Роалд Дал без извинения за расизма

Да адаптираш творбите на Роалд Дал във време, в което кариерата на актьори, режисьори и други публични фигури се срива от едно обвинение в неподходящо поведение, не е лесна задача. Може би затова с нея се заема тъкмо Уес Андерсън, майсторът на странното. За четирите си късометражни филма по творчеството на Дал, режисьорът не поема по лесния път и успява да вгради в наратива съвременните обвинения в антисемитизъм, расизъм, сексизъм и стереотипизация.

Късометражните филми „Невероятната история на Хенри Шугър“, „Лебедът“, „Ловецът на плъхове“ и „Отрова“ бяха поетапно представени през последните дни на септември и целият цикъл вече може да се гледа в „Нетфликс“. Сценарист и режисьор на цялата антология е Андерсън, а в актьорския състав са някои от обичайните му заподозрени като Бенедикт Къмбърбач и Ралф Файнс. Там са още Бен Кингсли, Дев Пател, Рупърт Френд и други.

Най-дългият от четирите филма излезе първи – „Невероятната история на Хенри Шугър“ разказва за пътуването към себе си на едноименния герой. Къмбърбач играе богат денди с внезапен порив за алтруизъм и щедрост към обществото. Така Шугър раздава богатството си, натрупано от хазарт, на детски болници и сиропиталища.

Това е и най-оптимистичната от всички истории. Следващите задълбочават тематиката, което личи и от смрачаването в атмосферата им. „Лебедът“ представя момче с брилянтен ум, подложено на нетърпими подигравки и садизъм от двама по-големи насилници. „Ловецът на плъхове“ е за професионален екстерминатор, мъж с отвратително мръсни нокти, характерни повече за хищно животно, който убива плъх със зъби. „Отрова“ завършва цикъла с историята на англичанина Хари Поуп (Къмбърбач) в британските владения на Индия, убеден, че в леглото, в което спи, има отровна змия.

Четирите продукции са част от мащабното начинание на „Нетфликс“ да възроди творчеството на Дал за екран – през 2021 г. компанията купи целия каталог на писателя за около 500 млн. долара. Като част от тази сделка предстои да излязат още проекти, включително анимационен филм от Фил Джонстън („Зоотрополис“, „Разбивачът Ралф“) и нова игрална адаптация на „Чарли и шоколадовата фабрика“, режисирана от Тайка Уайтити.

В днешно време Дал, починал през 1990 г., има две лица – едното от тях е на обичания детски писател, автор на обичани класики като „Матилда“, „Г.Д.В.“, „Джеймс и гигантската праскова“, а другото – на проблематичната фигура с шокиращи изказвания против евреите. В светлината на тези обвинения, а и на усещане за дискриминационен език в творчеството му, произведенията на Дал наскоро бяха преразгледани от издателите и „изчистени“ от пасажи и думи с потенциала да предизвикат нечие недоволство.

Вижте още: ВЪЗМУЩЕНИЕ ОТ „ОСЪВРЕМЕНЕНИ“ ИЗДАНИЯ НА РОАЛД ДАЛ ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

Уес Андерсън обаче не пречиства образа на Дал. Не го прави нито преносно, нито буквално, тъй като режисьорът е решил да направи писателя един от своите герои, разказвача. В неговия образ е Ралф Файнс.

„Гледката Дал да говори директно в камерата от знаменития си писателски стол ме кара да се чувствам някак неудобно – пише Стивън Гонсън от мелбърнския университет RMIТ, в текст за „The Conversation“. – Кой ли Дал ще получа? Тесногръдия човек или любимия детски писател? Всъщност не виждаме нито един от тези два нюанси в персонажа, но символите им се проявяват в самите филми.“

Режисьорът не се старае да потуши усещането за дискриминация и странност в адаптациите си и представя героите такива, каквито са, колкото и неудобно може да се стори на някои зрители, отбелязва Гонсън. Това е особено видно в последната история – „Отрова“. Когато лекарят (Бен Кингсли) опитва да убеди Хари Поуп, че не може да лекува ухапване от змия, което още не се е случило, англичанинът го засипва с обиди за индийския му произход.

„С тази неоправдана и осъдителна расистка атака, Андерсън слага край на късометражната си серия – заключава Гонсън. – От първия филм с ярки цветове и тема за алтруизма до мрачния финал с „Отрова“, Андерсън заявява колко е трудно да възприемем днес Дал и културното му наследство. В процеса на работа той е създал най-предизвикателните, комплексни и интригуващи филми по творчеството на писателя към днешна дата.“

За последното твърдение критиците са съгласни в по-голямата си част и общият консенсус гласи, че нито един режисьор не би се справил по-добре със задачата. Междувременно Андерсън не пропуска да припомни във всеки един момент, че в неговите адаптации няма нищо магическо – декорите и костюмите се сменят, персонажите понякога сами разказват историята си с поглед, вперен право в камерата, и всеки един от късометражните филми вероятно може да се повтори с шепа актьори на театрална сцена, отбелязва Софи Гилбърт в „Атлантик“.