Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Романът на Маркес, който за първи път излиза на български

„Вест за едно отвличане“ - завръщането на писателя към журналистиката с история за наркобарона Пабло Ескобар (откъс)

За „Вест за едно отвличане“ Габриел Гарсия Маркес казва, че това е „повече роман от кой да е друг мой роман“. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Романът на Маркес, който за първи път излиза на български

За „Вест за едно отвличане“ Габриел Гарсия Маркес казва, че това е „повече роман от кой да е друг мой роман“. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Документално-художествен роман за серия похищения от наркобарона Пабло Ескобар описва Габриел Гарсия Маркес във „Вест за едно отвличане“. Познат на родния читател и на цял свят с магическия си реализъм, сега в българските книжарници излиза за първи път тази напрегната, зловеща история – „малко в стила на Труман Капоти, но по-малко нагласено и с по-малко ефекти“.

В Колумбия романът се появява през 1996-а, 25 години след като Маркес споделя в едно свое интервю, че копнее да се завърне към хрониката и репортажа. Като жанр „Вест за едно отвличане“ може да се определи като „романизиран репортаж“ или „факшън“ (неологизмът произлиза от fact и fiction и в литературния жаргон означава тип исторически роман, основан на факти). Изграден е изцяло на базата на реални събития и тяхното разследване, но не попада изцяло в документалната стилистика, защото фактологията се пресъздава с традиционните за художествената литература прийоми.

Пабло Емилио Ескобар Гавирия е убит от колумбийските власти само 3 години преди излизането на книгата. Писателят решава да опише безпрецедентната серия от похищения на десет изтъкнати личности, предимно журналисти, извършена от картела на наркобарона между 1990-а и 1991-а, когато влиянието му силно нараства, подхранвано от любовта на народа. Само година по-рано, през 1989-а, списание „Форбс“ го подрежда на 7-о място в света по богатство.

Маркес проследява детайлно отвличанията в репортажен стил – час, кола, маршрут, пътници. Първото от тях се случва още на втората страница. От време на време напрежението се разсейва от характерния Маркесов хумор. В текста не присъстват пространни описания на безмилостни убийства и жестоки екзекуции. Тонът, който преобладава, е определен от писателя Марио Варгас Льоса като „сдържан ужас“. Самият Маркес казва, че това е „повече роман от кой да е друг мой роман“.

Истинската драма всъщност е в обществения климат на терор, но не в изкормените трупове, а в ледената пот на търсещите спасение от безпощадната ръка на Ескобар. По своеобразен начин в страданието са обединени близките на похитените и на техните похитители, които също са своего рода заложници. Всичките, повечето младежи от бедняшките предградия на Меделин, са подтиквани от стремежа да убиват, за да не бъдат убити“, пише в своето послеслова си преводачката Емилия Юлзари.

Предлагаме ви откъс от романа „Вест за едно отвличане“, предоставен от изд. „Лъчезар Минчев“.

Един от пазачите, който свършваше януарското дежурство, нахълта в стаята на Пачо Сантос.

– Работата се прецака – му каза. – Ще ликвидират заложници.

Според него било наказателна акция заради убийството на членове на семейство Приско. Комюникето било готово и щяло да излезе до няколко часа. Първо щели да убият Марина Монтоя, а после всеки три дни по един заложник в следния ред: Ричард Бесера, Беатрис, Маруха и Диана.

– Вие сте последен – завърши пазачът вместо утешение. – Но не се безпокойте, това правителство няма да изтрае повече от двама убити.

Потресен, Пачо пресметна според данните на пазача колко му остава: осемнайсет дни живот. Тогава реши да напише писмо до съпругата и децата си, без чернова, и запълни шест страници от ученическа тетрадка с дребния си почерк от неслети букви, подобни на печатни, но по-четливи от обикновено, с нетрепваща ръка и съзнанието, че не пише прощално писмо, а завещание.

„Искам само, независимо от края, тази драма да свърши колкото се може по-скоро, за да постигнем най-после мир“, започваше. Най-голямата му благодарност е за Мария Виктория, пишеше, защото с нея израснал като мъж, гражданин и баща, и съжаляваше единствено за това, че бе отдавал по-голямо значение на журналистиката, отколкото на семейния живот. „С това угризение отивам в гроба“, пишеше. За малките му почти новородени деца го утешаваше увереността, че остават в най-добрите ръце. „Разкажи им за мен, когато ще могат да разберат случилото се напълно и така да осъзнаят без драматизъм безсмислените мъки на смъртта ми.“ Благодареше на баща си за многото, което бе сторил за него в живота, и го молеше само „да уредиш всичко, преди да дойдеш при мен, за да спестиш на децата ми големите главоболия в грабежа, който иначе ще е неизбежен“. Така навлезе в една тема, която смяташе за „скучна, но съществена“ за бъдещето: благосъстоянието на децата му и семейното единство в редакцията на „Тиемпо“. Първото зависеше до голяма степен от осигуровките живот, които вестникът бе направил за съпругата и децата му. „Моля те да настояваш за онова, което обещаха – пишеше, – така че жертвите ми за вестника да не останат напразни.“ Относно професионалното, търговското и политическото бъдеще на изданието, единствената му тревога бяха вътрешните съперничества и разногласия, защото съзнаваше, че в големите семейства няма малки разпри. „Ще е много тъжно, ако след тези страдания „Тиемпо“ бъде разделен или попадне в чужди ръце.“ Писмото завършваше с едно последно признание към Марияве за прекрасните спомени от времето, прекарано заедно.

Пазачът, трогнат, взе писмото.

– Спокойно, татенце, ще се погрижа да го получат.

Всъщност на Пачо Сантос не му оставаха изчислените осемнайсет дни, а едва няколко часа. Беше първият в списъка и заповедта да бъде убит бе издадена предишния ден. В последния момент и по една щастлива случайност Марта Ниевес Очоа го узна от трети лица и изпрати на Ескобар молба за пощада, убедена, че смъртта на Пачо ще хвърли страната в пламъци. Тя така и не разбра дали я е получил, но бе факт, че присъдата на Пачо Сантос никога не бе огласена, а вместо нея бе издадена неотменима заповед за ликвидирането на Марина Монтоя.

Марина, изглежда, го предчувстваше още от началото на януари. По причини, които никога не обясни, бе решила да прави разходките си в компанията на Монаха, неин стар приятел, който се бе върнал с първата смяна за годината. Вървяха един час след края на телевизионната програма, а след това Маруха и Беатрис излизаха с техните пазачи. Една нощ Марина се прибра много уплашена, защото видяла мъж, облечен в черно и с черна маска, който я гледал от бараката. Маруха и Беатрис помислиха, че е някоя от нейните повтарящи се халюцинации, и не ѝ обърнаха внимание. Впечатлението им се потвърди същата нощ, тъй като нямаше никаква светлинка, за да се види мъж в черно в мрака на бараката. А и да беше вярно, трябва да бе някой познат от къщата, след като не разлайваше немската овчарка, която се боеше и от сянката си. Монаха заяви, че е видение, което само тя съзира.

Въпреки това след две-три нощи Марина се върна от разходката в състояние на истинска паника. Мъжът се появил, все така в черно, наблюдавал я дълго с ужасяващо внимание и не му пукало, че тя го забелязала. За разлика от предишните нощи сега имаше пълнолуние и дворът бе осветен в призрачна зеленикава светлина. Марина им го каза пред Монаха и той я опроверга, но толкова объркано, че Маруха и Беатрис не знаеха какво да мислят. Оттогава Марина престана да излиза на двора. Разкъсвани от съмнението кое е фантазия и кое действителност в небивалиците на Марина, двете бяха толкова впечатлени, че една нощ Маруха получи истинска халюцинация – отвори очи и видя Монаха на светлината на нощната лампа, приклекнал както винаги, но на мястото на маската се виждаше череп. Маруха бе потресена, защото свърза видението с годишнината от смъртта на майка си на наближаващия 23 януари.

Марина прекара края на седмицата на легло, повалена от стара болка в гърба, която изглеждаше забравена. Тъй като не можеше да се справя сама, Маруха и Беатрис я обслужваха. Водеха я почти на ръце в тоалетната. Даваха ѝ храна и вода в устата, подлагаха възглавница под гърба ѝ, за да гледа телевизия от леглото. Глезеха я, наистина я обгрижваха с обич, но никога не се бяха чувствали толкова пренебрегнати.

– Виждате колко съм болна, но вие съвсем не ми помагате – упрекваше ги Марина. – А аз толкова съм ви помагала.

Понякога само задълбочаваше още повече действителното усещане за безпомощност, което я измъчваше. Всъщност единственото облекчение в тази последна криза бяха неистовите молитви, които Марина шепнеше без прекъсване в продължение на часове, както и поддържането на ноктите. След няколко дни, изморена от всичко, се изпъна изтощена в леглото и въздъхна:

– Е, добре, да става както нареди Бог.

Вечерта на 22 януари ги посети Доктора от първите дни. Поговори тайно с пазачите и изслуша внимателно коментарите на Маруха и Беатрис за здравето на Марина. Накрая седна на ръба на леглото, за да говори с нея. Навярно беше нещо сериозно и поверително, защото шушукането им бе толкова недоловимо, че никой не различи нито дума. Доктора излезе в по-добро настроение, отколкото на влизане, и обеща скоро пак да дойде.

Потиснатата Марина остана в леглото. На моменти ридаеше. Маруха се мъчеше да я окуражава и Марина ѝ благодареше с жестове, без да прекъсва молитвите си, като почти винаги ѝ отвръщаше с признателност и стискаше дланта ѝ с безжизнената си ръка. Беатрис, с която имаха по-топли отношения, се отнасяше с нея със същата обич. Единственият навик, който поддържаше Марина жива, беше пиленето на ноктите.

На 23 януари, сряда, в десет и половина вечерта се приготвиха да гледат по телевизията предаването „Енфоке“, наострили уши за всяка по-различна дума, за семейна шега, за неочакван жест, за незабележима промяна в текста на някоя песен, в които би могло да се крие кодирано послание. Но не остана време. Едва бе прозвучал музикалният сигнал, когато вратата се отвори и влезе Монаха, въпреки че тази вечер не беше дежурен.

– Дошли сме за бабката, ще я местим в друга къща – обясни.

Каза го така, сякаш отправяше неделна покана. Марина замръзна като мраморна статуя в леглото, побеляха дори устните ѝ, косата ѝ настръхна. Монаха се обърна към нея като обичлив внук.

– Съберете си нещата, бабче – ѝ каза. – Имате пет минути.

Понечи да ѝ помогне да се изправи. Марина отвори уста да каже нещо, но не успя. Стана без чужда помощ, взе торбата с личните си вещи и тръгна към банята с лекотата на нестъпващ по земята сомнамбул. Маруха безстрашно се обърна към Монаха.

– Ще я убиете ли?

Монаха се сгърчи.

– Тия неща не се питат – отвърна. Но веднага се окопити: – Казах ви, отива в по-добра квартира. Честна дума.

Маруха как ли не се опита да попречи да я отведат. Тъй като нямаше шеф, което беше доста необичайно при такова важно решение, помоли от нейно име да извикат някой началник и да го обсъдят. Но спорът бе прекъснат от друг пазач, който влезе да отнесе радиото и телевизора. Без никакви обяснения ги изключи и в стаята се изпари и последният отблясък от празненствата. Маруха помоли поне да им разрешат до догледат предаването. Беатрис бе още по-настоятелна, но се оказа безполезно. Излязоха с радиото и телевизора и казаха на Марина, че ще се върнат за нея след пет минути. Сами в стаята, Маруха и Беатрис не знаеха какво да мислят, на кого да вярват и дали това необяснимо решение ще повлияе на съдбата им.

Марина се забави в банята много повече от пет минути. Върна се облечена в розовия комплект, с кафявите мъжки чорапи и обувките, с които я бяха отвлекли. Анцугът беше изпран и скоро изгладен. Обувките бяха плесенясали от влагата и изглеждаха твърде големи, защото през четирите месеца страдания краката ѝ се бяха смалили. Марина беше все така бледа и покрита с ледена пот, но още се държеше за сламката на надеждата.

– Кой знае дали няма да ме пуснат! – каза.

Без да се уговарят, Маруха и Беатрис решиха, че каквато и съдба да очаква Марина, най-подобаващо по християнски ще е да я излъжат.

– Сигурно! – каза Беатрис.

– Така е – добави Маруха с първата си сияеща усмивка. – Прекрасно!

Реакцията на Марина бе изненадваща. Попита полу на шега, полусериозно какви послания искат да изпратят на семействата си. Те импровизираха доколкото можаха. С лека насмешка Марина помоли Беатрис да ѝ услужи с мъжкия лосион, който Лекето ѝ бе подарил за Нова година. Беатрис ѝ го даде и Марина се напарфюмира зад ушите с неподправено изящество, без огледало оправи косата си от помръкнал сняг и най-после изглеждаше готова да бъде свободна и щастлива.

Всъщност беше на ръба на припадъка. Поиска цигара от Маруха и седна да я изпуши на леглото, докато дойдат да я вземат. Изпуши я бавно, с дълбоки нетърпеливи всмуквания, докато оглеждаше милиметър по милиметър нищетата в тази дупка, в която не бе получила нито капка милосърдие и дори не я бяха оставили да умре достойно в леглото си.

За да не се разплаче, Беатрис строго повтори посланието за близките си: „Ако имате възможност да видите съпруга и децата ми, кажете им, че съм добре и че много ги обичам.“ Но Марина вече не беше на този свят.

– Не ме молете – отвърна, без да я поглежда. – Знам, че никога няма да имам тази възможност.

Маруха ѝ занесе чаша вода с два барбитурата, от които можеше да спи три дни. Наложи се да ѝ даде да пие, защото ръцете ѝ трепереха толкова силно, че Марина не уцелваше устата си с чашата. Тогава надникна в дъното на блесналите ѝ очи и осъзна, че Марина не заблуждава дори себе си. Знаеше много добре коя е, какви дългове ѝ се приписват и накъде я водят. И ако не възразяваше на последните останали в живота ѝ приятелки, правеше го от състрадание.

Донесоха ѝ нова качулка от розова вълна в тон с анцуга. Преди да ѝ я нахлупят, тя се сбогува с Маруха с прегръдка и целувка. Маруха я благослови с думите: „Запазете спокойствие.“ С Беатрис също се сбогува с прегръдка и целувка и ѝ каза: „Бог да ви благослови.“ Вярна на себе си до последния миг, Беатрис продължи да поддържа илюзията:

– Колко хубаво, че ще видите близките си – каза.

Марина се остави в ръцете на пазачите, без да пророни сълза. Нахлупиха ѝ качулката обратно, с дупките за устата и очите на тила, за да не вижда нищо. Монаха я улови за двете ръце и я изведе от къщата гърбом. Марина с твърда стъпка се остави да я водят. Другият пазач затвори вратата отвън.

Маруха и Беатрис останаха неподвижни срещу захлопнатата врата, без да знаят как да продължат живота си, докато не чуха ръмженето на двигателите в гаража, а после шумът от колата се отдалечи към хоризонта. Едва тогава осъзнаха, че са им взели телевизора и радиото, за да не разберат какъв ще е краят на нощта.

Вижте още: МАРКЕС: СЪНУВАХ НЕЩО УЖАСНО – СОЦИАЛИЗМЪТ НЕ РАБОТИ

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах