Резонанс от идеята на един министър за самофинансиране на културата

Всички гледахме откриването и закриването на олимпийските игри в Токио. Те бяха впечатляващи с изчистените от бутафорични ефекти церемонии, с минимализма на представеното шоу, съдържащо предимно образци от традиционната японска култура и изкуство. Музиканти и танцьори изпълняваха характерни японски ритуали, понякога в съчетание със съвременен джаз или прекрачващи бариерите на времето визии. Цялата церемония беше стъпила на лишено от комплекси самочувствие, на дълбоки традиции и освободен поглед към света.

Известно е, че японската култура се развива шеметно във всички жанрове. Те не се колебаят да останат верни на историческото си наследство, но нямат задръжки и във възприемането на чужди влияния и постижения на чуждестранни култури. Усвояват опита на другите, без да загърбват и забравят своя. Този освободен брак между минало и настояще, между свое и чуждо, ражда високи стойности в изкуството и прави културата едноверменно силно традиционна и космополитна. Това е техният цивилизационен избор – да са настроени на вълна „възприемане и съхраняване“, а не на вълна „отричане и елиминиране“. Дали това идва от дуалистичната философия, или от мъдростта на една нация, която умее да цени постиженията на човешкия дух…? Вкусът им в изкуството е доказано висок и изискан, а също и силно влияещ на останалия културен свят. С две думи – японците знаят кои са и ценят всеки друг, от когото могат да научат и възприемат нещо ценно.

Защо казвам всичко това? Защото както по всичко личи, ние не сме японци!

В годините на демокрацията се говореше отвреме-навреме за българската култура – най-вече преди избори – но все с един неспокоен, да не кажем агресивен тон, се отричаха или нейните фолклорни корени или социалистическите ѝ постижения. Веднага искам да отбележа, че не защитавам социалистическия стил в изкуството, но това съвсем не значи, че през него или въпреки него не са се изразявали талантливо доста артисти, живели в този период. Няма защо да се отричаме от това наследство, след като то е също част от развитието на общественото ни съзнание през един некратък, 45-годишен, почти половинвековен период от време.

Финансирането на културата по време на социализма беше изцяло държавно по естествени за този строй причини, което от една страна осигуряваше относителна стабилност на културната дейност, но от друга упражняваше неизбежен контрол над идейното ѝ съдържание. Културният монопол на държавата беше идеологически обусловен и се изразяваше в недвусмислена цензура към всичко, случващо се в културната сфера.

Преди него българските интелектуалци са черпели с пълни шепи от европейския и руския опит – били са напът да създадат солидни бази за културно развитие на новоосвободената нация, но комунизмът е наложил категорично друг модел на мислене в културата, организиран предимно около идеологически и политически изисквания. Срещу това, като пред свършен факт, няма защо да възставаме. Ако решим да подходим културно обаче, можем да се възползваме и от това наследство, признавайки таланта на неговите представители.

Демокрацията отприщи много нови културни поведения както в обществения живот, така и в изкуството. Спорни и безспорни прояви на всевъзможни търсения се демонстрираха постоянно и – смея да твърдя, в момента българската култура е неимоверно богата, разнородна и жива. Талантът на българите е доказан категорично по света и у нас и не се нуждае от защита, освен в икономически смисъл. Там нещата постоянно се препъват, изкривяват, налагат се ограничения, които понякога идват отвън, но като че ли се възпроизвеждат с необяснима лекота от управляващите. Артистите постоянно са изправени пред битови предизвикателства, започващи с техническите условия на театралните сцени, минаващи през постоянното търсене на средства за реализация на техните идеи и проекти и завършващи с тяхното заплащане. Някои наистина се справят завидно добре в създадените условия и постигат впечатляващи финансови резултати, но това са редки изключения, не винаги и почти никога не са признак на особено високо мислене в изкуството и са крайно недостатъчни, за да оформят цялостния облик на една национална култура, която съдържа цялото многообразие от естетически и идейни интерпретации на реалността.

Трябва ли отново да давам пример с културните политики на утвърдени демократични системи, в които държавата твърдо застава в подкрепа на некомерсиалните жанрове, защото те са най-уязвими откъм вниманието на публиката, но са най-важни за естетическото и идейно развитие на изкуството? Излишно е да се доказва правотата на създаване на програми, които целят да развиват и разпространяват съвременните жанрове, класическата музика, съвременния танц, изобразително и изобщо визуално изкуство, съвременните алтернативни практики… Държавата стои зад възпитанието и прогреса и това е начинът да се грижи за развитието на общественото съзнание.

Идеята изкуството да се самофинансира е интересна, но какво на практика означава това? Може би ще прозвучи изненадващо, но българското изкуство отдавна се самофинансира. Отдавна българските артисти се занимават с бюджети, търсят пари по всички възможни и невъзможни начини, от местни и чуждестранни фондации и организации. В тази идея няма нищо ново, освен може би криещата се отзад тенденция държавата за пореден път да се отдръпне от ангажимента си към културата и артистите и да им връчи изцяло грижата за тяхното оцеляване. Дано не е така, но практиката през годините извежда тази тенденция като особено устойчива.

Ако искат наистина да помогнат на изкуството и културата, държавните чиновници би трябвало да работят активно за създаването на алтернативни източници на финансиране, а не да прехвърлят тази задача в полето на артистите. Това е тяхна работа само донякъде, останалото е работа на мениджърите, продуцентите, фондациите, организациите и точно тази мрежа от културни зависимости би трябвало да е приоритет на културната политика, а не как да се научат музикантите или техните колеги от други жанрове да се самофинансират и продават у нас и по света. В такъв случай съществуването на Министерството на културата би било до голяма степен безпредметно и може би точно такава е целта на тази трайно налагаща идея за „самофинансиране“ на културата…

Не съм запозната с японския модел на финансиране на културата, но когато за българските бизнесмени стане въпрос на престиж да финансират култура, а държавата да осигурява начините, по които да се осъществява тази връзка, бихме могли да си отдъхнем, че започваме да се приближаваме към това ниво на мислене, при което всички обществени активности имат културна стойност. Засега оставаме с респект към примера на японците, които от своя страна ценят високо българските артисти и култура.

Ще завърша с едно хайку на Хокуши, което всеки може да разбере както пожелае във или извън контекста на казаното дотук:

Огънят погълна всичко.
Но цветята се спасиха –
те окапаха преди пожара.

* Хореограф, част от Балет „Арабеск“.

Вижте още: КИРИЛ ПЕТКОВ: БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА МОЖЕ ДА СЕ САМОИЗДЪРЖА КАТО ПРОЕКТИТЕ НА КРИСТО

МОДЕЛЪТ НА КРИСТО И ЖАН-КЛОД – ЕФИМЕРЕН И НЕПРИЛОЖИМ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ МУЗЕИ И ГАЛЕРИИ

ШОУБИЗНЕСЪТ МОЖЕ ДА СЕ ИЗДЪРЖА, НО НЕ И КУЛТУРАТА