Реквием за едно семейство

„Нирвана“, смятана за най-добрия текст на Константин Илиев, се завръща на сцена в Театър „199“ в семеен актьорски дует. В ролите на Мъжа и Жената са Деян Донков и съпругата му Радина Кърджилова, двойка и в представлението „Любовникът“ в Народния театър.

Както е известно, „Нирвана“ обиграва конфликт между семейните Лора Каравелова и Яворов в една нощ на обвинения, вербални изтезания и съотнасяния с природата на жената и мъжа въобще. Тук е скрит тайният ключ за разбиране на пиесата. Темите на диалога са просмукани от биографични доказателства за появата или изчезването на емоционални реакции в поведението на Мъжа в миналото, а пиесата е построена върху използването на тези реакции в обвиненията на Лора срещу Мъжа. Така върви нервният диалог, че обвиненията намесват имената на жени, подозирани за близки до Мъжа, а неговите отричания не се чуват от Жената, така че след време новото обвинение намесва стари, вече чути имена. Следователно можем да кажем, че „Нирвана“ е пиеса за женската ревност, персонифицирана във фигурите на автентични личности от българската културна история.

Мотивите за самотата – социална и духовна, отчуждението, израждането на обичта в злост, на възхищението от таланта във фетиш, който не трябва да се докосва, на слабостта в повод за присмех, правят пиесата реквием за трагичния край на семейство, което не може да намери спасителен пояс в мъртвото вълнение, в което е затънало. И на всичко отгоре между дрехите на двамата се премята револвер, който може би ще гръмне…

Интересно, мощният обичайно Донков тук е обезсилен, укротен, зримо показващ завързаните енергии в уморения, отегчен, изтощен от ежедневни разпри поет. Обратно, Радина е силна, напориста, енергична, смазваща в действията и нападките си. По принцип в пиесата образът на Жената е по-многопластово разработен и си спомням една от легендите около този текст на Коста Илиев – на гроба на Лора писателят „чува“ глас, който го упреква за по-разработената роля на Жената и го призовава да постигне баланс. Абсолютно вярвам в тази случка. Във всеки случай Радина с изключителна зрялост пресъздава нюансите в позицията на Жената, доминирайки през цялото времетраене на представлението.

В сценографията на Никола Тороманов лампите и осветлението играят ролята на трето действащо лице. С тях е свързана и една от режисьорските находки на спектакъла. След своя изстрел Лора се появява в мрака и в черната си рокля, с маска на лице, сякаш излиза от някакъв зловещ маскарад. Тя стъпва на леглото на любимия, светва лампата и говори. Думите ѝ звучат студено, ехото от ледения им тон напоява тишината и отеква в залата.

Краят, избран от режисьора Стилиян Петров, е визуално стилен и атрактивен, в контраст с аскетичната до момента сценография, но смислово леко объркващ. Ако зрителят не познава реалната история, вероятно би се поколебал в сюжетната развръзка. Двамата танцуват в сгъстения мрак. Мъртвешкият танц в отвъдното е единственото място, в което тази любов би могла да продължи да живее.