Малка театрална приказка разказа във Фейсбук един музикант. За една прославена актьорска школа, за мечтателите в нея и техния учител, борец срещу вятърни мелници – режисьора Николай Георгиев. На 79 години, болен и немощен, художественият ръководител на експерименталния театър „4хС“ се оказа и бездомен. Днес той живее на сцената на основания от него университетски театър „Алма Алтер“.
Когато се видяхме тази седмица, го попитах как се чувства в този дом, отвърна двусмислено:
„Неописуемо“.
Посрещна ме, предполагам, в своя хол – на самата сцена. Седнахме край малка масичка. Завесата пред неговата спалня бе спусната. Домакинът ми постави параван, както след малко щях да разбера, и пред историята, довела го до този негов дом.
Чувала съм, че мнозина актьори в първите години на еуфория в изкуството не желаят да си тръгват от театъра – и понякога тайно успяват да останат заключени за една или повече нощи в своя „храм“. Николай Георгиев твърди, че преди време и той го е правил, макар и не заради романтиката:
„Имаше време, когато установих, че е безсмислено да свърша репетиция в 23,30 ч., да се прибирам до апартамента си, а сутринта да идвам обратно на лекции… Просто загуба на време. Така изведнъж театърът ми стана дом. И продължавам да го чувствам така. Няма как да го отнема от себе си, той ще остане такъв“.
Но днес режисьорът се налага по други причини да живее на сцената. От около седмица неговото жилище е в СУ „Св. Климент Охридски“, в Ректората. Не желае да разкрие какво го е довело дотам. За неговия бит и здраве се грижат учениците му. А самият той отминава тези теми като пиеси, които няма интерес да постави. Затова заговорихме за театър.
– Първите стъпки в професията за много актьори са във Вашата школа – „4хС“, други от учениците Ви са се насочили към по-практични професии, но у тях остава отношението на изкуството, възпитано от Вас, живеят според ценностите, които Вие сте им формирали. Кой от Вашите съвети смятате, че е бил най-важен?
– Един, който наскоро повторихме. „Вижте, може да нямаш брат, може да нямаш сестра, но трябва да имаш братя и сестри. Без това не може“, им казах наскоро, когато се събрахме „4хС“. Най-важното е да бъдеш част от братство. Тези хора днес са пръснати по цял свят, вчера ми се обажда едно момче някъде от Америка, за да сподели, че ще става баща. Има ли братство, няма граници – то оставя връзки с такава сила, каквито родствените нямат.
(След тези думи Николай Георгиев решава да поведе разговора в друга посока, все пак нали е режисьор – а аз, в случая, участвам в неговото представление. Но както ще видите – не като актриса, а като „човек-зрител“, както самият той се изрази.)
Сега аз ще направя едно подначало, защото сайтът ви се казва „Площад Славейков“. Знаменателно име сте избрали – това място беше знаменателно и за нас. От площад „Славейков“ навремето тръгна походът за създаване на алтернативния театър в България – „театър на маса“. Започна от Столична библиотека, където беше ситуиран и експерименталният театрален клас. Само като си спомня голямата стачка на „4хС“ на площад „Славейков“… Тъпите му библиотекарки бяха отворили такива усти срещу моите възпитаници, че това са хулигани, че не успяват да събират презервативите, които се изхвърлят. По този повод тогава излезе страхотна статия „Библиотекарките не обичат презервативи“. Четири дни продължи гладната стачка, площадът стана място за защита, каквато получихме и от случайни минувачи, и от хора, свързани с „4хС“, възрастни, млади…
– Имате редица популярни днес ученици, кого от тях бихте посочили като най-успешен?
– Успелите са много, но един от тях е световен – Иво Димчев. Той е работохолик. Научи се на оперно пеене, научи попмузика… не се влияе от публиката. Казва: „Правя това, което ме вълнува, това съм аз, тук и сега“. Колко негови интервюта завършваха и започваха с „Добре, гей съм, и какво?“. Иво никога не е угаждал на публиката. Защото знае, че публиката е всеядна и може всичко – може да те обеси, може и да ти прости. Затова той не я слага много високо, приема я като работен партньор.
(Опитвам се да се включа в този поток с един цитат по темата от Кончаловски, който също негодува срещу комерсиализацията в изкуството и казва, че скоро ще се вдигат паметници на зрителите, а не на творците… Г-н Георгиев даде друг цитат, от един прочут полски режисьор и теоретик на театъра – Йежи Гротовски. Николай Георгиев е завършил в театралната академия във Варшава, където е имал близък контакт с Гротовски. Тъкмо под негово влияние се дооформя усещането на Георгиев за театър и решава да скъса с „традиционния литературен театър, който просто разказва сюжети и представя велики герои“.)
– Йежи Гротовски казваше, че няма масов и немасов зрител. Има човек-зрител. И тук, и в „4хС“, сме наясно, че човекът зрител не е този, който е дошъл да ръкопляска, не е дошъл безусловно да харесва – а да участва. Той е в случването на една група, която е близка по своите вътрешни нагласи. В изкуството не може да се появи нищо, докато сред публиката не се усети мисълта, че има нужда от нещо.
(Известните ученици на Николай Георгиев рядко пропускат в интервютата си през годините да споменат, че са започнали в „4хС“ – Камелия Тодорова, Нона Йотова, Елена Петрова, Орлин Павлов, Иво Димчев, Антоанета Добрева – Нети, Стефан Щерев, Йоана Захариева, Анна Пападополу… Затова го питам дали следи публичните им изяви.)
– Не чета интернет и не гледам телевизия. Научавам новините посредством екипа, който ми докладва. Не се нуждая от интернет и Фейсбук, защото ще ме отдалечават от себе си. Искам да изживявам нещата не претупано, не динамично, а да ги осмислям, да ги пусна в себе си и да вляза в тях. Да живея уравновесено, това е смисълът. Балансът на твореца е изключително важен – раждат се талантливи артисти, които не успяват да го постигнат. Някои бързо скачат, поддават се на телевизията и тя ги „погребва“.
– Има ли такива Ваши ученици – „погребани“ от телевизията?
– Не. От нашите хора никой не прилегна към телевизията. Мой ученик е Стефан Щерев, който все още не е изцяло буден, защото е запленен от една псевдо форма на изкуство. Телевизията никога не е била и никога няма да стигне до това да бъде изброявана като едно от изкуствата. Журналистиката и информативните потоци са друго – имат други позиции и цели.
Между другото, това стана централна тема през 2012 г. на конгреса на Асоциацията на университетските театри, който се състоя в Минск, Беларус. Там ние показахме нашия „Хамлет, или три момчета и едно момиче“ (по Шекспир, Ян Кот и Хайнрих Мюлер) – представихме го в едно фоайе, защото отказахме да играем на стандартна сцена. И когато представлението завърши, нямаше много време, но видяхме как конгресмените се вдигнаха – ето това трябва да бъде университетският театър, казаха, не да илюстрира действителността, а да я разгражда, да търси мотивите за нейното ново съграждане.
Днес говорим за този или онзи театър, а няма такова нещо. Гротовски казваше, че има мой театър и твой театър. Ти живееш с твоя театър, аз – с моя. Ако имат допирни точки, те по някакъв начин ще се срещнат.
В нашите многобройни участия по големите фестивали, където и да отидем става шумно и силно енергийно. Все ни питат как така те не знаят, че съществува такъв театър, как може да се научи, за колко време и така нататък. В международен план битува една неистина, че българският театър е това, което се вижда по международните фестивали. А всъщност това е българският алтернативен театър. Фестивалите са нещо много особено. Те не са, за да се накичиш с награди, не и за да се направиш на интересен или по-различен, отколкото си. А да се съизмериш, да видиш другите и да кажеш: „Браво! Как го направи?“ или: „Бих могъл да опитам да го направя по-добре“. Тази затвореност на българския театър изигра ужасяваща роля. Нашите колеги нямат разузнаване, не познават световния театър. Кой днес в България знае, че в Мадрид има един театър, който се казва „Иван Цеков“ и се води от моя възпитаник Маноло Гопес? Той прекара тук 4 години и сега слави със своя театър и себе си, и нас.
– Каква е разликата между Вашата методология и тази в НАТФИЗ?
– Отново ще цитирам Гротовски – ние играем роля, играем образ, играем себе си и пречупваме всичко през себе си. Защото няма друга истина освен тази на личността. Хамлет е актьорът-човек Хамлет.
В „4хС“ ние изиграхме много Шекспирови пиеси, имаме 7 или 8 постановки. Това е невероятна школа. Когато работя един отделен Шекспир, той ми се струва такъв или онакъв, гледам да го определя, но когато разстеля осем заглавия, виждам, че във всяко от тях Шекспир е друг, а друг означава себе си. Във всяко от тях той е различен. И знаете ли защо той е все още жив? Защото епохи и поколения показаха, че публиката винаги го вижда различен.
(Тук Николай Георгиев ми разказа как се е опитал преди години да направи докторантура в НАТФИЗ при Боян Дановски. Два пъти я писал – и, както отбеляза, се изложил. Тогава Дановски му препоръчал да прочете Гео Милев. Впоследствие творчеството на Гео Милев става настолно четиво за учениците в „4хС“.)
– Имате особено отношение към творчеството на Гео Милев, вероятно използвате неговия превод на „Хамлет“?
– Разбира се. Поставих за първи път „Хамлет“ във варненския театър, където ме обявиха за луд. Беше по единствения възможен превод – на Гео Милев.
(Постановката е по Ян Кох, който трансформира идеята на Хамлет в три момчета и едно момиче, като поставя въпроса как е възможно в едно и също време, при едни и същи условия, четири потенциални характери да се развият в толкова различни посоки – Хамлет мислителя, Лаерт бонвивана, Фортинбрас войника и Офелия, която не успява да надскочи тавана на семейната среда и полудява.)
– Гледахте ли „Хамлет“ на Явор Гърдев в Народния театър?
– Едно време, на мои млади години, в Полша имаше браншова приказка „Да, той много знае, но малко може“. Да ме извинява Явор, не искам да му свалям ореолите. Който го харесва, го харесва, но това, което прави, няма глава и пета. Няма цялостен човек. Този „Хамлет“ е ужасяващ.
Един от Шекспировите спектакли на „4хС“ се казва „Дуел“ – дуел между Хамлет и Дон Кихот. Просто реших да събера тези двама набедени луди в цялата световна литература, и двамата нямат равни по това, че са луди. Направихме спектакъл, в който те действително намериха какво да си кажат. Какво? Да бъдеш луд не е случайност – това е дарба, дадена ти от Бога.
А режисьор за мен е онзи, който намери ключа на лудостта.
В момента работя може би най-острото си представление, което не прави пардон на нищо. Благодарение именно на ключа на моята лудост. Става въпрос на постановка по пиесата на Йожен Йонеско „Кралят умира“. Ако спреш до заглавието, едва ли можеш да стигнеш до това, че „Кралят умира“ е сагата на румънския народ, който е предал себе си, не е готов да защитава нищо, но е готов да унищожава всичко. Тогава този ключ каза: кралят не умира по пиесата на Йонеско, абсурд. Но в този ключ има философия. Аз знам, че той наистина е виждал пред себе си разпиления румънски народ, разпарчетосан след Чаушеску, който все още не може да се събере. Нашият е още по-зле, но това няма никакво значение.
– Няма значение, защо?
– Защото по-важно е да има центрове като този, да има „4хС“, да има „Алма Алтер“, студиото на испанеца в Мадрид, Иво Димчев по света, защото тогава никой няма да ме пита „Какъв е българският театър“, всички ще знаят.
Да намериш ключа на лудостта си е нещо върховно.
– Търсите „ключа на лудостта“ в изкуството, а успяхте ли да намерите ключа към собствения си живот?
– Собственият живот е тайнство. Ако решиш да го правиш, той няма да се получи, защото ще търсиш модели, щампи, а твоят личен живот е тайнство, за което знаеш само ти. Друг няма как да влезе там.
(Изневиделица Николай Георгиев ме „покани“ тъкмо там.)
Сега младите са се организирали в една специална група, наречена „Помощ на господина“… Иво Димчев писал в нея, че иска да помогне със средства. Сумата е доста необичайна… и Петя (негова ученичка, която се грижи за всичко, свързано със здравето и бита му – бел. авт.) му отвръща, че е много щедър. Той казва: „Много е щедър господинът“. Само до това да стигнеш, до този отговор…
(Очите му като че ли се навлажниха…)
Животът е малки истини, които трябва да действат като плесници. Раз и това е. Няма обяснения, няма мотивации, няма „затова, защото…“ – грабва те, вървиш.
(От учениците му разбрах, че Николай Георгиев е пред операция. Успели са да съберат и сумата, необходима за нея. Но тези подробности той подмина също като битовите си проблеми.)
– Говорим за духа, а физически как сте?
– Претърпях няколко неточни болници, случайни хора бяха повикали „Бърза помощ“ и когато пристигнаха, казаха, че ще ме откарат в ИСУЛ. Възразих: „Не, ще ме откарате в клиника, в турската болница. Там са моите доктори“. Нямало как, по правилник трябва да ме закарат до най-близката. Така попаднах за три дни в ИСУЛ, които бяха ад. В крайна сметка самите те казаха, че моят проблем не се отнася до гастроентерологията, а до кардиологията.
– Какъв точно е Вашият проблем?
– Моето основно заболяване е стесняване и запушване на кръвоносните съдове. Понеже случих на висока класа доктор, проф. Мишо Петров, той прави фантастични операции в Америка и в момента ме лекува безкръвно с тъй наречените манипулации. Миналата седмица дори в здравия крак се появи леко запушване, на което те казаха: „Добре, левият крак е много добре, сега ще отпушим и десния, всичко е наред“. Предстои ми тази манипулация и с това приключвам.
– Ще успеете ли да си я платите?
– Тя е по пътека. Самата „Сити клиник“ я пуска.
(Накрая все пак се реших да го попитам директно как живее на сцената. Както споменах в началото, отвърна – неописуемо. Пропусна да ми каже, че има семейство и деца във Варшава, вероятно защото от години неговото семейство са учениците от „4хС“. И на грижата за тях през годините днес те му отговарят със същото, възпитал ги е да бъдат братство. Наели са му апартамент, събрали са пари за наема му за шест месеца. За след това ще отделят всеки месец от заплатите си…)
– Аз сам реших да бъда тук, защото тук имам опорни точки. Те (учениците му – бел. авт.) искаха да ме пратят в някакъв център за рехабилитация. Аз обаче това вътре в себе си го имам, но ми трябва само да го упражня.
Като приключи тази манипулация (операцията – бел. авт.), аз вече приключвам с един начин на живот, в който е имало театър и нищо друго. Един живот на много енергия, бурно настъпване, действие… и сега съм усетил нужда от равновесие, размисъл. Да успокоя нещата. Не искам вече насила да карам моите актьори, моите студенти да правят нещо. Ако те искат, ще дойдат при мен и ще го направят. Но всички тези други методи отстъпват и това е много важно.
Ще преустановя непрекъснатото си присъствие в театъра, ще идвам на репетиции и представления, но за другото време съм наел апартамент. Нали знаете сладкарница „Пчела“, на „Иван-Асен“ – 50-60 метра по-надолу има една малка триъгълна градинка и там е улица „Гогол“. Улица с театрално име, която ми предложи много добри условия – много прозорци, балкон, спалня, хол и цял заден двор. „4хС“ за два дни ще го приведе във вид на градина, където и аз, и там ще можем да се събираме на раздумка, а понякога и на малки репетиции.
(На финала, малко преди да ме изпрати до вратата на театъра, Николай Георгиев сам се върна към онзи въпрос за народа, който прескочи покрай темата за Йонеско и румънците.)
– Ако днес има недостатък на нещо в България, това е недостатъкът на личности. Българийо, през цялата ти история са те водили личности и трябва да направиш така отново да те водят личности!
* Часове след публикацията на интервюто, по имейла получихме писмо от Николай Георгиев:
„Г-жо Димитрова,
Не съм бездомен и никога не съм бил. Освен собствения си апартамент на ул. „Раковски“ 31 имам малък работен апартамент в близост до Софийския университет и жилище в Прага, където е постоянното местожителство на семейството ми. Живея в своя единствен дом, който успях да изградя – себе си, и с който живея вече 79 години. Разполагам и с това, което е истински дар божи, своите братя и сестри, мои възпитаници от „4хС“ и „Алма Алтер“. Дал Бог всекиму.
Поздрави,
Николай Георгиев“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение