POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Роман за пипалата на миналото, протегнати до днешния ден

Излиза „Не ви познавам“ на Теодора Димова, продължение на „Поразените“ (откъс)

Писателката Теодора Димова. Снимка: Цочо Бояджиев - Роман за пипалата на миналото, протегнати до днешния ден

Писателката Теодора Димова. Снимка: Цочо Бояджиев

Роман от Теодора Димова за непрекъснатия сблъсък между неизлекуваното минало и нестабилното настояще се появи на книжния пазар. „Не ви познавам“ е своеобразно продължение на „Поразените“ – романа, който през 2019 г. стана носител на голямата награда „Роман на годината“ на Фонд „13 века България“, както и на престижната френска литературна награда „Фрагонар“.

Съдбата на една от внучките на главните героини в „Поразените“– Александра – е белязана почти 80 години по-късно от същия кървав терор, който деветосептемврийските събития от 1944 г. са завещали на цялото българско общество. Сенките на човеконенавистния режим все още висят над съвременна България, наследството не е преосмислено и раните не са излекувани. Затова миналото все още е всесилно.

Романът „Не ви познавам“ е и изключително актуален, в него са намерили място темите за пандемията от Ковид-19, войната в Украйна, политическата криза в България… Сякаш гледаме в огледало собствения си живот в реално време, но пресъздаден от талантлив и сладкодумен автор. Главната героиня Александра работи в театър, интуитивно Теодора Димова е предвидила дори драмата, която превърна Народния театър в арена на политическо противоборство.

Предлагаме ви откъс от „Не ви познавам“, предоставен от издателство „Сиела“.

Александра стоеше зашеметена пред кафене „Коста“ и наблюдаваше гърбовете на двамата мъже, които се отдалечаваха по улица „Кракра“ и с които тя току-що се беше сбогувала. Беше имала среща с тях, разговорът им не бе продължил повече от час, но тя имаше чувството, че животът ѝ е вече разполовен, че оттук насетне ще се измерва с времето преди тази среща и след нея. Ще се видим отново привечер, беше казал единият, за да ни кажете вашето решение. В седем часа вечерта до паметника в Докторската градинка удобно ли ще ви е? Александра автоматично кимна, без да се замисли. Не искаме да използваме телефон по разбираеми причини. Александра отново кимна, все едно разбираше кои са разбираемите причини. Ако отговорът ви е положителен, ще е хубаво да вечеряме заедно, ако имате възможност и желание, беше допълнил веднага другият. Ще се обадя да запазят маса в „Архитектите“, навън, в градината, там са много стриктни с хигиената. Надявам се, че няма да имате нищо против?, естествено, ако отговорът ви е положителен. Тя отново беше дала знак на съгласие все едно да, ясно е, че няма как да не вечерят заедно, ако отговорът ѝ е положителен. И няма как да не вечерят именно в Клуба на архитектите, на минута разстояние от Докторския паметник. Тя си представи менюто, дори новозеландското бяло вино, не по-малко от стотина лева бутилката. И двамата се държаха така, все едно въобще не се съмняваха, че щяха да вечерят заедно, това беше безспорно, че отговорът ѝ ще е положителен, че тя ще има и възможност, и желание да вечеря с тях. Вероятността за отрицателен отговор не съществуваше в съзнанието им.

Александра стоеше пред кафене „Коста“ и наблюдаваше ту гърбовете на двамата отдалечаващи се мъже, ту големия си яркочервен часовник, показваше единайсет и десет преди обед, беше вторият от трите поредни празнични дни, градът беше опустял и есенен, тя беше в разцвета на живота си, та кога ли не съм се чувствала в разцвета на живота си!, с горчива усмивка си помисли Александра, не знаеше накъде да тръгне, в коя посока да потегли, слънцето отново се беше показало и беше пронизало с ярката си светлина въздуха и предметите, облаците се бяха разпръснали, пленителна беше тази късна септемврийска утрин, всъщност есента е пленителна, каза си Александра, с разноцветните си багри, с наситеното синьо на небето, дори с печалното усещане, че нещо безвъзвратно е отминало и е останало неуловено, недоизживяно, недообикнато. Александра стоеше пред кафенето и не знаеше какво да прави с целия този ден, прострян пред нея, безкраен, като че ли времето наведнъж се беше изляло в краката ѝ и беше неизбродимо, защото не знаеше посоката, в която да тръгне, не можеше да проумее какво се беше случило през този един час в кафенето с нея, нещо беше изсмукало до дъно съзнанието за собствения ѝ живот, нещо грубо беше прекъснало връзката ѝ с него и сега тя трябваше да започне да я възстановява, затова стоеше пред кафене „Коста“ като в безпаметност, загледана в есенната светлина, в купчината изсъхнали листа на отсрещния тротоар, които внезапен порив на вятъра разпиля, а едно момиченце се откъсна от ръката на баща си и се спусна след тях, тичаше с неуверените си крачки след подгонените листа, смееше се, навеждаше се да ги докосне, те бягаха и то отново се затичваше след тях. Мигът спря. Детето, смехът му, вятърът се сляха в едно. Участваха в обща ангелска игра. Детето искаше да догони листата, самò да се превърне в листо и да полети с тях. Усещаше своята цялост със света и от личицето му струеше възторг. Спря се, обърна се към баща си, за да му покаже небесния танц, баща му неуверено го сгълча, че можело да си ожули коленете, че било опасно за него да се затичва така. Слава богу, момиченцето дори не го чу, радостта струеше от него и се разливаше наоколо. Добре че имаме поне детството, то е единствено убежище, помисли си Александра. Хората, които успяват да съхранят детската непосредственост в характера си, са единствено чаровните и привлекателните. Именно те са, които рисуват света приказен и виждат неща, останали скрити за другите, тези хора правят живота радостен, те вършат чудесата ежедневно, мислеше Александра, застанала неподвижна на входната врата на кафене „Коста“. Останалите унищожават чудесата, обезличават ги с пошлите си обяснения, останалите разпространяват своята слепота за чудесата като отровна зараза, разнасят я по улиците, по тролеите, в метрото, тя е по-поразяваща и прилепчива и от ковид, такива хора трябва да се вкарват в изолатор, защото са убийци на чудеса, а един убиец не може да ходи сред хората, той става опасен за тях, затова има затвори, карцери и всякакви подземни наказателни помещения, помисли си Александра, докато гърбовете на двамата мъже се смаляваха все повече по улица „Кракра“ в празничната септемврийска утрин. Тъй като тези хора са станали безчувствени към чудесата, те подлежат на съд, на осъждане, за да не налагат своята бруталност, своето самодоволство, своето волско безразличие към чудесата, затова трябва да излежават присъдите си, докато не се научат да ги виждат отново, мислеше си Александра. На такива хора насилствено трябва да им бъде наложено да се уподобят на деца, за да успеят да прогледнат отново. Много по-наложително е да се измисли ваксина за възвръщане на духовния взор, отколкото ваксина за поредния щам на коронавируса. Защото когато есента постепенно отмине и вятърът отбрули всички листа, и снегът завали, момиченцето по същия начин ще се радва на снежинките, ще ги гони и ще лети след тях, ще се смее със същия смях. Само нейната усмивка може да стопли земята и да ѝ придаде смисъл. Без нейния смях есента ще е ветровита, зимата ще е мразовита и целият живот ще е мрачен и враждебен, както на тези двама типове, чиито гърбове Александра наблюдаваше да се отдалечават сега по улица „Кракра“. За нищо на света не бива да позволяваме тази усмивка да изчезва от нас, не бива да приемаме срещи с хора, които не познаваме или които сме виждали само веднъж, не бива да пием кафе и да общуваме с тях, не бива нито да ги изслушваме, нито да ги оставяме безотговорно да говорят и каканижат своите баналности, трябва да ги спираме на мига, да ги поставяме с една дума на мястото им, ако ли не – трябва да можем да си тръгваме от такива хора, които като котараци се облизват около нас. Трябва да умеем да избягваме такива хора, да сменим дори посоката си, когато се натъкнем на тях, от много хора изобщо трябва да се предпазваме, от тези, които непрестанно плещят пред нас, все едно ние сме жертвата, на която те щастливо са попаднали и сега няма да ни пуснат, докато не изслушаме всичките им блудкави размисли за света, и най-важното – не останем очаровани и възхитени от тяхната оригиналност и неповторимост. Тези хора нямат нужда да говорят с нас, ние сме им необходими само в ролята на техни слушатели, ако ние успеем да вземем думата и да заговорим, те приемат това единствено с досада за загубеното време, единствено със съжаление, че светът е останал неосветен от техните размишления, да, с толкова много хора ми се налага да общувам заради театъра, мислеше си Александра, докато все така стоеше пред входа на кафене „Коста“, и от повечето от тях трябва да бягам, парадоксално е, и кощунствено, и мъчително да се налага да бягаш от хората, та в това има някаква емоционална уродливост, мислеше си Александра, та това е дори тежка болест, на която човек трябва да се съпротивлява с всичките си имунозащитни сили, да трябва да бягаш от хората, е тежка психическа диагноза, за която се изисква интензивно лечение, казваше си Александра, докато се оглеждаше наоколо и не успяваше да прецени накъде да тръгне, къде да отиде, какво да прави през целия този ден, оказал се внезапно тъй пустинен пред нея. Бягането от хората не е безобидно заболяване, което можеш да изкараш на крак, може да има тежки увреждания и последици, които да доведат до летален изход, защото какво друго е самоубийството, ако не бягане от хората? И съм обречена непрестанно да бягам, за да съхранявам зрението си, очите си, за да трябва да претворявам ширещата се навсякъде слепота, безпросветност и волско безразличие в нещо все пак търпимо, в нещо все пак не така отблъскващо, да бъда вълшебна пръчица, която вижда и общува само с доброто и интелигентното у човека, а не с дребнавите му кроежи и посредствени амбиции, прикрити зад гръмки клишета, мислеше си Александра пред кафене „Коста“ в безлюдната есенна утрин.

Приглушената атмосфера от кафенето отново се беше появила в съзнанието ѝ, докато тя продължаваше да стои пред входа му, да поглежда ръчния си часовник, да установява, че времето е напреднало, а тя все още не знае какво да прави и накъде да тръгне, спомняше си как само допреди десет минути беше наблюдавала един слънчев лъч да проблясва върху стъклото на масата и да се отразява в очите на събеседниците ѝ, на двамата мъже, в чиито гърбове все още беше вперила поглед, да ги насълзява и дразни, сега, на тротоара пред кафенето, тя изведнъж усети като че ли дрехите ѝ бяха станали от ламарина, като че ли не можеше да помръдне, защото нямаше нищо общо между Александра преди този разговор и Александра след този разговор, най-глупаво беше попаднала в доживотен капан, от който измъкване нямаше, припомни си как едва след като се сбогуваха, след като се уговориха да се срещнат вечерта в седем на паметника в Докторската градина, тя отново си спомни за лятото, а все едно досега го беше забравила, спомни си за пожълтелите листа, мириса на прах по тротоара, неустановените облаци, от които едва ли щеше да падне и капка дъжд, едва ли щеше да прочисти града, едва ли щеше да освежи улиците му. Миришеше на прах, на облаци, на опадали листа, на нещо застояло и мръсно, непроветрено, трябваше да завали, просто трябваше да завали, да се разрази буря, да прочисти въздуха, а не агонията на един горещ ден, останал без своята есенна буря, не това стаено напрежение на атмосферата, не този потискащ задух, от който нямаше къде да се избяга. Александра продължаваше да стои пред кафенето, да оглежда минувачите, да си дава вид, че чака някого, който закъснява, да поглежда ефектния си арогантно червен часовник, който неволно приковаваше погледите на доскорошните ѝ събеседници. Не можеше да дойде на себе си, нито да подреди мислите си, нито да си даде реална сметка за случилото се, като че ли беше пияна и не преценяваше добре, като че ли я бяха увредили с психотропно вещество или я бяха облъчили с кемтрейлс, онези химически елементи, които извънземните пускат над България, за да намалят населението ѝ, какво ми става, наистина, дали няма всеки миг да припадна и да умра? И дали някой ще забележи? И ако някой забележи, дали няма да си каже – о, аз бързам, имам важна работа, нека някой друг се обади на 112, за да я приберат. И ако този някой друг мине чак след десет минути? Което е съвсем реално, защото днес е празничен ден, хората не бързат да излизат, излежават се, пият кафе, закусват обилно, това все пак са почтени хора, порядъчни, не ходят на срещи с непознати, не получават неприлични предложения, не седят да пият капучино с проядени от власт мъже, които ги разсъбличат с поглед, опипват ги въображаемо с кебапчестите си пръсти и преценяват как да ги използват, за да ги вкарат в собствената си употреба. Да, порядъчните хора не ходят на срещи с мъже, които излагат на показ по най-гнусен начин собствената си посредственост и низост, защото не само не се смятат за посредствени и низши, ами се смятат за облагодетелствани, докоснати от съдбата и по-висши от останалите същества, да, тези двама мъже с костюми, чиито гърбове сега Александра наблюдаваше да се отдалечават по улица „Кракра“, именно тяхното присъствие беше накарало дрехите ѝ да тежат като ламарини, тя да се чувства като парализирана в тях и да не може да помръдне от входа на кафенето.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg