка БЕЛЕВА
Из сборника с разкази „Ключове“

Дойде в средата на учебната година и веднага разбрахме, че е най-красивото момче в училище. Влезе в клас с футболна топка в ръка и я запрати към сърцата ни. Стреля точно, бяхме негови. Принадлежахме му невинно и доброволно. По-късно невинността и доброто щяха да изчезнат. Новият ни съученик също.

В началото много му се радвахме. Преследвахме неуморно тази радост. Той дори се казваше Радостин и изговаряхме името му нацяло, как да съкратиш радостта до Тино или Радо? Несъкратени, широки безгрижни дни.

Това момче ни очароваше детайлно – имаше някаква лекота и въздух във всяко негово преместване, беше щедър в движенията си – свиреше на китара, рисуваше талантливо, отбелязваше ефектни голове. Обикнахме го така, както се обича щастието. Понеже тогава имахме само едно определение за щастие – лятна ваканция, Радостин беше за нас вечно пладне от вечно лято.

Обаче вечността се изчерпа. Започнахме да се караме за кого да бъде, кой има повече право на собственост, по-голям дял от приятелството му, не приемахме да е за всички, искахме един господар на тази красота и господарят беше във всеки от нас. Когато се изморихме да се разкъсваме помежду си, започнахме да късаме от Радостин.

Беше в деня, в който някой каза, че баба му е човекоядка. Помня нарастващото облекчение – значи и той не е съвършен! Помня бързината, с която това облекчение се превърна в омраза, и вече знаех – Радостин няма да оцелее. Знаците на приближаващата мъст бяха навсякъде: седеше сам на чина, момчетата не го включваха нито в тренировките, нито в мачовете, момичета го изключиха от погледите си.

После мълчаливите наказания не ни стигаха, искахме кръв.

Някой предложи да го накараме да яде сурово месо. Тези, които се въодушевиха, бяха по-сурови и кървави от месото. Оградиха Радостин плътно, извиняваха му се, че не могат да го почерпят с човешко месо, а предлагат само гълъб, прясно убит с прашка. После спряха да се извиняват.

Никога няма да забравя ръцете му. Не се отбраняваше с тях, а се прегърбваше. Спускаше се надолу и надолу, като при кацане. Приличаше на птица, с внезапно парализирани крила. После на птичка, повръщаща птичка…

Съвсем очаквано, скоро Радостин изчезна. Дълго време думата за това, което настъпи с неговото отсъствие, беше една – безкръвност. Трепвахме единствено от кратки тревоги – представяхме си как баба му идва в училище, грозна и страшна, как се развиква и как ни наказват.

Постепенно тревогата ни беше само една – ами ако баба му го е изяла? И вече искахме да е жив, да се върне, обещавахме си, че няма да го измъчваме. Щяхме да му простим, че е различен, че е красив, че е талантлив. Че е добър. Да му простим,че ни е простил. Вероятно щяхме да го обикнем повече от преди. За да си го разделяме повече от преди. Не знам.

След време разбрахме истината за баба му – през войната, докато гладували дни наред, някакви хора угоявали прасетата си с човешки трупове. Едно такова прасе попаднало в дома им точно когато си мислели, че умират от глад. После и войната, и гладът свършили. Бабата на Радостин оцеляла с преглътната погнуса и непреглътнати слухове – човекоядката.

Тя дойде в средата на учебната година. Нямаше крив нос, нито гърбица, не беше едра и страшна, не съскаше, не крещеше, нямаше орлови нокти, нито брадавица на лицето. Дребна, светла и красива. Като Радостин.
Поздрави учителката и застана пред целия клас.

Изядохте ми детето. Това каза човекоядката, и излезе.