Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Робите, които искаме да бъдем

Време елевтерофобично*

 - Робите, които искаме да бъдем

Проблемът не е, че така неистово искаме да сме роби в миналото. Проблемът е, че така и не можем да се отучим да искаме да сме роби на миналото. В настоящето.

Помните ли онова есе (или каквото там беше) на онази ученичка, което започваше с думите „Добро утро, роби“? Есето е пълна глупост, лишена от всякаква оригиналност, преповтаряща заучени фрази и празни клишета. Не лишено от истина, да, но банално, тесногръдо и с нищо недопринасящо за проблема, само заиграващо се с повърхността му, при това твърде първосигнално и еднопластово, от грешна перспектива. Но българинът, масовият българин, веднага разпозна себе си, разпозна роба – не роба, който е в действителност, а роба, който така неистово и незнайно защо иска да бъде – и ожесточено започна да лайква, споделя и възхвалява. Едно ученическо есе без никакви литературни или обществени достойнства, написано в булеварден стил, стана хит във Фейсбук, че дори и до днес продължава да се среща. Стана хит и защото беше написано от дете („каза ли ви го детето!“). Стана хит, точно както хит са сега въпросите с Паисий и съжителството. Както е хит поне от 20 години насам въпросът с „присъствието“, с „измисления Батак“ и изобщо всичко, което води със себе си омраза и се гради върху омраза.

Винаги повод за терзанията народни стават проекто-закони и слухове, които най-често са възможно най-неясно формулирани и които така и не сме видели в действие. За толкова години така и не разбрахме, че всичко това се прави единствено на наш гръб и ако не захапем въдицата, въдичарите няма да има какво да изтеглят. Но ние всеки път я захапваме. Ние сме лапнишарани, които обичат стръвта на омразата, напоена с мръсна патриотична тиня, а от нея има в изобилие.

А истината е една, поне за мен тя е тази: времената се менят, а с тях се мени и историята. Както и нейното значение, мястото и в обществото. Искаме или не искаме. Историята е курвата на науките – винаги си ляга с най-силните. Това го бях чул някъде и съм склонен да се съглася, с цялото ми уважение и (не прекомерна) любов към нея. Хубаво е историята да се знае, за да се поучим от нея, но понякога е хубаво да погледнем на нея и от един малко по-различен ъгъл – като на история, в чистия смисъл на тази дума. Като на минало. Добро или лошо, но минало.

Политиците никога няма да оставят историята на мира, защото тя е едно от най-силните им манипулационни оръжия. Но нека поне ние да я оставим на мира. Нека не я оставяме да замъглява и направлява взора ни напред към бъдещето, защото каквото и да е ставало, както и да се интерпретира и нарича то, бъдещето е това, за което живеем. А в бъдещето се съдържа и настоящето, но не и миналото. То е баластрата, която трябва да изхвърлим от балона, след като сме я огледали хубаво, да не би да е останало нещо полезно по нея. Направим ли това – крадем патроните на политиците и историята в техните ръце се превръща във воден пистолет.

Но бях тръгнал да казвам, че масовият българин много обича да нарича себе си роб, дори изпитва някаква мазохистична гордост от това. И държи да се знае, че е бил именно такъв – роб. Думата „поданик“ го обижда, защото поданикът има социален статус, а робът не притежава дори себе си. Но работата е там, че днешният българин не е роб на заплатата си от 300 лева, на корумпираните си политици и т.н., както твърди той (и както пише във въпросното есе), а е роб на самия себе си, на поробения от самия него си дух. Заровен някъде много дълбоко под тонове фалш, кич и апатия. Роби на турците евентуално са били прадедите му. И евентуално са се борили да престанат да бъдат такива. (Добре знаем и че на много от тях им е било далеч по-изгодно да не престават, оттам и дефиницията на „робството“ се изкривява под любопитен ъгъл, но това е друга тема). А съвременният българин, напук на всички логики, се бори неистово да си остане роб. И мислейки, че има предвид само историята, той не вижда, че става роб на собствената си робска обсесия. На нуждата да се изживява като жертва и да се гордее с това. Да се гордее, че е страдал зверски, но е оцелял, може би? „Добро утро, роби“ за него звучи като националния химн. Или като „кой уши байрака“. И също както в онези бунтовнически времена, обича повече да слуша и негодува, че е роб, отколкото да направи нещо, за да престане да бъде такъв.

И ето какво всъщност трябва да се направи, поне като начало: престанете да сте роби на историята! Нека престанем да сме роби на собствената си история! Ако толкова се притесняваме, че ще учат децата ни на „съжителство“ (и не дай си Боже те станат толерантни и отворени към света непатриоти, с грешна представа за миналото, но с вярна за бъдещето), нека им обърнем малко внимание – между мача, ракията и белота – и да им наговорим всичко, което ние знаем за историята, както го знаем (но нека им наговорим и други неща, от света днес), все пак родителят е равносилен на учителя авторитет в очите на детето. Те сами ще направят своя избор колко важна за тях е тази информация и в кое чекмедже на съзнанието си ще я складират, когато светът отвори вратите на възможностите си пред тях.

Нима наистина има чак такова значение за благополучното развитие на децата ни дали ще изучават Паисий в шести клас или не? Нима терминът „съжителство“ вместо „робство“ ще предопредели тяхното бъдеще? (За протокола – аз не смятам, че „съжителство“ е правилният термин, но не за това става дума.) След 100-200 години така или иначе, по естествени причини, ще се знае още по-малко, дори вероятно нищо конкретно за тези събития, както не се знае сега за много такива от древността. Но живот на планетата ни все още има и той все още върви напред, а не назад.

Хубаво е да си вдигаме националния дух от време на време, хубаво е да сме уважаваща себе си нация. А още по-хубаво е да осъзнаем, че живеем днес. Че уважаващата себе си нация уважава още повече другите. Че не българския флаг в кухнята, рецитирането на Ботев във Фейсбук и „кой уши байрака“ след шестата ракия ни правят истински българи и патриоти, а нещо друго, което отчайващо липсва днес в обществото ни – подкрепата, уважението, дори самото съзнание за родната култура, за днешната, съществуващата и създаващата се, за тази, която ще запази народната ни памет и за идните поколения. Която тихо шепти, че все още сме тук, има ни, и която, ако се погрижим, ще прошепне и на децата ни, че те са тук, има ги, защото нас ни е имало преди тях. Защото за тях вече наистина ние ще сме важната предпоставка за тяхното съществуване като нация, много повече от Левски и Ботев.

Когато „Добро утро, роби“ отново се превърне в посредственото, безинтересно ученическо есе, което е, тогава и ние ще спрем да бъдем посредствената, безинтересна (вечно недоволна от нещо и от себе си, парадоксално мразеща и възхваляваща себе си едновременно) нация, която сме, и ще отминаваме подобни полемики, като сегашната, с насмешка. Примерно като си пуснем Моцарт.


* Елевтерофобия – страх от свободата или от мисли за нея.


Рубриката „На Площада“ дава възможност на читателите на „Площад Славейков“ да станат и автори в сайта. Вие, нашите гости, често се изявявате във форума за коментари под статиите ни, но някои от текстовете заслужават отделна публикация. Затова ви каним сред нас! Очакваме вашите текстове, подписани с истинското ви име или с утвърдения ви в сайта псевдоним. Изпращайте своите материали, анализи, коментари или художествена литература, на имейл текстове на адрес mail@ploshtadslaveikov.com.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах