Найден Тодоров и Камий Тома

Романът, който Маркес е чел по-често от всяка друга книга

„Под вулкана” е един от шедьоврите на английската литература от ХХ век (откъс)

Корицата на „Под вулкана“ е създадена от художника Станислав Беловски. Снимка: Изд. „Лист“ - Романът, който Маркес е чел по-често от всяка друга книга

Корицата на „Под вулкана“ е създадена от художника Станислав Беловски. Снимка: Изд. „Лист“

Ърнест Хемингуей е прочел тази книга шест пъти. Последния – само два дни преди да се самоубие. Препоръчвал на всички свои приятели да „чистят душата си“ именно с тази книга. Габриел Гарсия Маркес казвал, че е чел този роман по-често, отколкото който и да е друг през целия си живот.

„Под вулкана“ на Малкълм Лоури е една от големите книги на английската литература от ХХ век. Почти автобиографичен роман за човек, създал собствения си ад и изгорял в него. Действието в книгата се развива в рамките на един ден (както в „Одисей“ на Джойс). Това е Денят на мъртвите в Мексико през 1939 г. – последният ден от живота на безпаметния пияница Джефри Фермин, бивш британски консул. Бившата му съпруга Ивон, брат му Хю и приятелят му кинорежисьор се опитват да го спасят, но съдбата се подиграва с Фермин, вкарва го в ръцете на профашистите и той загива.

Разказът за този ден е накъсан от видения, спомени и вътрешни монолози, написани в трето лице. Непрекъснатото пиянство на Фермин е символ на края на един свят, завинаги загубен след началото на войната в Европа. Миналото си отива, отвратено от себе си. Виртуозният психологически рисунък, синтезът на реалността и митологията, детайлната картина на времето в съчетание с бурята на вътрешните конфликти, смесването на патетика и гротеска, оригиналната композиция, сама по себе си метафора, ритъмът, напомнящ полифоничността на симфония… Всичко това превръща „Под вулкана“ в роман, който – както казва „Гардиън“, „трябва да се прочете поне два пъти“.

Завършен след близо десетгодишни усилия, „Под вулкана“ излиза през 1947 г. Продажбите му вървят добре в САЩ, но във Великобритания залежава, а в Канада, където е написана, се продават само два екземпляра до 1949 г. Истински е открит едва след смъртта на Лоури, застигнала го при неизяснени обстоятелства във вила в Съсекс през 1957 г. Днес „Под вулкана“ присъства редовно в различни класации за най-добрите литературни постижения на ХХ век. Той може да бъде четен като откровено политически, религиозен, мистичен или философски роман. Става дума и за проклятие, и за фашизъм, и за любов.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

През 1984 г. режисьорът Джон Хюстън снима екранна адаптация на „Под вулкана“ с Албер Фини и Жаклин Бисе в главните роли.

Сега „Под вулкана“ излиза на български във второ издание, 40 години след първата му поява на български език, като запазва превода на Спас Николов. Корицата, вдъхновена от сюжета и от прочутата картина на Ханс Холбайн Млади „Посланиците“, е дело на Станислав Беловски.

Предлагаме ви откъс от „Под вулкана“, предоставен от издателство „Лист“:

Много са чудните неща, но човекът е пръв сред тях.
Бит от вятъра мразовит,
той по сивия морски гръб минава, край него бучат води
и се надигат с вой.
Най-първата сред боговете, вечната плодна Земя,
той обработва.
всяка година я пори с ралата си,
с впрегнати коне пръстта обръща.
С плетени мрежи той лови
лекокрилия птичи рай
и свирепите зверове,
па ги води в своя дом.
Лови плода на морето той –
човекът с ум дарен, –
с юзда изкусно той смирява
скитника звяр, под ярем гъстогривия,
буйния кон укротява и горския
неуморен бик в хомот запряга.

Владее и слово, и дух
крилат; със закон се стреми
градове да урежда; знае да избягва
смразяващите студове
и тежкия пороен дъжд със средства – безброй.
Пред нищо бъдно не стои
безпомощен и само ада
няма да избегне той.
Но пак за тежки болести
цяр е намерил.

Софокъл, „Антигона“*

И се видях, че облажавам жабата и псето, да, с радост бих се разменил и с кучето, и с коня, защото знаех, че те нямат душа, която да погине – като моята! – под вечния товар на Ада и Греха. Ала, прочее, макар да виждах това, да чувствахтова, да бях разломен духом и телом от това, едно ми преуголемяваше скръбта – че пак не сещах вдън душата си желание да се спася.

Джон Бъниън, „Преизобилна благодат свише за най-пропадналия грешник“

Wer immer strebend sich bemucht, den könen wir erslösen.
Нагоре който се стреми… намира изкупление.

Гьоте

I

Две планински вериги почти прехвърлят републиката от север към юг, като образуват помежду си множество долини и плата. Над една от тези долини се извисяват два вулкана; към нея се открива изглед от град Куаунауак, който лежи на шест хиляди фута надморска височина. Той е разположен доста на юг от Тропика на Рака, по-точно на деветнайсетия паралел, приблизително на ширината на островите Ревилахихедо, на запад, в Тихия океан, а много пò на запад, на най-южната точка на Хаваите – или в източна посока, на паралела на пристанището Цукох на атлантическия бряг на Юкатан близо до границата на Британски Хондурас, а още пò на изток – като град Джагърнот, Индия, на Бенгалския залив.
Стените на града, който е построен на хълм, са високи, улиците тесни, криволични и начупени, пътищата – лъкатушни. От север влиза хубава американска магистрала, но се загубва из уличките и излиза като козя пътека. Куаунауак има осемнайсет църкви и петдесет и седем cantinas**. Може да се похвали също с игрище за голф, с не по-малко от четиристотин плувни басейна, обществени и частни, пълнени с вода, която безспирно се стича от планините, и с множество превъзходни хотели.

Хотел „Касино де ла Селва“ се издига на малко по-висок хълм току извън града, близо до гарата. Построен е далече от главната магистрала и е заобиколен с градини и тераси, от които се открива панорамен изглед във всяка посока. В почти дворцов стил, той е обвеян от някакъв лъх на отминало великолепие.

Понеже вече не е казино, дори не можеш да хвърлиш зар на бара кой да плати пиенето. Нощем тук витаят призраците на разорени комарджии. Не се вижда жива душа в разкошния басейн с олимпийски размери. Стърчат трамплините, пусти и печални. Кортовете за хай-алай са тревясали и запуснати. През сезона се поддържат само два тенис корта. Към залез-слънце в Деня на мъртвите през ноември 1939 година двама мъже в бели фланелени костюми седяха на главната тераса на хотела и пиеха анис. Бяха играли тенис, след това билярд и ракетите им, стегнати в непромокаеми калъфи – на доктора триъгълна, на другия четириъгълна – лежаха на парапета до тях. Шествията, проточили се от гробищата надолу по склона зад хотела, приближаваха – до двамата достигна жалобно песнопение; те се обърнаха да наблюдават скърбящите, които скоро вече се виждаха само като тъжните светлинки на свещите си, проблясващи всред далечните снопове царевична шума. Д-р Артуро Диас Вихил побутна бутилката „Анис дел Моно“ към мосю Жак Ларюел, който в момента напрегнато се бе привел напред.

Малко вдясно и под тях, под гигантската алена привечер, чието отражение кървеше в пустите плувни басейни, разпилени навред като миражи, се разстилаше ведрият мир и покой на града. Поне откъдето седяха, той изглеждаше в покой. Само ако човек се вслушаше внимателно, както правеше в момента мосю Ларюел, можеше да долови далечен смътен звук – отчетлив и все пак някак слят със звънкото, напевно мрънкане на траурното шествие – звук като песен, ту стихващ, ту кънтящ, и като равен тропот – от думкането и гълчавата на буйната фиеста, която бе започнала в зори.

Мосю Ларюел си наля нова чашка анис. Пиеше анис, понеже му напомняше абсента. Бе морав от нахлулата в бузите му кръв и ръката му леко трепереше над бутилката, от чийто етикет червендалест дявол му се заканваше с вилата си.

– … искал да го убеди да постъпи в болница и да стане déalcoholisé – казваше д-р Вихил. Той се спъна във френската дума и продължи на английски. – Но аз самият бил толкова зле тогава след бал, че физически страдал. Това е много лошо, защото ние лекари трябва да бъдем като апостоли. Помните, тогава играли и тенис. Та аз видял Консула в градината и пратил хоп да пита дали може да се срещнем за минута, ако
можело, да ми почука на стая, много благодарен щял да бъда, или, молел го, бележка да ми пише, ако алкохол не го убило вече.

Мосю Ларюел се усмихна.

– Но те заминаха – продължи събеседникът му – и да, аз мисля да питам дали тогава вие го видяхте у тях.

– Той беше у дома, когато телефонирахте, Артуро.

– О, зная, зная, но ние така ужасно се напили през нощта преди това, така били perfectamente borracho***, че струва ми се, Консул бил по-зле от мен. – Д-р Вихил поклати глава. – Не беше зле само тяло, но и оная част, дето по-рано му викали душа. Беден ваш приятел си пропилял парите тук на земята в такива безкрайни трагедии.

Мосю Ларюел допи чашата си. После стана и отиде до парапета; опрял дланите си на двете тенис ракети, той се огледа надолу и наоколо; изоставените кортове за хай-алай с кулички, потънали в трева, мъртвите тенис кортове, чешмата до центъра на главната алея, където фермер от кактусово ранчо бе спрял коня си на водопой. Двама млади американци, младеж и девойка, играеха пинг-понг по тъмно върху терасата на пристройката долу. Станалото точно преди година на този ден сякаш вече принадлежеше към друга ера. Човек би казал, че ужасите на настоящето ще погълнат миналото като капка вода. Но не бе тъй. Макар трагедията закономерно да се превръщаше в нещо нереално и маловажно, все
още сякаш бе позволено на човек да си спомня дните, когато животът на отделната личност имаше някаква стойност и не бе просто печатна грешка в комюнике. Той запали цигара. Далече отляво, на североизток, отвъд долината и терасираните предхълмия на Сиера Мадре Ориентал, двата вулкана, Попокатепетъл и Икстаксиуатъл, се открояваха високи и величествени в залеза. По-насам, може би на десет мили, малко по-ниско от главната долина, той различи селцето Томалин, сгушено зад джунглата, от която се издигаше тънък син воал потаен дим – бракониер гореше въглища. Отсреща, на другата страна на американската магистрала, се разстилаха поля и горички, сред които лъкатушеха някаква река и пътят за Алкапансинго. Вишката на затвор се издигаше над гората между реката и пътя. Който пък се губеше в далечината, където пурпурни хълмове от рая на Дорé се спускаха надолу. Над града светлините на единственото кино на Куаунауак, построено на стръмнина и рязко издало се напред, внезапно се запалиха, примигнаха и пак пламнаха. No se puede vivir sin amar****, каза си мосю Ларюел… Както е написал на къщата ми онзи estúpido*****.

– Хайде, amigo******, по-добре захвърлете ум – каза зад него д-р Вихил.

– Но чуйте, hombre*******, Ивон се върна! Ето какво не мога да проумея. Върна се при него! – Мосю Ларюел пристъпи пак към масата, където си наля и изпи чаша теуаканска минерална вода. После каза: – Salud y pesetas.********

– Y tiempo para gastarlas…********* – замислено отвърна приятелят му.

Мосю Ларюел спря поглед върху доктора – излегнат в шезлонга, прикрил с ръка прозявка, красиво, невероятно красиво, невъзмутимо мексиканско лице с благи, дълбоки кестеняви очи, също като очите на онези замислени красиви оаксакуенянски дечица в Теуанапетек (идеалното място, където жените вършеха всичката работа, а мъжете се къпеха в реката по цял ден), тънките малки ръце с нежни китки, на гърба на които човек почти шокиран виждаше покаралите груби черни косми.

– Аз отдавна съм захвърлил ума си, Артуро – каза на английски той, като измъкна цигарата от устата си с изтънчени нервни пръсти, върху които носеше – съзнаваше го – твърде много пръстени. – Но това, което все повече откривам… – мосю Ларюел забеляза, че цигарата му е угаснала, и си наля нова чаша анис.

– Con permiso.**********– Д-р Вихил с фокусническа ловкост тъй бързо измъкна запалка с пламъче от джоба си, че изглеждаше, сякаш я бе държал запалена там или че бе извлякъл пламъка от себе си – така се сляха жестът и запалването, – и я поднесе на мосю Ларюел. – Вие никога ли не ходи в църква на сиротни – каза внезапно той, – дето е Мадона на тия, кои никого си няма.


* Превод Александър Ничев. – Бел. пр.

** Пивници (исп.). – Бел. пр.

*** Съвършено пияни (исп.). – Бел. пр.

**** Не може да се живее без любов (исп.). – Бел. пр.

***** Глупак (исп.). – Бел. пр.

****** Приятелю (исп.). – Бел. пр.

******* Човече (исп.). – Бел. пр.

******** Здраве и пари (исп.). – Бел. пр.

********* И време да ги харчим (исп.). – Бел. пр.

********** Позволете (исп.). – Бел. пр.

*********** Да вървим (фр.). – Бел. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Върхът у мен

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах