Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Рене Карабаш: Социализмът резонира в нас, но защо се страхуваме от новото?

Вярвам, че Валери Петров би водил школата с искрена отдаденост – като нас, казва една от инициаторите на Творческата академия

 Аз съм човек, който не се отказва от това, което иска, твърди поетесата Рене Карабаш.  - Рене Карабаш: Социализмът резонира в нас, но защо се страхуваме от новото?

Аз съм човек, който не се отказва от това, което иска, твърди поетесата Рене Карабаш.

Изкуството не бива да изостава и да се влачи като верига след нас, убедена е поетесата Ирена Иванова, по-известна с творческия си псевдоним Рене Карабаш. Според нея социализмът е добър източник на сюжети, но времето, в което живеем, има също какво да ни даде, за да започнем да пишем своята история.

Срещаме се с Рене, за да поговорим за една кауза, в която тя има дейно участие – Творческа академия „Валери Петров“. Поетесата е един от четиримата нейни инициатори – заедно с Илиян Любомиров, режисьора Лъчезар Аврамов и сценариста Димитър Стоянович. Разказва ни, че целта, която си поставя школата, е освен да обучава практически и теоретично, също и да дава поле за реализация на курсистите.

А сред тях вече се открояват бисери – но особено важно е, когато се види отговорността, с която лекторите се отнасят към младите автори, да се получи пълноценно творческо общуване. „Така се убеждавам, че създаването на Академията си е струвало“, казва Рене Карабаш.

– Рене, Вие сте един от четиримата инициатори на Творческа академия „Валери Петров“. Каква е целта пред нея?

– Целта ѝ е да даде на искащите да пишат нужните знания за писането, като техники и източници на вдъхновение. Но по-важната мисия на Академията е, освен да ги обучи практически и теоретично, да им даде поле за реализация. Едни от най-големите издателски и продуцентски къщи в България са застанали зад нас и с нетърпение очакват ръкописите и сценариите на нашите ни курсисти. Академията ще е целогодишна, така че да не спираме да търсим и да реализираме талантливи поети, писатели и сценаристи. България имаше нужда от нещо такова, самата аз имам нужда от нея.

– Представяте ли си как Валери Петров би ръководил подобна школа?

– Не смея да предполагам как Валери Петров би водил подобна школа, тъй като не съм имала честта да го познавам лично. Запозната съм само с неговото творчество. Но вярвам, че би ръководил школата с ентусиазъм и искрена отдаденост. Като нас.

– Виждате ли вече нови звезди сред участниците в разделите за поезия и проза?

– Курсистите ни са много шарени хора, с разнородни интереси и различен опит в писането. Посещавам лекциите и забелязвам курсисти, които проблясват с текстовете си като светулки. Когато прочетат работите си в часовете и видя отговорността, с която лекторите ни се отнасят към тях, получава се едно пълноценно творческо общуване и се убеждавам, че създаването на Академията си е струвало.

– Курсът на обучение в Академията трае няколко месеца. Колко време е необходимо да се прояви един талант? И да се шлифова?

– Това е относително. Достатъчно е да чуеш няколко добри текста и уникални стила на писане, за да си кажеш „ето, тук има нещо“. Относно шлифоването, човек се учи цял живот да пише и до самия край той шлифова таланта си.

– България е пълна с графомани. Смятате ли, че достатъчно от тях биха приели съвети за писането си?

– Не знам. Вероятно някои от тях биха приели, но други – не. Проблемът на хората е, че са твърде самонадеяни и смятат, че само с талант могат да постигнат всичко. А и чух няколко коментара от рода на „писането не се учи“. Уви, не се учи, но има преки пътища, до които можеш да стигнеш, без да се налага да ги извървяваш. Трябва да имаме доверие на по-големите писатели от нас. Те неслучайно са там и има какво да ни кажат. А на хората, които повече пишат, отколкото четат, бих дала съвет повече да четат. Това е важно, не само за изграждане на техника на писане, но и безкраен извор на вдъхновение.

– Съвременното българско кино традиционно робува на спомена за социализма. Сценарии, писани от млади хора, ли са пътят към откопчването от старите клишета?

– Определено. С промените в политически план, свободата на словото и все по-голямата глобализация, нравите, ценностите, проблемите и въпросите, които вълнуват българите се променят. Изкуството не бива да изостава и да се влачи като верига след нас. Социализмът е добър източник на сюжети, но времето, в което живеем, има също какво да ни даде, за да започнем да пишем своята история.

Социализмът достатъчно резонира в нас, в новото поколение. Това не е ли достатъчно да не се страхуваме от новото и да пишем за новото – което е и което предстои? Трябва да използваме свободния достъп до световно кино и литература и да се учим от тези, които виждат малко по-далече от нас. Ние сме тези, които ще пречупят нормата за писане – разбира се, ако това, което правим, има своята висока стойност.

– Как оценявате качеството на сценариите на съвременните български сериали?

– От сериал до сериал има огромна разлика, както от книга до книга. Но бих се изказала положително. Аз съм човек, който рядко гледа сериали, а сега нямам търпение да дойде следващата неделя, за да гледам „Под прикритие“. Не защото неговите сценаристи са наши лектори, а просто защото наистина харесвам сериала.

– Авторка сте на една стихосбирка, „Хълбоци и пеперуди“. Как би изглеждала кариерата Ви, ако в началото ѝ бяхте посещавали подобна поетична школа?

– Интересен въпрос. Разликата би била, че щях да издам книгата си много по-бързо и нямаше да ми се налага да минавам през всички дълги пътеки от изграждането на стил до публикуването.

Тогава имах късмета и възможността да срещна и да се уча от няколко български писатели. Един от тях е Владислав Христов, който ми е дал безценни съвети за писането и търпението. Иначе кариерата ми би изглеждала по същия начин. Аз съм човек, който не се отказва от това, което иска.

– Кои са Вашите учители и вдъхновители в поезията?

– Уча се от Хулио Кортасар, Чеслав Милош, Томаж Шаламун, Имре Оравец, Бернар Ноел, Елиът и много други… Много са поетите, които ме вдъхновяват. От българските поети чета Константин Павлов и Борис Христов. Вдъхновяват ме и много съвременни български поети, но ще ми отнеме време да ги изредя.

– Каква е историята на творческия Ви псевдоним, Рене Карабаш?

– Учих във Франция известно време и когато се върнах в България, една от приятелките ми, Ралица Анганаки, започна да ми вика Рене. После и други хора започнаха да ме наричат така. А Карабаш идва от фамилията на майка ми – Карабашева. Харесвам я и искам да продължа да я нося. Заради дядо ми.

– Какво да очакваме от Вас след „Хълбоци и пеперуди“?

– Всичко.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах