Роджър Уотърс: Музикантите се страхуват да говорят срещу Израел

Американските музиканти, които подкрепят бойкотирането на Израел заради проблема с правата на палестинците, не смеят да го изразят публично заради страхове, че кариерите им ще бъдат съсипани, става ясно от интервю на Роджър Уотърс пред британския „Индипендънт“.

Музикантът – поддръжник на кампанията за бойкот и санкции срещу Израел от нейното начало преди 10 години – заяви, че от собствения си опит, в който често е бил наричан нацист и антисемит, разбира защо хората са уплашени и мълчат.

„Единственият отговор на тази кампания е, че е антисемитска – казва Уотърс. – Знам това, защото в последните десет години съм бил обвиняван, че съм нацист и антисемит. Моята индустрия е силно обрана дори по отношение на това да се нададе глас [срещу Израел]. Това сме аз, Елвис Костело, Браян Ено и още два-трима, но няма нито един в Съединените щати, където живея. Говорил съм с много от тях, те са уплашени скапаняци. Ако кажат нещо публично, повече няма да имат кариера. Ще бъдат унищожени. Надявам се да окуража някои от тях да спрат да се страхуват, да се изправят и да се преброим – нуждаем се от тях. Трябват ни отчаяно в този разговор, точно както трябваше музиканти да се присъединят в протестите заради Виетнам.“

В интервюто Уотърс сравнява начина, по който Израел третира палестинците, с апартейда срещу тъмнокожите в Южна Африка – и претенцията, че те имат някаква автономия, всъщност е лъжа.

Според него е невъзможно при настоящото статукво палестинците да се самоопределят като такива, да живеят нормално, да отглеждат децата си, да ръководят свой бизнес.

„Виждаме древна, брилянтна, артистична и много хуманна цивилизация, която бива унищожавана пред очите ни“, обяснява Уотърс.

Промяната на възгледите на музиканта за Близкия Изток е била променена от негово пътуване до Израел през 2006 г., където е имало планове за концерт в Тел Авив в края на европейската част от турнето „Тъмната страна на Луната“.

След като разговаря с палестински артисти, както и с анти-израелски протестиращи, които го призовали да използва събитието като трибуна за критика срещу израелската външна политика, той сменил локацията на концерта – към Неве Шалом, арабо-израелско мирно селище. Но тъй като билетите били вече почти изцяло разпродадени, публиката все пак била почти изцяло от евреи.

„Беше много странно да свиря пред изцяло сегрегирана аудитория, там просто нямаше палестинци. Имаше 60 хиляди израелски евреи, които нямаше как да приемат „Пинк Флойд“ по-радушно, по-мило и лоялно. Въпреки това, чувствах се некомфортно.“

След това Уотърс пътувал из няколко града по Западния бряг, наблюдавайки как са разделени двете общности. Посетил също и бариерата за сигурност, която дело Израел от Окупираните територии, като там написал със спрей подписано послание от знаковата си работа Another Brick in the Wall:

„Не ни трябва контрол на мисленето“.

И в момента Уотърс очаква да бъде заглушен от критиците си, но онова, което според него е най-абсурдно, са обвиненията в нацизъм, особено заради покойния му баща, лейтенант Ерик Уотърс, загинал на 31 години в сражение срещу нацистите в Анцио, Италия в началото на 1944-а.

Болката от това, че не е познавал баща си, убит, когато Уотърс е само на пет месеца, всъщност вдъхновява някои от най-прочутите парчета на „Пинк Флойд“. Музикантът си спомня как на концерт през 2013-а един ветеран отишъл при него, поел ръката му и му казал:

„Баща ти би се гордял с теб“.

Сега Роджър Уотърс задава въпроси, които не са били задавани преди – което е отключило и гнева на израелското лоби към хората като него, които дръзват да критикуват и питат. Той е убеден, че това лоби съществува, за да не допусне зараждането на дебат, в който хората да се вслушат. Затова и се стига до неоснователни обвинения в нацизъм.

Има обаче надежда статуквото в Близкия Изток да се разбие, докато Уотърс е още жив. Той разказва, че активизмът в американските университетски кампуси все повече се разширява, често включвайки и еврейски студенти, което е оптимистично:

„Сърцето ми запява, когато виждам тези хлапета да се самоорганизират, аплодирам ги за заемането на позиция за онова, в което вярват – въпреки че се изправят срещу огромна опозиция. Това са смели млади хора, те не могат да бъдат купени. Те вярват в любовта към другите човешки същества, не в сградите и стените. Много е важно да разберем човечеството си, да си помагаме един на друг, за да създадем по-добро място за нашите деца и внуци“.