„Религии“ вместо „Религия“ в училище

Със или без „Религия“ в училище? Дебатът по темата се разгорещява и започва да става фанатичен. Само че е подклаждан от нещо, което спорещите и от двете страни на барикадата не осъзнават. Липсата на реална формулировка на понятието „религия за изучаване“ събужда опасения у всички. И е нужна само една малка граматична корекция, за да бъде ефективна дискусията.

Религията и вярата в същността си са различни неща. Ако вярата е лично и свободно изживяване, то религията е система от вярвания и канони, които изискват стриктно спазване. Основната ú институция в християнството е църквата, тя е онази, която следи за съблюдаването на религиозните правила, има правото да ги тълкува и променя. Любопитно ми е колко от християните, деклариращи принадлежността си към своята религия, знаят кои са основните институции на другите вероизповедания? Малцина са. А е важно да ги познаваме, защото съжителстваме с тях в света и го градим заедно.

Ако предлаганият училищен предмет бе наречен „Религии“ (в множествено, а не в единствено число), противниците на идеята щяха да я осмислят по различен начин. Защото, каквото и да си мислим, историята на цивилизацията е тясно свързана с религиите. С всичките.

Културните кодове, върху които стъпват изкуството, политиката, социалното общуване, а дори и икономиката, са свързани с религиите, съпровождали човечеството в неговото развитие. Устойчивите формули на морала, етиката, човешкото общуване, могат да бъдат открити в свещените книги още от времената на Древен Египет. Архетипните образи, в които се вписва основният исторически, приказен и социален наратив, са заложени в религиозните притчи. Древногръцката митология също е пътеводител в една езическа религия, но и в сложната система на взаимовръзки между хората. Библията съдържа метафорични обяснения за света, в който живеем, формулирани афористично и концентрирано.

И всичко това трябва да бъде изучавано в училище. Децата няма откъде да го научат в този препускащ свят, с който се запознават основно чрез ТикТок. Те не владеят културните кодове, защото никога досега не са им обяснявани по този начин. Задавани са като постулати, буквализирани са до досада, отблъскващо закостенели.

Добре изработена програма по история и същност на религиите, на повечето от тях, би била от изключителна полза за прогреса. Но това би трябвало да е обучение, което предполага критично и свободно мислене, анализиране на връзките между различните религии, на преноса на традиции чрез метафори…

Дискусионното обсъждане в училище на свещените книги на основните религии например би допринесло за по-голямо разбиране между хората, но и за културен растеж. Ако още в училище бъде заложена възможността да се задават въпроси и да се тълкуват през различни призми базови канони, това ще е от полза за приемането, а не за отхвърлянето на наследството от предците. Но и за осмислянето му през днешните реалии.

По-лесно ще бъде за децата да си отговорят на въпросите защо понякога се чувстват отхвърлени, ако не пасват на нелепата идея за „нормалност“. Христос е бил точно такъв – отхвърлен, „ненормален“ сред своите, но носител на нови идеи. Това Църквата няма да го каже. Но едно по-разчупено осмисляне на основите на християнството като нова религиозна система за времето си, ще даде на децата инструменти, с които да улеснят навлизането си в епохата на технологичната революция.

Религията не е сборник с канони, а църквата не е крепост. Когато младите хора разберат това в училище (защото малко родители могат да им го обяснят), те ще бъдат по-склонни да разгледат тази културна парадигма и да я осмислят критично. Безгрешните неща, вкоравените и непроменливи заповеди и указания, тълкувани някога, а днес вече издълбани в камък, предизвикват естественото желание да бъдат пренебрегнати и изоставени, защото не подлежат на творческа промяна.

Проблемът идва от това, че създаването на подобна учебна програма и намирането на учители, които да я преподават, е загубена кауза.