Розали – първата брадата жена в Кан

КАН, специално за „Площад Славейков“

Заглавието не е евтина словесна примамка за читателския интерес, а първо изречение от кратката анотация на новия френско-белгийския филм „Розали“ (2023) на режисьорката Стефани ди Густо (и втори пълнометражен в нейната кратка филмография).

Помните ли австрийската певица Кончита Вурст, която се оказа победителка на телевизионната „Евровизия“ през 2014 година? Макар и след 9 години, няма как да сте забравили нейната пищна гъста брада от скулите на лицето чак до микрофона. Търсената сензация тогава постигна желания шок – Кончита спечели „Евровизия“. Но тя победи не с песента и изпълнението, а с брадата си! А днес Кончита е Той и се казва Том! Всеки може да види мъжествената му визия само за секунди през търсачката Google. Песента, разбира се, вече никой не помни и никой не я слуша.

Но ето че новият френско-белгийски филм „Розали“ (2023) разказва в сюжета си тъкмо за една такава брадата жена и е номиниран за 2 награди на 76-ия кинофестивал в Кан – за (евентуално) най-добър във втората конкурсна категория „Особен поглед“ (в случая твърде особен) и за наградата „Queer Palm“ (странна, необичайна палма), която се присъжда на „филм с нестандартна характеристика“ . Режисьорката вече има същата номинация в Кан и през 2016 г. за дебюта си „Танцьорката“. Впрочем, награда „Queer“ присъства в статута и на други авторитетни фестивали като „Берлинале“, но там се казва „Teddy Award“ и е малко симпатично плюшено мече (в унисон с основната награда „Златна мечка“).

„Розали“ е построен като биографичен филм по действителната съдба на жена от края на XIX век (1870-те години) в малък провинциален град, която по рождение има мъжко окосмяване по тялото, а през пубертета и по лицето. За да прикрие тази своя лична драма, се бръсне старателно, но по-късно става известна като „първата брадата жена във Франция“, което разбира се е тежка и непреодолима психическа травма с трайни последствия. При това тя не се изкушава да използва иронията на съдбата като вулгарна панаирджийска професия, а мълчаливо носи кръста си.

Талантливата режисьорка и сценаристка Стефани ди Густо също подхожда към иначе пикантния сюжет съвсем не за да направи сензационен касов филм, а напълно отговорно и с амбиция да разсъждава съчувствено към различните хора около нас, които особено днес са обект както на подчертано внимание, така и на злоупотреби в различен аспект. В добавка към сериозните режисьорски намерения, филмът разказва сюжета върху стабилен социален пласт, като въвежда изненадващо събитие.

Местен дребен буржоа, собственик на кафене – бар е затънал в дългове и пред неизбежен фалит. За да се измъкне от ситуацията, той решава да се ожени за Розали по сметка, за да използва добрата зестра за собственото си финансово спасение. Но без да знае нейната дълбока тайна, която се разкрива едва след венчавката! И тук добрите актьори Надя Терескиевич и Беноа Мажимел успяват да изведат филма на достойно проблемно и художествено равнище, без съществени естетически компромиси, които сюжетът щедро предоставя. Така скромният филм сдържано и успешно защитава на екрана иначе масово и шумно тиражирания тезис за равнопоставеност на различните хора край нас. Както винаги, при чисти и добронамерени авторски усилия художественият резултат се отплаща със заслужено зрителско одобрение. Затова добре би било да видим филма и у нас, пласиран на подходящ фестивален екран и без лъжлива реклама.