Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Романът „Мефистофел“ – забранен и от нацистите, и от тези след тях

Първият антинацистки роман с ново издание у нас (откъс)

Клаус Ман е аналог на Георги Марков – в емиграция той създава множество творби – художествени и публицистични, с които разобличава властта в родината си. Снимка: Изд. „Кръг“ - Романът „Мефистофел“ – забранен и от нацистите, и от тези след тях

Клаус Ман е аналог на Георги Марков – в емиграция той създава множество творби – художествени и публицистични, с които разобличава властта в родината си. Снимка: Изд. „Кръг“

Роман от най-големия син на писателя Томас Ман – Клаус Ман, излиза на пазара с логото на издателство „Кръг“. „Мефистофел“ се смята за първия антинацистки роман в света. Писан е през 1936 г. – далеч преди времето, в което режимът на Хитлер разкрива цялата си уродливост. Издаден е първо в Амстердам и първоначално е бил популярен основно сред германската емигрантска общност.

По времето на Хитлер името на Клаус Ман е било изцяло забранено в нацистка Германия. Той е създал нещо като духовен център на антинацистката съпротива още в самото зараждане на страховития режим. В известен смисъл, Клаус Ман е аналог на Георги Марков – в емиграция той създава множество творби – художествени и публицистични, с които разобличава властта в родината си.

Прототип на  главния герой – актьора Хендрик Хьофген – е  зетят на Ман и съпруг на сестра му Ерика – Густав Грюндгенс, директор на театъра в Дюселдорф дори след падането на Райха, чак до 1949 г.  От провинциален актьор Хендрик става главен интендант на държавните театри, ползвайки се с благоволението на хитлеристката върхушка. За издигането си той използва всякакви средства – сплетничи, лицемерничи, мами и лъже. Превръща се в скрит Мефистофел. Макар да е станал напълно безчувствен, у него са останали две неща – страха от обречената загуба на Третия райх и болезненото осъзнаване, че е станал палячо на нацистите.

Романът, който е блестящо изобличение на цинизма на върхушката и приспособенчеството на сателитите ѝ, не успява да се наложи дори след края на Втората световна война. През 1966 г. наследниците на Грюндгенс успяват да наложат съдебна забрана за издаване на романа във Федерална република Германия заради „невярно представяне на театралния живот“. „Мефистофел“ обаче излиза на немски в ГДР. В България е издаден за пръв път през 1976 г. от изд. „Народна култура“ в превод на Никола Георгиев.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Самият Клаус Ман е интересна и противоречива личност – хомосексуалист, пристрастен към наркотиците, който има обтегнати отношения с баща си. В автобиографичната си книга „Повратната точка” той признава, че винаги е изпитвал комплекса на „бащината сянка върху моя път”.

Клаус Ман е един от седемте писатели в прочутата фамилия, която само за две поколения дава – Томас, Хайнрих и Виктор Ман, и техните деца – Клаус, Ерика, Голо и Моника. Обучаван в частни училища, опознал Европа още от юношество, Клаус пише от шестнайсетгодишен. Със сестра си Ерика привличат внимание с екстравагантните си театрални постановки. Скиталчества из Европа от 1933 г. – Амстердам, Париж, Цюрих, Прага. Организира първото емигрантско литературно списание „Замлунг“, на което сътрудничат Ромен Ролан, Ърнест Хемингуей, Жан Кокто и други. Семейството му е лишено от германско поданство, което превръща Клаус Ман в деен противник на нацизма и Хитлер, когото нарича „дървеница“.

След продължителна депресия се самоубива в Кан през 1949 г. чрез сънотворни.

Предлагаме ви откъс от романа „Мефистофел“.

Революционният театър бе замислен като поредица от неделни сутрешни представления, които щяха да се ръководят от Хендрик Хьофген и да бъдат под патронажа на една комунистическа организация. Улрихс, за когото сцената беше на първо място и преди всичко политически инстру­мент, се бе захванал с упоритост и жар за този проект. Пиесата, която са избрали за откриване­то на театъра, била изключително подходяща, каза сега той, сам я бил разчел още веднъж съвсем подробно.

– В партията се интересуват много сериозно от нашата работа – заяви той и хвърли много­значителен съзаклятнически поглед към Хьофген покрай Кроге, Шмиц и Херцфелд, но въпреки това горд, че те го чуха и че думите му щяха да им на­правят впечатление.

– Добре, но партията няма да ми плати обез­щетение, ако добрите хамбургчани бойкотират театъра ми – изръмжа Кроге, когото мисълта за Революционния театър винаги изпълваше със скептицизъм и досада. – Виж – додаде той, – през 1918-а… тогава можехме да си позволим такива експерименти. Но днес…

Хьофген и Улрихс размениха поглед, в който се криеше надменно и тайно единомислие и много пренебрежение към дребнобуржоазните опасения на техния директор. Този поглед беше доста про­дължителен, госпожа Фон Херцфелд го забеляза и това ù причини болка. Най-после Хьофген се обър­на с малко бащински снизходителен тон към Кро­ге и Шмиц.

– Революционният театър няма да ни навре­ди – положително не, можете да бъдете сигурен в това, чичко Шмиц! Щом нещо е наистина добро, то не може да ни компрометира. Революционният театър ще бъде добър, великолепен дори! Начинание, зад което стои искрена вяра, истин­ски ентусиазъм, убеждава всички – дори враго­вете ще занемеят пред тази проява на нашите пламенни идеи.

Очите му светеха с игрив блясък, малко изкосо, и сякаш се взираха опиянени в далечината, там, където се вземат великите решения. Брадичката си той държеше гордо вирната нагоре; бледопе­пелявото, отметнато назад, чувствително лице бе озарено от победоносно сияние.

„Това вече е истинска развълнуваност – помисли си Хеда фон Херцфелд. – Това той не може да го играе… колкото и талантлив да е.“

Тя погледна тържествуваща Кроге, който не можеше да скрие, че беше малко нещо разчувст­ван. Лицето на Улрихс прие тържествено изра­жение.

Докато всички седяха още като приковани от въздействието на трогателния му ентусиазъм, Хьофген внезапно промени държанието и изра­за си. Съвсем неочаквано той прихна да се смее, сочейки фотографията на някакъв „стар герой“, която висеше на стената над масата: заплаши­телно скръстени ръце, простодушен поглед изпод гъсти вежди, широка брада, старателно разстла­на върху фантастичен ловджийски елек. Хендрик просто не можеше да дойде на себе си при вида на комичния старик. Превивайки се от смях, след като Хеда го потупа по гърба, защото насмалко щеше да се задави със салатата, той най-после успя да каже, че сам е изглеждал такъв, почти точно такъв – навремето, когато играел роли на бащи в Севернонемския пътуващ театър.

– Като момче – ликуваше Хендрик – аз изглеж­дах така невероятно стар. А на сцената винаги ходех прегърбен от смущение. В „Разбойници“ ми дадоха да играя стария Моор. Бях един изключи­телно добър Моор. Всеки от синовете ми беше с двайсет години по-стар от мене.

Тъй като се смееше така гръмогласно и раз­правяше за Севернонемския пътуващ театър, от всички маси надойдоха колеги: знаеха, че сега идва редът на анекдотите, и то не на някакви изтъркани и стари, а на нови и навярно доста добри – рядко се случваше Хендрик да се повтаря. Актрисата Моц потърка с наслаждение ръце, в устата ù проблесна злато и тя установи с навъ­сено задоволство:

– Сега ще стане весело!

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Дребни работи

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах