Роман за трагичната любов между Изтока и Запада

Най-добрият начин да се разкаже за това как пламва огънят в Близкия Изток преди век е чрез една любовна история. Историята на мъж, разкъсал сърцето си между Запада и Изтока, бленуващ изяществото на първата си страст, докато изживява живота си, скован в принудителен брак.

Мидхат и Жанет се срещат в Монпелие, влюбват се и се разделят заради произхода си. Цял живот Мидхат от град Наблус в Палестина носи в себе си болката от тази любов, докато не разбира, че я е загубил заради предателството на баща си. Личната му трагедия се разгръща на фона на арабско-еврейските конфликти от 20-те години на ХХ век – началото на цяла епоха от страдание, неразбирателство и смърт в Близкия изток, която продължава и до днес.

Романът на Изабела Хамад „Парижанина“ всъщност само привидно е любовна история. Това е историята на Леванта, ориенталското кътче, в което са се сгушили Ливан, Сирия и Израел; палестинската земя, която в началото на XX век е като изкусителна красавица, която мнозина се опитват да завладеят със сила. Животът на Мидхат Камал, левантиец с недовършено френско образование, преминава паралелно със земетръсните промени в региона, последователно завладяван от британци, сирийци, израилтяни… Там, където са се раждали цивилизациите, се води война за самоопределяне и самоуправление. Посаждат се семената на конфликт, който отеква и до днес, разделението, което поддържа огъня в Близкия Изток. А хората се влюбват, страдат, полудяват, променят се по същия начин, както са го правили винаги. Историята ги завлича във въртопите си, като променя живота им изцяло и Мидхат Камал изживява сам всичко, което изживява цялото човечество и всеки човек поотделно – разделя се с невинността си, губи любовта си, прави компромиси, развенчава баща си, полудява, оцелява.

Исторически или романтичен роман е „Парижанина”? Това може да каже само читателят, който лично трябва да избере дали предпочита детайлите или фона, дали наблюдава късогледо личната история на преден план или вижда катастрофичната картина, разгръщаща се някъде отзад.

Но всъщност няма противопоставяне. В „Парижанина“ се разгръща трагичната любовна история между Изтока и Запада, разделени завинаги от предателство и неразбиране. Това е роман за недостига на думи, за компромисите и липсата им, за заблудите и крайностите, за хората и техните илюзии, които променят света.

Трудно е да се повярва, но този възторжено приет по света роман е дебютната книга на Изабела Хамад, британско-палестинска авторка, родена през 1992 г. Тя пише „Парижанина“, когато е само на 28, и веднага предизвиква фурор. Романът печели наградата за палестинска книга за 2019 г., наградата „Сю Кауфман“ за 2020 г. от Американската академия за изкуства и литература, и наградата „Бети Траск“ на Обществото на авторите във Великобритания.

Това е последният превод на големия български преводач Стефан Аврамов, починал през 2021 г., малко след като приключва работата си по „Парижанина“. Познаваме го от преводите на „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ на Майкъл Шейбон, „Тайната история“ и „Малкият приятел“ на Дона Тарт, „Черен леопард, червен вълк“ на Марлон Джеймс и много други. Майсторството му личи особено в превода на „Парижанина“, където особената ритмика на левантийската реч се съчетава с изискания и гъвкав стил на Изабела Хамад.

Предлагаме ви откъс от „Парижанина“, предоставен от издателство „Кръг“:

Мидхат и Фатима прекрачиха прага, затвориха вратата пред гуляйджиите и се заслушаха в тишината, когато веселбата се понесе на талази обратно към града. Усмихнаха се един на друг вежливо. Очите ѝ бяха плътно очертани с кохул, лицето ѝ спечено от пудра.

– Здравей – каза той.

– Здравей.

На пода имаше голям фенер, Мидхат опита да си придаде увереност, коленичи, отвори малката стъклена вратичка и запали фитила с кибрит от джоба. Хвана го за дръжката и ѝ кимна да го последва. Ето как, без много да му мислят, Мидхат и Фатима прекараха първата половина от брачната нощ в разучаване на своята нова градина. Целият парцел беше на склона и градината зад къщата се спускаше надолу на четири тесни тераси. На първата и най-широка имаше маса и три стола от ковано желязо. На втората и третата подредбата на квадратните лехи говореше за някогашно наличие на цветя и зеленчуци, сега обаче плевелите бяха полудели и завладели даже пътеките. На четвъртата и най-тясна тераса, до плетениците от ластари на храста, по който нямаше нито една роза, стоеше голяма клетка с пропукан циментов покрив. Мидхат вдигна фенера, за надникнат. Нямаше птици. Само някакви древни бели резки по земята. Заобиколи я и поклащащият се фенер хвърли треперлива светлина върху ниската задна порта и плъзна мрежеста сянка по тесния път зад нея. Коприната по роклята на Фатима лъщеше. Тя пое нагоре по стъпалата в градината и Мидхат избърза, за да освети пътя на краката ѝ с фенера.

– Искаш ли да хапнеш?

– Не.

Замисли се дали да не я пита „Уморена ли си?“ или „Дали да не си лягаме?“. Всяко изречение, което му хрумнеше, съдържаше и някакъв похотлив оттенък, та той реши да замълчи.

В коридора смени фенера с лампа и я поведе по трите тесни стъпала към спалнята. Стаята беше студена, полупотънала в земята. Каменната зидария на стените не беше боядисана, единственият прозорец беше малък, висок и затворен с капак заради нощта. Кремава копринена покривка красеше леглото, а на срещуположната стена, между два тапицирани в зелено стола, стоеше на високи, извити крака шкаф, инкрустиран със седеф. До вратата висеше огледало в засукана рамка. Той наблюдаваше как Фатима попива всичко. Мебелировката не му беше по вкуса, старомодна и женствена, но нямаше значение, тъй като беше подарък от майка за дъщеря. Ръцете ѝ все още бяха къносани, а и виждаше кръговете под очите ѝ. Беше обилно парфюмирана. Мидхат остави лампата на нощната масичка, прошепна „Хабибти“ и посегна към една от украсените ѝ ръце.

Устите ѝ се разделиха, за да разкрият зъбите на ужасена усмивка. Пристъпи към нея и съумя да я целуне по челото в мига, когато то се отдръпна. Бавно хвана неуловимата брадичка и положи устни върху едното уморено око, последва и другото. Лявата му ръка беше на колана на панталона, наклони най-горното копче и го освободи от илика.

– Какво правиш?

– Нищо. Събличам се.

Наведе се към устните ѝ. Ръце се изпречиха пред гърдите му.

– Хабибти.

Лактите се отпуснаха и тя му позволи да я целуне в устата, макар че ръцете ѝ се задържаха върху ризата му. Второто копче на панталона му издаде още по-силен звук, когато намери свободата, и ръцете пак се стегнаха. Мидхат ги хвана.

– Не се бой.

Китките ѝ се изплъзнаха от хватката му. Усмивката ѝ беше изчезнала. Разтреперена от нерешителност, тя отстъпи и се блъсна в ръба на леглото, тръсна се рязко в него. Вдигна полите, за да покаже, че токът на едната обувка се е счупил.

– Нека ти помогна.

Беше прекалено бърза. Имаше пръсти на музикант, развързаха първата обувка като пианист, пришпорил токата, неусетно и двете бяха свалени от краката ѝ, а тя се навеждаше, за да ги плъзне под леглото. Изправи се и лицето ѝ беше алено. Мидхат все така беше направил само една крачка към нея и стоеше полуразкопчан.

– По-лесно ще е без светлина – посегна, за да загаси пламъка. В мига на пълен мрак тя ахна. Той седна на леглото.

– Не ме доближавай.

Смая се, когато гласът ѝ дойде на около метър от него.

– Ще викам.

Мършав лъч от процеп в капака на прозореца, от луната или някакъв друг далечен източник беше единствената светлина. Тя очертаваше тялото на Фатима, но криеше лицето ѝ. Видя свитите ѝ лакти, пръстите ѝ отпуснати, но готови. Тишината натегна.

– Ти си моята съпруга.

Тя пое дълбоко дъх. В същия миг Мидхат реши, че е овъзмезден и тя идва на себе си. Тогава десетте пръста се стегнаха и свиха, и макар че наистина не я беше доближил, Фатима изтръгна от дробовете си писъка, който току-що беше се заклела да освободи. Той раздра пронизително въздуха и прободе ушите му като игла.

– Ох, Боже, не, моля те, не го прави.

Тя обаче не се отклони от самотната и ужасяваща нота. Едно поемане на въздух и продължи, макар и да позагуби от силата на звука, защото се дръпна още повече, нова пауза за вдишване и вече беше на нивото на прозореца, та Мидхат видя лицето ѝ. Беше облещила очи, гърдите ѝ се вдигаха и падаха.

– Няма да те доближа. Нищо няма да ти сторя, моля те, само спри. Моля те.

Тя не извика отново, макар че той се приготви за звука, привикна със сумрака и я проследи как седна на стола до прозореца. Качи крака на седалката, като че ли за да обгърне колене, но всъщност се изправи, подпряна в шкафа за равновесие – или поне така му се стори първоначално, но след миг дървото изскърца и той видя как далечните крачета на шкафа се вдигнаха от пода, когато тя стъпи върху подлакътника на стола и се изтегли отгоре. Четирите крака се олюляха, роклята ѝ прошумоля, тя се укроти, бледи ръце сграбчиха дърворезбата.

– Сега не можеш да ме доближиш.

Потърси очите ѝ, но намери само ръце.

– Вярно – отвърна той.

Погледна към празния стол и за миг си представи как се качва на него, за да я свали. Ръцете му останаха на бедрата. Изсмя се неволно и прозвуча ожесточено. Леглото го ръгна в пищяла и той седна.

– Аллаху акбар – промълви той.

Винтът на лампата беше ръждясал и го заболяха пръстите, докато го въртеше. Пламъкът огря стаята – ето я и нея, кръстосала крака на шкафа. Той сложи крак върху коляно. Фортът на едната обувка бързо се предаде, за лявата обаче му се наложи да използва двете ръце и от напъване от гърлото му се изтръгна едно леко „пфу“.

Разхлаби вратовръзката с показалец.

– Там ли ще прекараш нощта?

Искаше му се да прозвучи наперено, дори надменно. Уви, въпросът отекна жаловито и незабавно овласти Фатима. Тя мълчеше. Той свали сакото, после ризата, промълви поредица от горди въздишки и толкова старателно избягваше да я гледа, че когато най-сетне легна по долни дрехи, дойде неговият ред да потрепери. Разбира се, че през цялото време не го беше изпуснала от поглед.

– Имаш ли нужда от помощ, за да слезеш оттам?

– Не.

– Да оставя ли лампата да свети?

Не му отговори. От някъде се изви течение, пламъкът се разлудува насам-натам и опуши стъклото, където то се стесняваше като тръба. Той посегна към винта, за да намали фитила, което стана по-лесно. Мракът отпуши изтощението, което беше потискал с дни, и го погълна за секунди.