Все още не знаем кои ще са новите министри, но вече тече подписка (или две) против един от тях. Този горд шампион на обществената съпротива, разбира се, е Вежди Рашидов – човекът, оставил незаличими белези в българската култура. Миналата седмица той отново влезе със скандал и алтернативни факти в новините, даже с два скандала. Няма значение, че вече (или още) не е министър на културата.
Скандали той предизвикваше и като обикновен гражданин, и като общински съветник, и като министър. Предизвиква ги в момента, явно ще ги предизвиква и като обикновен пенсионер, какъвто му се полага да бъде – за негово добро и за доброто на българската култура. В това отношение човекът очевидно е рецидивист.
Преди неподписаното (но подписано) от него разрешение за събаряне на Двойната къща и инициираното от него взето (но отменено) решение за Пловдивската опера, бяха уж изложените в Лувъра (но всъщност подарени, обаче отхвърлени от музея) негови скулптури. Да припомним – понеже това беше преди цял месец, а обществената памет е къса: в края на март сайтът „Блиц“ публикува материал, озаглавен „Изключително признание за Вежди Рашидов от Лувъра“. Там, освен хвалби и възторзи от постиженията на бившия министър, пишеше:
„… Президентът на световноизвестния музей „Мартинез“ изпрати специално писмо до бившия министър на културата, в което удостоверява, че той е единственият българин в историята на страната, чиито произведения са притежание на Лувъра“.
Първо няма музей „Мартинез“ – Мартинез е името на директора на Лувъра, но „Блиц“ така си пишат, това не е проблем на Рашидов. Проблем на Рашидов е, че написаното не е вярно. По-вярно би било да се каже, че той може би е единственият българин в историята на страната, изпратил свои произведения в Лувъра, които са били отхвърлени. Отхвърлени са, защото, както става ясно от писмото на директора Мартинез (а не от неговия превод в „Блиц“), „колекциите на Лувъра спират до 1848 г.“. Един министър на културата, живял в Париж, който не спира да се хвали с познанията си за световните музеи и дори нарече нашата Национална галерия „Българския Лувър“, би следвало да ги знае тези неща.
На другия ден, оплетен в опитите си да обясни необяснимото, Рашидов, както обикновено, се впусна във фантазиране:
„Искаха от мен да имат скулптури…“. И в обиди: „Т’ва не е ваша работа – какво подарявам и какво дарявам и какво продавам… аз питам ли ви с кого спите. Моето творчеството не е ваша работа“.
Ако при оставката на правителството на Борисов в средата на ноември някой си е мислел, че вече ще си починем от Рашидов, жестоко се е лъгал. През февруари скулпторът отново блесна в медийното пространство с любопитни позиции по проблемите в новия музей „Квадрат 500“, довели до „омекването“, както се изрази той, на 60 картини. След като подкрепи уволнението на двете служителки, информирали за проблемите с климатичната инсталация на музея, той допълни:
„Да се благодарят, че вече не съм министър“.
Интересно, ако беше министър – какво ли повече щеше да им направи?
Междувременно се появиха пукнатини по фасадата на Националната галерия, филиал Двореца. А по имиджа на Рашидов просто вече не остана място за нови пукнатини – каквото и да направи, изглежда вече е все тая.
Вежди Рашидов е най-дълго управлявалият културата министър, затова и спомените от присъствието му са така дълбоки:
– Дълго ли говоря? Спирайте ме, че аз малко се насосах горе, малко ме хвана така… (на пресконференция);
– Навремето имаше журналисти, с които заедно пиехме, заедно повръщахме, заедно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло;
– И аз протестирам, че Наоми Кембъл не ми е секретарка, но какво да се прави (по повод протестите срещу театралната реформа);
– Най-неприятното съсловие за мен са гейовете, защото те са съчетание на най-лошите качества на жената и най-долните качества на мъжа;
– Все още не сте били камериерки на Ахмед Доган, когато аз съм го хранил с шкембе-чорба;
– Получавайте шестици, защото аз бях тройкаджия и вижте какво ме направиха – министър (пред ученици от Художествената гимназия);
– Не може храната да е единствeното, заради което хомо сапиенс е създал човека;
– Вижте, и Библията почва по един странен начин. Той почва с дух и материя. На едно тяло двете ръце – духът е неговата идентичност, неговата култура, материята е неговата икономика и те вървят паралелно. Ние какво правим сега? Да лекуваме едната ръка, че държи лъжицата да лапаме с нея, другата по-нататък при по-добри времена?
– Искам да направим чудовищен концерт в Болшой театър с най-големите ни гласове – от Пендачанска до Гена Димитрова… (Гена Димитрова почина 7 години по-рано);
– Аз бях нападнат, омърсен и на мен ми е обидно по някакъв начин. Защо смятате, че като съм министър съм лишен от човешки качества? Защо смятате, че аз не съм от кръв и плът като вас? Кое ме прави по-различен като човек и хомо сапиенс от всички вас?
– Ами сигурно, защото Господ Бог е бил първо и скулптор. Нали все пак преди словото, преди началото е сътворил човека от кал. Все пак ми е бил колега…
– Ще му дадем 100 лв. да се успокои… Като не иска – напуска хора и отива в хор „Гусла”. Айде аз ще му дам от моя джоб 50 лв. (за хориста Георги Петров);
– Не съм ти предложил още награда, приятелю! (към Стефан Цанев, който отказа да получи вече обявената на сайта на Министерството награда „Златен век“, заради връчването й на Димитър Иванов);
– Кой закон казва, че той няма право вече на живот? (мотивът за връчването на награда „Златен век“ на Димитър Иванов);
Не можем обаче да му отречем, че в действията му има последователност – всички скандали с Вежди Рашидов се развиват по един и същ сценарий. Първо той прави нещо неприемливо, после отрича да го е направил, започва да обижда или заплашва несъгласните с него, а накрая омаловажава проблема, изтъква каква огромна работа е свършил за българската култура и колко огорчен се чувства (понякога следва извинение).
Този модел наблюдаваме при събарянето на Двойната къща, при опита му да подари свои скулптури на Лувъра, при скандалите му със Стефан Цанев – позволил си да откаже отличие от министъра в оставка заради връчването на „Златен век“ на бившия шеф на отдел в Шесто управление на ДС, при атаките си срещу журналиста Георги Ангелов, при пререканията му с хориста… Можем да се върнем и още години назад. Чак до онзи негов рожден ден в хотел „България“, наречен от Тодор Колев „пир по време на чума“, когато Рашидов бе обявен за „главен мултак на Републиката“…
И днес той не само не бива да става отново министър – на такива като него най-добре би било да им бъде ограничен достъпът на по-малко от 500 метра от каквото и да е събитие, свързано с управлението, организацията, публичните дебати и международни контакти в сферата на културата.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение