Римският папа диктувал на Паисий „История славянобългарска”?

Всяка национална култура формира собствено отношение към увеселителните паркове. Това е и процес, който се променя във времето. Ако някога панаирите и селските събори са били извор на всеобщо забавление, днес у нас вече лунапарковете метаморфозират в мащабни „исторически“ зони, където жаждата за простичко развлечение се сплита с тръпката от кичозната „духовност“.

Не отричам ни най-малко необходимостта от съществуване на подобни зони за масов туризъм. Дори напротив, това е приятно разнообразие насред изобилието от игрални зали, заложни къщи и магазини за дрехи втора употреба в по-малките градове. Упорито се набива на очи – извън София, Варна и Пловдив най-забележимите места за развлечение в градските центрове са хазартните зали. А в сайтовете за туристически забележителности редом с манастирите са включени и моловете.

Затова Етнографски комплекс „Дамасцена“ си е съвсем на мястото и в контекста – като място за забавление, кратко отпускане от ежедневието, фриволна разходка из лъскава еклектика. Собственикът на комплекса, който е и един от големите български предприемачи в бизнеса с розово масло, видимо е човек със специфични и разностилни разбирания за живота, религията и историята. Въплътил ги е в създадения от него парк някак хаотично, но и – слава богу! – без претенции за всезнание и единствена възможна истина. (За разлика от други подобни „паркове” у нас, които възприемат себе си като пазители на автентичността.)

Снимка: Площад Славейков

Насред паркинга на комплекс „Дамасцена“ ни посреща скулптурна композиция. Обяснено е, че става дума за Орфей, от когото „поповете“ отмъкват вълшебната лира, за да я заменят с трънения венец на Христос. Композицията е жива и гротескна, има свещеници, които приличат на Чудомирови герои, трагичен Орфей и бягащи в тръс глигани, козли и елени. (Интересен парадокс – в менюто на ресторанта към комплекса преобладават специалитети с дивеч. Сякаш глиганите и елените не са избягали много надалеч.) На бронзова табела е разказана интерпретацията на тази скулптурна група – Орфей е в корените на християнството, десетте Божи заповеди (е, тук малко са объркали Стария и Новия завет) са наследство от орфизма. С две думи – лицемерието на християнската култура е разобличено още на паркинга.

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

На петдесетина метра зад Орфей и поповете ще се издига зала с друга нестандартна историческа теза. В момента тече строителството ѝ, а вътре ще бъде разположена композиция с ексцентрично съдържание – римският папа диктува на Паисий Хилендарски текста на „История славянобългарска“. Както ни обясни екскурзоводът, на експертите от комплекса им хрумнало, че няма как без „диктуване отвън“ да се появи внезапно толкова важен текст за българското минало в точно този момент.

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Вижда се без съмнение, че собственикът на „Дамасцена“ Стоян Стоянов, който е първият частен производител на розово масло в България, е обсебен от идеята за траките и тракийското минало по нашите земи. Още на входа ни посреща бронзовата статуя на царица Береника, изобразена като царица на розите, въпреки уточнението на таблото в близост, че розата „дамасцена“ идва в България едва през ХVІІ век. Близо до нея е яхнал коня си бронзовият ѝ съпруг цар Севт ІІІ.

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Над всичко това се извисява арка, на чийто връх стои реплика на Статуята на свободата, но с множество допълнителна символика, която я превръща в антипод на оригинала. Свободата в тази интерпретация е украсена с опашка-змия, в която се разчита знака на вездесъщия долар. Сякаш над всичко стои този абсурден, противоречив и страховит образ на злото, което владее света.

Снимка: Площад Славейков

Паркът е обграден от четири елемента в четирите посоки – голям ресторант, изкуствен водопад с ръбати фалшиви скали, „Храм на розата“ и сградата на Тракийския културен център. За фреските очевидно са почерпени идеи от Казанлъшката гробница. По средата е „Лебедово езеро“ – малък водоем – дом на множество черни и бели лебеди, които спокойно се разхождат по калдъръма между посетителите.

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Пред розоварната, наречена „Храм на розата“, е седнал Георги Калоянчев. Всъщност – бронзова фигура, изобразяваща актьора като героя му бай Ганьо. Седнал е под сенчест навес с плъзнала лоза, а на слънцето срещу него стоически е изправен авторът му – Алеко Константинов, доста по-възрастен от 33-те години, които доживява, според интерпретацията на скулптора от Харманли Тамер Халил.

Снимка: Площад Славейков

Името на автора открих след дълго търсене – за съжаление никъде в комплекса не са отбелязани имената на авторите на скулптурите и картините. Само едно изключение има – под реплика на картината на Владимир Димитров – Майстора „Момиче с рози“.

Снимка: Площад Славейков

Лулата на Алеко е пълна с жълти стотинки, оставени като заклинание от гостите. Нямаше начин да не се усмихна на иронията – Щастливеца в това си въплъщение никога няма да остане без пари за тютюн.

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Стотинките очевидно са салфетките на музеите. Проблясъци в жълто има почти пред всяка статуя в комплекса (както и на много други места в други музеи и църкви). Събират ги като реколта – в касетки.

Снимка: Площад Славейков

На върха на „храма“, разбира се, има камбана. А в подножието му чака да намери мястото си готова статуя в естествен ръст на Владимир Расате – с избодени очи и със знака IYI на гърдите. Този знак се открива на още много места в комплекса – според вярванията на собственика, почерпени от алтернативни исторически твърдения, това е част от символиката на траките.

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

Съпровождани от лебедите, гостите минават по кръчмарско мостче над малко поточе и стигат до Тракийския културен център. Пищната лъскава сграда е апотеозът на цялата космология, заложена в комплекса. За построяването ѝ не са пестени мрамор и позлата.

Акцентът е върху пространството, не върху експонатите. На пода на първия етаж се вижда изображението на Розетата от Плиска. В прозрачни туби пред прозорците са навързани едно под друго копия на артефакти от Панагюрското съкровище. На втория етаж задължителното кафене е декорирано със съвременни реплики на стенописи от тракийските гробници. Оттам се излиза в амфитеатъра – амбициозно съоръжение за 1000 зрители. В сайта на етнографския комплекс за него се твърди:

„Амфитеатър „Дамасцена“ има за цел да защити теорията за българската история от преди 681 г. и да се превърне в основна сцена на културния живот в Долината на розите и Тракийските царе. (…) Съоръжението е първият амфитеатър от 2000 години насам, строен по нашите земи“.

И програмата му наистина е запълнена – през лятото се очакват събития, свързани с празниците около розобера, но и концерти на Веско Ешкенази, Държавна опера – Стара Загора, Силвия Кацарова…

Снимка: Площад Славейков

Снимка: Площад Славейков

През сезона на розите, когато е усилното време за работа, посетителите имат и удивителна възможност – да си платят, за да се включат в розобера. Безспорно духът на Том Сойер е жив у собственика на „Дамасцена”.

За да разберем какво точно ни разказва етнографският комплекс „Дамасцена“, ни помогна филмът „Дамасцена“, разказ за живота на собственика Стоян Стоянов, високобюджетна продукция (според слуховете – около 5 млн. лв.) по сценарий на Мария Лалева, която може да се гледа дори в стрийминг канала HBO GO. Патетичността, с която бизнесменът е превърнат в герой на новото време, е същата, която блика от всеки елемент на увеселителния парк.

Публиката в този еклектичен комплекс е многолика. Деца, възрастни, запалени и скучаещи – всякакви хора откриват различни изживявания за себе си върху сравнително неголяма площ. Безспорно съществуването на „Дамасцена“ е позитивен факт, най-малкото защото този комплекс дава прехрана на много хора от региона, а и туризмът разчита на точно такъв тип масови забавления. Недостатъкът не е в претенциите, нито в неточностите и забавните исторически твърдения, взети сякаш от блога на пишман историци като Спароток. Дори и това е поносимо, щом не е заявено от позицията на необорим авторитет. Просто не му достига добър вкус. Усещането за кич, макар и в рамките на поносимото, е много силно. Ако се съди и по музиката, която гърми от високоговорителите, в музейното дело комплексът се намира някъде на ръба между чалгата и шлагерната естрада. Нещо като „Дисниуърлд“ на розите и Розовата долина, само дето принцесите са тракийски, водопадите – бутафорни, а замъците – мраморни. Все пак има Лебедово езеро.

Снимка: Площад Славейков

А само на 50 км от Скобелево, където е етнографският комплекс „Дамасцена“, зад сградата на Медицинския факултет в Стара Загора, в много трудна за откриване локация и без никаква реклама, съществува вече от десетилетия музей, в който автентичността спира дъха. Неолитно жилище на повече от 8000 години, запечатано  от пожар, и заради това запазено до наши дни. Забележителността, около която в други държави биха изградили легенди и в която биха се тълпели туристи от цял свят, ни посрещна с обрасъл двор и ръждясала ограда. Все пак музейните работници още от 1979 г. съхраняват с истинска любов това удивително доказателство как е изглеждал животът по нашите земи в началото на цивилизацията, в новокаменната епоха – много преди по тези земи да дойдат траките. Няма много подобни музеи по света, а това съхранено в детайли селище е единственото в Европа. И когато сравниш вълнението, изпитано на това място, където историята изведнъж изчезва и те връща в зората си, и онази народняшка емоция с ухание на добре продавани рози, разбираш, че приоритетите наистина са доминирани от опашатата дама над арката в „Дамасцена“.

А пред Кукления театър в Стара Загора, където на всеки кръгъл час танцуват куклите от артистичния часовник, също рядка находка, беше пусто в празничния ден. Вероятно децата от съседното училище познават добре и песничката, и героите, които излизат там на всеки час още от 1977 г. Тъжното е, че за тези скрити на видно място български съкровища рядко се говори.

Завършвайки текста, си давам сметка, че разказах твърде подробно за „Дамасцена“ и много пестеливо за истински вълнуващите неща. Кичът предполага многословност, натрапва я, налага се да го обясниш, за да го отживееш, за да не те дразни като буца в гърлото. А истинската красота има нужда само от очи, които да я видят, и памет, която да я съхрани.