Рожен пее, президент и чалга по сергиите

Фолклорът се отдалечи с една еволюционна дължина от дефиницията „народна музика“. Защото чалгата се е настанила вече трайно като паразит под кожата му и за 25 години го е изменила и духом и биологически дотам, че го изпълняват само по събори като Роженския. Но ето, че и този фестивал вече е зона, несвободна от чалга. Онази чалга, която се простира извън музикалното понятие. Тя е вече като храна за душата на българите, приета с едно наум като кебапчетата без месо и шопската салата със зеленчуци ГМО.

Стотици хиляди българи се отправиха към поляните под Рожен миналия петък, за да се потопят в хармонията между природа и фолклор. Три дни, четири сцени, над 8000 изпълнители, 400 гайди, поляни, зеленина и дълго хоро на сергиите, на което да се хванат с по някой лев. Съборът с музика и народни обичаи се е съешил като че ли завинаги с новата родна традиция бутиков битак – на Рожен можеше да си купите гащи, чорапи и тениски, да обзаведете кухнята си с почти музикална керамична тава за „пиано пиле“, да се сдобиете с „оригинален“ часовник, да лепнете на детето татуировка, да му купите кукла, произведена в Китай, или герданче – вероятно пак от там, да се повозите на типично „българско“ виенско колело… Покрай тези атракции бе малък шансът да се натъкнете на сергията на една циганка, която продаваше черги със стари български шевици.

Интересът към окачената реклама на производител на кавали очаквано не беше висок, но пък до него се продаваше някакво „чудо“, което цереше от напукани пети и миризливи мишници до псориазис. Обяснимо е – у нас е нужен медикамент, който да отдалечи срещата с душа и сапуна, свързан е и със стария български обичай да си честитим банята. Наблизо се издигаше щанд, чийто асортимент днес няма нищо общо с българската традиция – мотики и лопати. Край безобидната китайска пластмаса в съседство тези оръдия на труда изглеждаха като уреди за изтезания, то и трудът по нашите ширини – особено физическият – отдавна е мъчение за нашего брата. Прочутото българско трудолюбие скоро ще бъде показвано на подобни събори като стара, отдавна изчезнала традиция.

И като свърши разходката ви по сергиите, като ви се напълни окото с попфолк, ще ви застърже стомахът, защото над поляните на Рожен се носи не само звукът на гайдите, но и миризмата на скара и чевермета. Кебапчетата, разбира се, не бяха задължителни, защото по стара българска традиция се предлагаха с 300% надценка. Така си припомняме друг роден обичай – винаги да си носим храната от къщи. Ако не – може да ни оберат, в случая пак по български, тоест легално – срещу няколко кебапчета.

Съборът не мина и без ручило от най-високо място. Все по-трудно е да ни зарадва г-н президентът с призивите си за родолюбие, защото присъствието му на подобни събития става повод за редица неудобства, причинени от протокола за охраната му. Като е толкова рисковано за неговата сигурност да посещава културни прояви – да не ходи на тях, да си стои в президенството. А и покрай него винаги съществува опасност офицерите от НСО да решат, че събитието е свършило, ако се изсипят твърде много неидентифицирани двукраки обекти. Присъствието на държавния глава, а и който и да е от властта, не е реклама за подобни събития, целта на високите гости без изключение е да се превърнат в основното събитие, аранжирани в мила картинка с невръстно гайдарче. Културата покрай тях винаги остава на заден план, а понякога и зад загражденията. А патетиката за повдигане на националното самочувствие, коментирана от сцената под Рожен, е куха като мях на гайда – по-добре е президентът да създаде това чувство у българина не с празни приказки, а да се потруди за него на работното си място в София.

Вместо да ходи и да се показва за пред фотографите с гайдарчета, Плевнелиев би могъл да подеме кампания за подкрепа на някои от последните пазители на фолклорната традиция – ансамблите за народна музика. Те буквално бедстват – дори най-прославеният сред тях „Филип Кутев“, визитка навремето на България – едва намира къде да изнася спектаклите си. Държавната помощ за тях е с размера на милостиня, а и се простира само до едни пари. Така и не излезе начело на държавата политик, който да привлече общественото внимание към ценностите на българската култура, да работи за популяризирането им. До един всички наши водачи използват творците си единствено като фон за снимка. А най-добре е да бъде декорирана с националния флаг – като грандоманския, опънат на поляните под Рожен.

Далеч от президента за щастие останаха десетки българки, извадили за събора носии от старите ракли. В техните шевици поколения техни предшественички са втъкавали знаците на нашата идентичност. Култура, която в най-добрия случай ще си остане научен експонат… Като онези, които прашасват в складовете на един музей без сграда – Етнографският, но пък с какъв етикет – „национален“!

Досущ като държавното лицемерие на фасадни прояви с гръмовни слова, посветени на народното творчество и родолюбието, дори на този събор – на който чалгата уж беше забранена – тя ухаеше като стара пот изпод дрехите. Въздухът звънтеше от звука на гайдите, но по сергиите търговците на пластмаса си бяха пуснали нещо за щракане с пръсти и за пощипване. Песните на онези певици, които се имат за народни, защото народът ги слуша с очите си.

Както е тръгнало, няма връщане назад. Защото чалгата е достигнала най-високи върхове – като този, откъдето казват, че „красотата на света е в това, че е красив“.