КАРЛОВИ ВАРИ, специално за „Площад Славейков“
Безспорно, Кен Лоуч (81) е сред най-ярките имена на британското кино през последните десетилетия, а поне от 40 години и между най-авторитетните европейски режисьори. Той е всепризнат майстор на социалното кино с остри сюжети и актуални идеи, които засягат най-важните проблеми на съвременното общество.
Дотук името му стои в надписите на 51 филма и продължава да работи все така активно. Носител е на безброй отличия, сред които блестят две „Златни палми“ от Кан за „Вятърът в ечемичените ниви“ (2006) и „Аз, Даниел Блейк“ (2016), както и много други награди от Берлин, Венеция, БАФТА (Британската филмова академия). Сред най-силните му филми са „Кес“ (1969), „Отечество“ (1986), „Риф-Раф“ (1991), „Земя и свобода“ (1995), „Казвам се Джо“ (1998), „Хляб и рози“ (2000), „Сладките шестнайсет“ (2002) и много други.
Лоуч умее да приковава вниманието към екрана както с изключително точна социална позиция във филмите си, така и с покоряваща човещина и дълбоко съчувствие към героите от работническата класа, както сам определя персонажите си от ниската прослойка на обществото. Понякога насища екрана със завладяващо чувство за хумор, като например в „В търсене на Ерик“ (2009) или „Ангелският дял“ (2012). Последният му завършен филм е документалният „Разговор с Джеръми Корбин“ (2016) за лидера на британската лейбъристка партия.
От 1996-а („Песента на Карла“) Кен Лоуч работи с постоянния си сценарист Пол Лавърти, с когато вече имат 12 игрални и 2 късометражни филма. Лавърти е значително по-млад (60), със солидно образование по философия и право. През 80-те години на миналия век работи в Никарагуа като защитник на човешките права по време на управлението на сандинистите. Посещава съседните Гватемала и Салвадор, които са в състояние на гражданска война. Тогава, впечатлен от филмите на Кен Лоуч, му пише писмо, което слага начало на бъдещата им съвместна работа и общи проекти.
Сега, в Карлови Вари, двамата бяха отличени с почетен „Кристален глобус“ за цялостния им принос към световното кино. По този повод Кен Лоуч и Пол Лавърти дадоха пресконференция, а на следващия ден и общ мастерклас, където отговориха на много въпроси на присъстващите десетки журналисти и кинематографисти от различни професии и поколения.
Ето част от техните отговори.
– Как започна съвместната ви работа?
Кен Лоуч: – Когато Пол ми писа от Никарагуа и после продължихме с кореспонденцията, решихме да направим филм със сюжет от гражданската война там. По-късно Пол предложи разказ за млада емигратнка, която живее в изгнание в Глазгоу.
Пол Лавърти: – Там тя среща местен шофьор и тяхната любовна връзка стана водеща линия на филма. А покрай нея разказахме за войната и разбитите човешки съдби. Така през 1996-а направихме „Песента на Клара“, като сюжетът се развива през 1987 година.

Кен Лоуч (вдясно) и Пол Лавърти с почетни „Кристални глобуси“ на фестивала в Карлови Вари
– Кен, Вие и досега снимате много активно, но през 70-те години на миналия век, макар и много по-млад, не сте така продуктивен.
К.Л.: – Това беше времето на „желязната лейди“ Маргарет Тачър като министър-председател. Бяха трудни времена за хората с леви убеждения и за синдикатите. Бях в своеобразна изолация. Снимах документални филми, но не ги показваха. Медиите и телевизиите бяха на нейна страна.
П. Л.: – Сега, при Брекзит, ще бъде още по-сложно, особено за левите хора от ниската прослойка на обществото. Те са объркани, нямат ясна представа какво да очакват. Европейският съюз беше проект на интеграцията, а сега във Великобритания става тъкмо обратното.
К. Л.: – Много мои приятели ми казват: „Кен, с Брекзит идва твоето време. То ще ти изсипе невероятни сюжети“. Но аз не се радвам, защото добре знам, че предстоят трудни години за обикновените хора. А пък вече съм на години, когато не правя дългосрочни планове.
П. Л.: – Левите идеи се препънаха още при Тони Блеър. Той беше лидер на лейбъристите, но не беше с леви убеждения. А днес има цяла такава вълна по света: Бърни Сандърс в САЩ, „Подемос“ в Испания, френските избори напоследък, Джеръми Корбин у нас.
– Кен, покрай филма за Джеръми Корбин разбрахте ли по-добре неговите политически идеи и имат ли те шансове за изборен успех?
К. Л.: – Той е интересен човек и има смели идеи, но все още не е достатъчно популярен и сравнително малко хора ще тръгнат след него при предстоящите сложни икономически и социални размествания.
П. Л.: – Корбин развива перспективни тези, но дали ще успее да ги наложи и да промени нещата? Политическата реалност е твърде нетолерантна и непредвидима.
– Във вашия общ филм „Аз, Даниел Блейк“ пресъздавате една тягостна и дори безнадеждна картина на социалните осигуровки и здравеопазването. Такава ли е наистина ситуацията във Великобритания?
К. Л.: – За бедните хора е такава. Те не могат да си позволят лечение в скъпите частни болници, а в общинските бюрокрацията е ужасяваща. Освен това хората като нашия герой на възраст около 60 или над 60 години се сблъскват с още една непреодолима бариера. За всяка административна услуга, в това число и болнична, те трябва да се регистрират електронно. А мнозина от това поколение не са интернет грамотни и не могат да се оправят сами. Аз също не съм „на ти“ с интернет и трудно се справям.
П. Л.: – Поколението на Даниел Блейк се дели на две подгрупи: хора на хартиените вестници и хора на интернет информацията, като вторите са съвсем малко.
– Заедно ли писахте сценария на „Аз, Даниел Блейк“?
К. Л.: – В английски език думата filmmaker съчетава професиите на сценариста и режисьора. Те много често са едно лице, но добрите професионални режисьори се доверяват на опитни сценаристи или поне работят заедно. В този смисъл режисьорът е като пианист, който свири по чужди ноти. Може да импровизира върху тях, но няма как да избяга от партитурата на композитора. Сценарият написа Пол, аз му се доверих и все пак си позволих малки импровизации в отделни епизоди.
П. Л.: – Аз пък се правех, че не виждам тези малки отклонения и взаимно се убеждавахме, че така е по-добре.
– Кен, казвали сте, че през 60-те години сте гледали много европейски филми, а сред тях и чешки и до известна степен сте се учили от тях.
К. Л.: – Да, така е. Бях много впечатлен от чешката вълна преди 1968 година, виждах в някои от тези филми свои социални идеи, поднесени по изключително артистичен начин и с прекрасно чувство за хумор. Харесвах Иржи Менцел, но любим филм ми беше „Любовта на русокосата“ (1965) на Милош Форман. И не съм се лъгал – той после стана световен режисьор с изключителен успех в американското кино.
– Пол, а Вие имате известен опит и като актьор.
П.Л.: – Това звучи като фалшива новина, пусната от Доналд Тръмп (смях в залата). Имам само една малка роля в „Земя и свобода“, но въобще не я броя.
– Кен, сега във връзка с 30-годишнината на Европейската филмова академия, чието отбелязване започва от Карлови Вари, Вие представяте два свои филма – „Земя и свобода“ и „Сладките шестнайсет“. Кои други бихте искали да покажете?
К. Л.: – Мисля, че тези двата са добър избор. Иначе само няколко не бих искал да покажа, но предложенията идват от ЕФА, съгласувано с фестивала.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение