Един от най-популярните и превеждани в цял свят китайски романи – „Живи” на Ю Хуа – излиза на български в превод на Стефан Русинов и под знака на издателство „Жанет 45”.
„Живи” е обявен е за едно от стоте най-добри китайскоезични литературни произведения на ХХ век. Романът проследява преживелиците на Фу-гуей в периода от 40-те до 70-те години на XX век – три от най-съкрушителните десетилетия в китайската история, които превръщат главния герой от нехаен син на земевладелец през войник по неволя в сиромах земеделец. На фона на смъртта, която витае през цялото време и от която Фу-гуей винаги се изплъзва на косъм, романът на Ю Хуа поставя въпроса какво означава да си жив.
Първото издание на романа в Китай е през 1992 г. Това е вторият роман на Ю Хуа и още с излизането си тя покорява не само китайските читатели, но и целия свят. През 1994 г. романът е екранизиран от режисьора Джан Имоу и печели „Гран при” на кинофестивала в Кан.
Романът позволява да се проследят основните събития в китайската история на ХХ век. Това добавя допълнителни достойнства към литературната му стойност. Читателят минава заедно с героя през най-травмиращите събития в Китай – японското нашествие, гражданската война, Културната революция… Дълбокото човеколюбие на автора размива културните граници и въпреки екзотичността на бита, непознат за западния читател, емпатията към героя надскача културните и социални различия.
Сравняват Ю Хуа с Чехов именно заради човеколюбието. Нобеловият лауреат за литература Мо Йен казва за своя колега:
„Ю Хуа е много сериозен и усърден писател. Книгите му може да са два пъти по-малко от моите, но пък са два пъти по-влиятелни“.
Ю Хуа е роден през 1960 г. в гр. Ханджоу в семейство на хирург и специалистка по вътрешни болести. В неговите спомени детството му е преминало в болнични коридори насред кофи с кръв, миризма на дезинфектанти и безкрайни стенания. На осемнайсет, след като завършва средно училище и не намира достатъчно амбиция да продължи в университет, е разпределен като помощник в зъболекарски кабинет, който самият той нарича „зъбарница“, защото е просто място за вадене на зъби и нищо повече. След като разбрал, че не става за лекарска работа (понеже там „едно е винаги едно, две е винаги две“ и няма никакво място за въображение), и след като преценил, че не го бива нито в композирането, нито в рисуването, Ю Хуа решил да се захване с писане.
По това време, в началото на 80-те, Китай тъкмо е излязъл от крайния тоталитаризъм на Културната революция при Мао Дзъдун. Както казва Ю Хуа в едно интервю, тогава „проза се пишеше по един и същи начин“ и „литература практически не съществуваше“. На фона на либерализирането на социалната и културната обстановка се появяват ранните му разкази – изпълнени с насилие, хаос и абсурд, те го поставят в челните редици на набиращото скорост по това време авангардно течение, което със своите стремежи да подложи на съмнение закостенелите културни и човешки норми оказва силно влияние върху литературната среда, а впоследствие става и неизменна част от съвременната литературна история.
Първият сборник на Ю Хуа, „На осемнайсет заминах надалеч”, излиза през 1989 г. в култовата поредица „Нови звезди” на издателство „Писател”, където дебютират повечето автори, които през следващите две десетилетия ще придобият статут на съвременни класици, включително Мо Йен, А Чън, Цан Сюе, Ма Юен, Гъ Фей. Две години по-късно излиза вторият му сборник, „Нещо инцидентно”, след което Ю Хуа съзнателно преориентира стила си от експериментализъм към реализъм, а литературният му фокус осезаемо се премества от жестокостта към състрадателността.
В момента Ю Хуа живее със семейството си в Пекин, където продължава да пише.
Преводачът Стефан Русинов е един от немногото български преводачи от китайски. В негов превод излиза и тритомникът „Трите тела” на Лиу Цъсин. Негово дело е и преводът на „Изтезание със санталово дърво“ от Мо Йен. Носител е на наградата за млад преводач на Съюза на преводачите в България за превода на „Изплези си езика” на Ма Дзиен.
Предлагаме ви откъс от романа „Живи”, предоставен от изд. „Жанет 45“.
Преди четиресет години татко често кръстосваше тези ниви. Облечен в черна коприна, винаги с ръце зад гърба си, на излизане от къщи все казваше на майка:
– Отивам да се поразходя из земята си.
Вървеше татко из своя имот, а арендаторите, щом го видеха, спираха работа, стискаха мотики и го поздравяваха почтително:
– Господарю (1).
В града всички викаха на татко „господине“. Той беше човек с положение, но когато се изхождаше, го правеше като последния бедняк. Не обичаше да сяда на гърнето до леглото, вместо това се изхождаше на открито като добитък. Всяка вечер излизаше от къщи и полека се отправяше към нужника накрай селото, докато през цялото време се оригваше като жабок.
Застане пред кюпа, обаче го хване гнус от мръсните ръбове, затова стъпи направо отгоре му. Татко беше на възраст, лайното му също – не го изкарваше леко и до нас все достигаха виковете му от края на селото.
Той се беше изхождал така в продължение на няколко десетилетия. И като прехвърли шейсетте, пак можеше да си клечи по сто часа върху кюпа, защото краката му бяха здрави като на орел. Обичаше да клечи и да гледа как нощта похлупва бавно нивите му. Дъщеря ми Фън-ся, като стана на три-четири, взе да припка до изхода на селото и да гледа как дядо ѝ ака. А татко си беше вече на възраст и краката му малко или много трепереха. Фън-ся го питаше:
– Дядо, защо мърдаш?
– Вятърът ме духа – отговаряше той.
По това време семейството ни още не беше западнало. Родът Сю имаше сто му (2) земя – от тук чак до ей там, където се виждат комините на фабриката, беше все наше. Татко и аз бяхме прочути богаташи, даже обущата ни тракаха по земята като медни пари. А жена ми Дзя-джън беше щерка на градския търговец на ориз – и тя от заможно семейство. Богаташка щом се омъжи за богаташ, богатствата се струпват и се стичат едно връз друго. Четиресет години вече не съм чувал този звук.
Аз съм разсипникът на нашия род Сю, или, както казваше татко, аз съм неговото греховно семе.
Няколко години ходих на частен учител. Най обичах господинът с дългата роба да ме кара да чета на глас. Тогава ставах с Хиляда йероглифа и му виках:
– Отваряй си ушите сега, батко ти ще ти покаже как се Чете.
Учителят, вече прехвърлил шейсетте, казваше на татко:
– Потомъкът ви е готов пройдоха.
Още от малък бях неспасяем случай, така казваше татко.
А учителят казваше, че „гнилото дърво се не дяла“. Сега като се замисля, те са били прави, но тогава не мислех така, мислех само, че съм голям паралия, че съм едничкото останало пламъче на рода Сю и ако аз изгасна, край и с рода.
Никога не ходех при учителя пеш, вместо това един слуга ме носеше на гръб. След края на часовете той ме чакаше клекнал почтително отпред. Аз го яхвах, тупах го по главата и крясвах:
– Бягай, Чан-гън!
Чан-гън припваше напред, а аз се друсах отгоре му като врабче на клон.
– Летиии! – виках му.
И Чан-гън почваше да подскача, все едно лети.
Като пораснах, много заобичах да ходя в града. Понякога не се връщах цели седмици. Нагласен в бяла коприна, напомаден до блясък, заставах пред огледалото и поглеждах лъскавата си коса – богаташ от главата до петите.
Обичах да ходя в бардаците и да слушам как леките жени чирикат и хихикат с гласове, които сякаш ме чешеха тъкмо където ме сърби. Почне ли човек да ходи по проститутки, комарът не му мърда. Двете са свързани като ръка и рамо – и да искаш, не можеш ги отдели. По-нататък се привързах повече към комара, а на проститутки ходех само за разпускане, както когато си се налочил и отиваш да се облекчиш, иначе казано, да се изпикаеш. Комарът си беше съвсем друго нещо, радваше ме, но и ме напрягаше, а това напрежение ме изпълваше с едно неизразимо блаженство. Преди я карах като звънар в манастир, по цял ден се влачех без работа и всяка сутрин първата ми грижа беше как да убия и този ден. Татко постоянно пъшкаше и ме хокаше, задето не съм прославял предците. Викам си: че то прославянето на предците да не е непременно моя работа? От какъв зор, видиш ли, ще ме карат те мене да зарежа охолния живот, че да ходя да мисля за някакви мъчни работи като прославянето на предците? Да не говорим, че на моите години татко е бил същият. Навремето родът ни е имал повече от двеста му земя, а щом той се докопал до тях, правил там каквото правил, накрая останали сто.
Викам му на татко:
– Ти не бери грижа. Синът ми ще да прослави предците.
Така де, нали трябва да се остави нещо хубаво и за потомците? Майка ми само се изкиска на думите ми, после ми прошепна на ухо:
– И баща ми на младини каза същото на дядо ми.
Ами да, викам си, той сам не може, пък мен ще кара. Е, как да склоня? По това време сина ми Йоу-цин още го нямаше, а дъщеря ми Фън-ся тъкмо беше навършила четири. Дзя-джън беше бременна с Йоу-цин от шест месеца и естествено, беше погрозняла – крачеше, все едно стискаше хлебче в чатала си, не стъпваше напред, ами настрани, направо не можех да я гледам.
– Виж се, бе! – викам ѝ. – Духне вятър и коремът ти пак се подуе.
Дзя-джън никога не ми отговаряше. Дори когато я нагрубих така, тя само тихичко рече:
– Да не ми го е подул вятърът.
Откакто почнах да играя комар обаче, наистина се загрижих за прославянето на предците. Наумих си да върна стоте му, които татко беше попилял. По едно време той ме попита какви дивотии върша в града.
– Никакви дивотии – отговорих му. – Захванах се с търговия.
– Каква търговия? – попита той.
Като му казах, побесня. На младини и той отговорил същото на дядо ми. Щом разбра за комара, изу си платнената обувка и взе да ме налага с нея. Oтбягвам аз ударите и си мисля, че ще ме цапардоса два-три пъти и край. Само дето татко, който обикновено проявяваше някаква сила само когато кашляше, взе да ме млати все по-настървено. Е, аз да не съм муха, че така да ме тупа? Сграбчих му ръката и му викам:
– Татко, стига толкова, мамка му. Хайде, заради теб съм се пръкнал на тоя свят, ще те пожаля. Ама стига толкова, мамка му.
Както му стисках дясната ръка, с лявата той събу дясната си обувка и понечи пак да ме цапардоса. Аз стиснах и нея.
Сега вече нямаше мърдане. Tой се трѐсе от яд сума време, накрая изврещя:
– Копеле!
– Ходи на майната си! – отвърнах, бутнах го с две ръце и той се свлече в ъгъла.
На младини никакъв разгул не ми беше чужд. Публич-ният дом, в който ходех най-често, се казваше просто Бордеят. Много ми се харесваше една тамошна дебела проститутка – бузите на задника ѝ се кандилкаха като двата фенера, окачени на входа на бардака, а когато шаваше под мен на леглото, беше все едно дремех в някоя лодка, която се люшка ли, люшка по реката. Постоянно я карах да ме носи на гръб, излизахме така навън и аз я яздех като кобила по улиците.
Тъст ми, дюкянджията Чън, оризовият търговец, стоеше зад тезгяха си, облечен в черни копринени дрехи. Всеки път, щом минех оттам, дръпвах проститутката за косата, карах я да спре, свалях шапка и поздравявах:
– Тъсте, как е здравето?
Той позеленяваше като ферментирало яйце, а аз отминавах разсмян. По едно време татко ми каза, че заради мен тъстът на няколко пъти се поболявал от яд.
– Дрън-дрън! – отговорих му. – Ти си ми баща и нищо ти няма, пък на него аз съм му бил виновен за болестта.
Виждаше се обаче, че ми има страха. Когато се покажех на гърба на проститутката, той скокваше и се шмугваше като плъх във вътрешната стаичка. Не щеше да среща погледа ми, но все пак не беше редно зетят да мине покрай дюкяна на тъста си, без да поздрави, тъй че докато той се покриваше, аз крещях след него пожелания за добро здраве.
Най-паметно беше малко след капитулацията на Япония, когато националната армия влезе в града, за да си възвърне завзетите земи.
Тогава стана голям панаир – отстрани на улиците гъмжеше от народ с байрачета в ръцете, над магазините се вееха знамена с бяло слънце върху синьо небе (5), над дюкяна на тъст ми пък беше провесен портрет на Чан Кайшъ, голям колкото две врати. Тримата помощници в дюкяна стояха тъкмо до левия джоб на Чан Кайшъ.
След цяла нощ комар в Бордея главата ми така се беше помътила, че все едно мъкнех чувал с ориз на раменете си. Замислих се, че не се бях прибирал от две седмици, дрехите ми вече воняха на кисело, така че измъкнах дебелата проститутка от леглото и я накарах да ме занесе вкъщи. Повиках и един паланкин да върви след нас, за да може после тя да се прибере с него в Бордея.
Проститутката ме понесе към градската порта, като не спираше да мрънка нещо, че даже богът на гръмотевиците не закачал спящия, че тъкмо била заспала и аз съм я събудил, че душата ми била черна. Пуснах ѝ една сребърна пара в пазвата да ѝ запуша устата. Щом наближихме портата и видях навалицата от двете страни, внезапно се разбудих.
Тъстът беше председател на градската търговска камара.
Още отдалеч го съгледах как стърчи насред пътя и вика:
– Наредете се хубаво, наредете се хубаво. Щом пристигне армията, всички да пляскат и да викат.
Един от тях ме забеляза, ухили се и кресна:
– Иде, иде.
Тъст ми помисли, че е дошла армията, и се стрелна встрани. Аз сръчках проститутката като кобила и ѝ викнах:
– Беж, беж!
И сред бурните смехове на навалицата тя затича, докато пъшкаше и пустосваше:
– Нощем ме мачкаш, денем ме яздиш, душата ти черна, към смъртта ме пришпорваш.
Ухилен до уши, аз кимах учтиво на хората от двете страни, а те се превиваха от смях. Щом стигнах до тъста, дръпнах проститутката за косата.
– Стой, стой!
Тя изстена и се запря.
– Височайши тъсте – викнах аз, – зетят ви пожелава добро утро.
Ей тогава вече съвсем го омаскарих. Той стоеше втрещен, устните му се тресяха и чак след малко изхриптя:
– Проклетнико, върви си.
Гласът му изобщо не беше неговият.
Естествено, жена ми Дзя-джън знаеше за моите похождения в града. Тя беше много добра – за да заслужа такава добродетелна съпруга, в предишния си живот сигурно съм бил куче и съм джафкал до смъртта си. Дзя-джън винаги ме търпеше – каквито и щуротии да вършех, тя всичко си стаяваше в сърцето и никога нищо не казваше, също като майка ми.
Аз обаче наистина прекалявах. Душата ѝ се стягаше и не можеше да намери мира. Един ден тъкмо се бях прибрал от града, когато Дзя-джън се зададе усмихната към масата и ми поднесе четири манджи. Постави ги пред мен, наля ми пиене и седна да ми прислужва. Зачудих се какво ли щастие ще да я е сполетяло, че е такава засмяна, но колкото и да мислех, не можех да се сетя какъв ден е. Попитах я, но тя не каза нищо, само ме гледаше все така ухилена.
(1) На китайски – лао-йе, обръщение от древността, запазило се до първата половина на XX в. Означава „стопанин на имение“, „глава на семейство“ и обичайно се използва от всеки низшестоящ спрямо заможни земевладелци. Бел. прев.
(2) Мярка за площ, равна на 0,6667 декара. Бел. прев.
(3) Права роба с дълги ръкави, обикновено в сив цвят – характерно мъжко облекло в Китай, най-вече през първата половина на XX в., когато е и знак за обществено положение. Бел. прев.
(4) Или Текст от хиляда йероглифа (Циен дзъ уън) – един от класическите китайски буквари, използван още от VI в. Бел. прев.
(5) Дванайсетлъчевото бяло слънце на син фон е официалният символ на националреволюционната партия „Гоминдан“. През 1937 г. „Гоминдан“ и Китайската комунистическа партия, предвождани съответно от Чан Кайшъ и Мао Дзъдун, създават обединен фронт срещу японските окупационни действия по време на Втората световна война. След капитулацията на Япония през 1945 г., която поставя края на т.нар. Съпротивителна война в Китай, двете партии влизат в гражданска война, продължила до 1949 г. На 1 октомври, днешния национален празник на Китай (останал в историята като „Освобождението“), е обявена Китайската комунистическа република, а „Гоминдан“ се оттегля в Тайван, в чието знаме и до днес фигурира бялото слънце на син фон. Бел. прев.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение