Яростни спорове – в робство, владичество, присъствие или съжителство са живели българите от края на ХIV век до 3 март 1878 г. – тресат медии, форуми и социални мрежи с 9,5 по скалата на патрЕотизма. Въпросът не е нов, но също като бойния вик „Махат Паисий! (Ботев, Вазов, Левски)“, който действа силно възпалително върху общественото съзнание и събира на тълпи феновете на историческата чалга, той се появява винаги, когато общественото внимание трябва да бъде заглушено, задушено и в крайна сметка отклонено от нещо по-важно. Но дори измислените спорове имат нужда от аргументи.
Самият въпрос е представен в повечето медии невярно и манипулативно. Терминът „присъствие“ може да се роди само в главата на някой, страдащ от пълно „отсъствие“ на интелект или като политическа провокация от началото на 90-те. Знаем, че поръчителите и вдъхновителите на „Възродителния“ процес, както и техните явни и тайни помощници, не получиха справедливия процес, който заслужаваха и се възродиха по всички важни места в държавното управление.
„Съжителство“ – тук ситуацията е малко по-различна: терминът съществува, но като определение за социалните и културни отношения между етносите в Османската империя. Лъжливото внушение беше, че има предложение „съжителство“ да замени робство/господство/владичество като определение за общественото, икономическото и правно положение на българите в Османската империя. Самодейни комици веднага се включиха с въпроса дали сега трябва да прекръстим „Под игото“ на „Под съжителството“. Няма да се наложи. Съжителството е имало на много места – във всяко село или град, където заедно са живеели българи и турци. Където е имало не само джамии, но и църкви. Съжителството може да не е било доброволно – не и от страна на българите, но това не значи, че не е съществувало.
Жертвите в Батак и Перущица не могат да бъдат забравени, но това съвсем не означава, че всяка среща между българи и турци е завършвала с масово клане. Ако беше така, за петстотин години да са ни изклали до крак – или ние тях. Българският език и националната ни кухня (и не само те) са пълни с доказателства за междуетническо съжителство – включително и с останалите етноси – евреи, арменци… Съжителството продължава и след Освобождението, въпреки редовните опити на една партия преди 1989 г. да го унищожи с насилствени „възродителни“ процеси – и една друга, след 1989-а, да го размахва заплашително като етническа карта.
Турското робство няма нужда от кавички, макар че нито е турско, нито е робство. Но въпреки че е невярно от научна, икономическа и правна гледна точка, това определение има своя смисъл, емоционални и обществено политически основания по онова време. Естествено е, че лишени от правото сами да определят съдбините си, идеолозите и водачите на Освободителните борби се чувстват поробени. Кланетата и жестокостите също са факт. Затова и турското робство се среща навсякъде във възрожденската литература. Без него трудно би се осъществил подемът, направил възможно Априлското въстание. Естественото му място е там – в литературата, не в учебниците. Не е естествено днес на различни места в страната да се организират протести в защита на робството и да чуваме в телевизионен репортаж:
„Ние сме от Калофер, цялото ни национално самочувствие се крепи на робството. Няма да позволим да ни го отнемат!“
За своите литературни или политически цели, поети и прозаици могат да преувеличават и допълват истината – дори да си измислят. Историците обаче трябва да се интересуват най-много от фактите и най-малко от политиката – ако искат за бъдат учени, а не служители в отдел „Връзки с обществеността“ към някоя партийна централа.
„Мъчи ме един въпрос – написа вчера приятел във Фейсбук – дали фолклорът е надежден източник за историческата правда?
Ако отговорът е ДА, то бих искал в учебниците да намери място и войнишкият фолклор от годините на соца:
„В коридора крушка свети
А под нея – часовой.
Тежко, майко, се живее Във Софийски гарнизон.
Оградите са там високи
А фатмаците – жестоки
Гонят, бият, не прощават
Мамицата ни е****т.
Тежко, майко, се живее
Твоят син ще полудее.“Ако отговорът е НЕ, докога ще се надъхваме с Балканджи Йово?“, завършва Георги Величков.
Мен ме мъчат два въпроса. Първият е дали можем да съдим за времето на „развития социализъм“ по това, което са писали тогава поетите и писателите? Ако литературата и поезията могат да бъдат надежден източник на историческа правда, бихте ли се съгласили вашите деца да учат кой е бил Тодор Живков и коя – БКП, от стихотворение, написано през 1981 г. от един от големите български поети? То се нарича „Партийо“ и започва така:
На другаря Тодор Живков
В теб има нещо от Левски,
в теб има нещо от Ботев
и моето сърце ръкоплеска
във името на живота.
Нататък научаваме, че Партията е майка на живота, тя чертае пътя на света, учи ни на доблест, а към края има обръщение към някой (не се разбира дали Партията или лично Тодор Живков): „Ти ще разкриеш цялата вселена/и ний за теб сме горди да умрем“.
Не знам дали поетът наистина си е мислел и чувствал всичко, което е написал. Но все едно, от него няма да разберем нито кой е бил Тодор Живков, нито истината за онова време.
Вторият ми въпрос е към всички, които не приемат никакви други определения, защото „си искат робството“ и сега протестират. Къде бяхте вие през 1983 г., когато поредният четвърти том от „История на България“ на БАН излезе под заглавието „Османско владичество XV – XVIII век“. Защо мълчахте? И тогава ли сте били под робство?
Вижте още: ЗА ЧЕСТТА НА ИСТОРИЯТА
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение