Романът на Достоевски, излязъл от шинела на Гогол

Всички сме излезли от шинела на Гогол, казва Фьодор М. Достоевски. Твърдението има много тълкувания, но  всъщност се отнася за едно конкретно произведение. „Бедни хора“, дебютният роман на Достоевски, е силно повлиян от Николай Василиевич – и авторитетният по онова време критик Висарион Белински обявява Достоевски за „следващия Гогол“. А от неговия „шинел“ излизат „Престъпление и наказание“, „Идиот“, „Братя Карамазови“, „Бесове“…

Романът, с който Фьодор Михайлович започва писателската си кариера, днес се появява в ново издание на български език – с него изд. „Кръг“ поставя начало на поредицата „Световни литературни шедьоври“. Това е едва вторият път, когато „Бедни хора“ излиза у нас в отделен том. Публикувана на български през 1974-а, това е първата книга, с която „Народна култура“ пуска поредицата „Библиотека Панорама“. След това романът намира място в томовете събрани съчинения на Достоевски.

„Бедни хора“ излиза през 1846-а, когато Достоевски е само на 24 години. По това време той работи като чертожник във Военната академия в Санкт Петербург. Ниското заплащане го подхлъзва към хазарта, което влошава положението му. За да си докара допълнителни доходи, се захваща с преводи на книги от френски език (първият е „Йожени Гранде“ на Балзак). През 1844 г. го уволняват от академията и той решава да напише роман, за девет месеца завършва „Бедни хора“. През май 1845-а съквартирантът на Достоевски – писателят Дмитрий Григорович, остава възхитен от текста и го дава на поета Некрасов, чрез него книгата достига до уважавания литературен критик Белински, който е възхитен. Славата застига Достоевски.

Новото българско издание е в превод на Лиляна Минкова. Корицата е на проф. Виктор Паунов.

Предлагаме Ви откъс от „Бедни хора“.

Уважаема Варвара Алексеевна,

Бързам да ви върна книгата, която получих на 6-и този месец и наред с това бързам с настоящото писмо да се обясня с вас. Не е хубаво, душице, никак не е хубаво, дето ме докарахте до такава крайност. Позволете да ви го кажа, душице: положението на всеки човек си е определено в съдбата му от всевишния. На един е отредено да носи генералски еполети, на друг да е титулярен съветник; на този да заповядва, а на онзи безропотно и със страх да се подчинява. Това според човешките способности е отмерено; един е способен за едно, друг – за друго, а способностите са дадени от бога. Аз вече близо трийсет години съм на служба; служа безукорно, поведението ми е примерно, не пия, в никакви нередности не съм уличен. Като гражданин се смятам, пред собствената си съвест, за човек с недостатъци, но и с добродетели. Началството ме уважава; и лично негово превъзходителство е доволен от мене; той може досега да не е проявявал към мен особено благоразположение, но аз знам, че е доволен. Доживях да побелея, но нямам на съвестта си голям грях. А за дреболии кой не е грешен? Всеки е грешен и даже вие сте грешна, душице! Но големи провинения или дързости никога не съм вършил, да тръгна ей тъй срещу разпоредбите или да наруша обществения ред, такова нещо не е бивало; по едно време даже за малко с орденче да ме наградят – но… както и да е! Честно казано, вие всичкото това трябваше да го знаете, душице, и той би трябвало да го знае; щом се е захванал да описва, трябвало е всичко да знае. Не, не го очаквах от вас, душице: не, Варенка, тъкмо от вас такова нещо не съм очаквал.

Как! Та това значи, че човек вече не може да си живее мирно и тихо в своето ъгълче – какъвто и ще да съм, но да си живея и според пословицата никому да не мътя водата, никого да не закачам, страх от бога да имам и аз какъв съм да знам, та и мен да не ме закачат, да не се навират в дупката ми да ме гледат – демек, как я караш там по домашному и имаш ли, да речем, свястна жилетка, намират ли ти се необходимите долни дрехи; имаш ли ботуши и какви са им подметките; какво ядеш, какво пиеш, какво преписваш… Че какво лошо има в това, душице, дето аз, ако е разбит някъде тротоарът, това място го минавам на пръсти, щото си пазя ботушите? Защо трябва да пишеш за друг човек, че ето на, случва му се и в нужда да изпадне, и чай да не пие! Ида не би всички да са длъжни да пият чай! Аз да не надничам всекиму в устата, да видя какъв залък дъвче? Някого да съм оскърбявал по този начин? Не, душице, защо да оскърбяваш хората, щом те не те закачат? Та ето ви пример, Варвара Алексеевна, ето как става то: служиш, служиш, ревностно, усърдно – нещо повече – и началството те уважава (кой каквото ще да казва, наистина ме уважава) – и изведнъж някой под самия ти нос, без всякаква видима причина, току ти извърти някой пасквил. Вярно е наистина, че като си ушиеш нещо новичко – радваш му се, сън не те хваща от радост, новите ботуши например с такова сладострастие ги обуваш – вярно е, сам съм го изпитвал, защото е приятно да си видиш крака в хубав контешки ботуш – това е вярно описано! Но все пак искрено се учудвам как Фьодор Фьодорович е пропуснал без внимание такава книга и не се е застъпил за себе си. Той е наистина още млад сановник, обича понякога и да навика; но защо пък и да не навика? Защо и да не нахока, ако трябва да понахока нашего брата. Даже да допуснем, че му се ще ей тъй, за авторитет да ни нахока – ами и за авторитет може; той трябва да ни свиква; трябва да ни пострясква; щото, между нас казано, Варенка, – нашего брата, не го ли посплашиш, нищо няма да свърши, всеки гледа да е само някъде на служба, колкото да каже, че служи еди-къде си, а като е за работа, гледа да се изхлузи като връв. И понеже има разни чинове и всеки чин изисква абсолютно отговаряща на чина навиквания, естествено е поради това и тонът на навикванцията да е разночинен – то си е в реда на нещата! Ами че то светът нали на туй се крепи, душице, че всички се перчим един пред друг и всеки навиква другия. Без тази предпазна мярка и светът няма на какво да се крепи, и ред няма да има. Искрено се учудвам как Фьодор Фьодорович не е обърнал внимание на такова оскърбление!

И защо трябва да се пишат такива неща? И кому е дотрябвало? Да не би случайно някой читател да вземе да ми направи шинел, а? Или ще ми купи нови ботуши? Не, Варенка, ще го прочете, че ще поиска и продължение. Криеш се понякога, криеш се, потулваш си кусурите, понякога те е страх носа си да подадеш – където и ще да е, щото се боиш от одумки, щото от всичко на този свят, че и от теб самия могат да изфабрикуват някой пасквил и току-виж целият ти граждански и семеен живот се намерил в литературата, всичкото напечатано, прочетено, осмяно, изклюкарствано! Ами че то тогава няма да можеш и на улицата да излезеш; ами че то тук всичко така е доказано, че сега нашего брата още по походката ще го познаеш. То поне накрая да се беше опомнил, да беше посмекчил нещичко, да беше рекъл например след онова място, дето му изсипват хартийки на главата; че ето на, въпреки всичко той беше добродетелен, добър гражданин, не заслужаваше от колегите си такова отношение, беше покорен на началството (тук можеше и някой пример да се даде), никому не желаеше злото, вярваше в Бога и умря оплакан (щом пък толкова иска той непременно да умре). Но най-добре щеше да е да не оставя клетника да умре, ами да направи така, щото шинелът му да се намери и оня генерал, като се осведоми по-добре за неговите добродетели, да го покани повторно в канцеларията си, да го повиши в службата и да му даде по-добра заплата; тогава нали разбирате какво щеше да се получи: злото щеше да е наказано, а добродетелта да възтържествува и колегите му от канцеларията щяха да останат с пръст в устата. Аз например така щях да направя; че инак какво толкова е написал, какво хубаво? Нищо и никакво, глупав пример из ежедневния най-долен бит. Ама и вие как се решихте да ми пратите такава книга, скъпа моя. Та това е злонамерена книга, Варенка; това е просто неправдоподобно, защото е невъзможно да се случи и да има такъв чиновник. От такива неща човек трябва да иде да се оплаче, Варенка, направо да се оплаче.

Ваш най-покорен слуга
Макар Девушкин