Розмари Де Мео: Уцелих народа в сърцето, затова имам душмани

Авторката на „Стопанката на Господ“ с отговор на обвиненията в плагиатство и изкривявания на българския фолклор

Розмари де Мео се свърза с „Площад Славейков“ и предложи текст срещу обвиненията в плагиатство. Изображение: официален сайт на Розмари Де Мео - Розмари Де Мео: Уцелих народа в сърцето, затова имам душмани

Розмари де Мео се свърза с „Площад Славейков“ и предложи текст срещу обвиненията в плагиатство. Изображение: официален сайт на Розмари Де Мео

Клатят глави, задават „правилните” по методология въпроси и защитават дисертации. Те никога не чуват същината. Защото ако я чуят и запишат, ще трябва да я анализират и докажат по техните правила. А как анализираш и доказваш, че наричането работи и как даваш определение за Господ?! Няма как.

За това просто пишеш, че едни неща са „немислими за хора от народа“.

А за кого са мислими, д-р Мишев? Или вие допускате, че търсенето и прозрението в посока вяра могат да бъдат постижения единствено на вас и научната общественост? Само на „образования” ум, а не на душата на селския човек?!

Камък №5

„Обредни действия в българската традиционна култура, като описаните от г-жа Де Мео в частност три огъня – женски, мъжки и изворен, които да се извършват три-четири дни преди 24 юни, на мен не са ми известни, а и като цяло в етнографската литература липсват такива сведения. В такъв случай ще да е огромен приносът на авторката, ако е открила нещо толкова рядко и е редно да го сподели с научната общност адекватно…”

Това наистина е невероятно!

Задавам си въпроса кой сте вие, че да твърдите какво е РЕДНО да направи един човек с личните си преживявания, открития и вярата си?!
Откъде накъде трябва да споделя „адекватно” каквото и да е с научната общност? Как така вие и етнографската литература сте единствен носител на народна памет? И всяка ново открита следа и история следва да бъдат проверени и одобрени от вас по вашите правила? Що за безумие е това? Или е някаква постсоциалистическа диагноза?

И от тук идват жестоките ни разминавания. Наложената научна методология за работа с културното наследство е потресаващо неработеща. Няма как един учен, с платена командировка (която не стига заникъде) и диктофон да свърши истинска работа. Той може единствено да наблюдава и записва. Обучен е да задава „правилните” въпроси и да записва по „правилния” начин.

Bookshop 300×250 2

Аз не съм наблюдавала и записвала каквото и да е. Тези хора не са били „предмет” на моите изследвания, нито мои „информатори”. Те бяха предизвикателство, огромна мъдрост и дар! Години наред смятах за мой дълг да разкажа, боледувах, че нещо изтича и изчезва, търсих начин да го опазя и запиша така, че наистина да съхраня живота му. Колко от вас, учените наблюдавали, записвали и ровили в архиви, са практикували български магичен обред. Не възстановка, не интерпретация, а жив обред?!

Аз не ровя в архиви докторе, а от години наричам. Питала съм огромно количество хора „Как ти се казва Бога?” и съм споделила с тях хляба и сълзите им. Обвинявате ме, че в книгата ми има лично отношение и тълкувания.

Естествено, че има! Та аз наричам от години, видяла съм толкова болка, натрупала съм някакъв опит и имам лично отношение към всичко, което правя и към всеки месил хляб с мен! Видяла съм как реченото е сторено десетки пъти. Видяла съм как работи магията, когато се спазват законите за равновесието и свободната воля.

Видяла съм с очите си как една жена викна дъжд. Не с Герман или с Пеперуда, описани от етнолозите, а с вещината си и с корена си.
Нямам запис на това, нито дата, нито образование на бабата. Защото това никога не ме е интересувало. Било ми е важно, ЧЕ ГО ИМА и как сработва. Имам честта да чуя от нея собственото й обяснение и ще го разкажа на хората. И никак не ме интересува дали вие ще наречете това измислица. Повярвайте ми, и хората не ги интересува!

Ще ви кажа за обреда. Той е нещо живо. В него има магия, обич, вяра и памет. Той се пази и преживява. И изчезва, когато стане непотребен.
Пишете, че сте доктор в областта на културното наследство. Колко обичаи и обреди съхранихте, докторе? Колко от тях излекувахте от забрава? На колко от тях дадохте нов живот? В колко от тях вярвате? Колко от тях практикувате?

Тук е разликата между моята книга и вашите научни публикации.

Вие наблюдавате, изследвате, четете архиви, позовавате се на учени преди вас, ходите в командировки, имате научен ръководител, програма, научна степен, имате издателство и големи вериги книжарници, които да ви разпространяват. Зад гърба ви стои цяла машина от правила и норми. Вие сте неин продукт. Като неин продукт осъждате този, който е посмял да пише по вашите теми, но не се е съобразил с правилата ви.

Аз съм един неизвестен български автор. Написах книга по собствени преживявания, мъничка част от които (за огромна моя радост) се срещат и в етнографски изследвания. Създадох приказка за народната памет и потребата на българите да си пазят вярата. За това нарекох труда си Сказание и требник. И той е точно такъв.

Още в началото, първите коментари на книгата бяха „Най-после да прочетем за нашите си обичаи! Невероятна е народната ни мъдрост, най-накрая някой да пише за нея! Толкова сълзи на книга не съм изплакала…” Тогава се ядосах много. Твърдях, че една памет е надскочила векове, а хората говориха, че за първи път чуват за нея. Питах ги: как не ви е срам, не сте ли чели? Знаете ли колко учени изследват и пишат години наред? Но хората си знаеха тяхното „най-после някой да разкаже…”

И точно тук е ключето д-р Мишев. То е и във вашите думи:

Камък №6 – по читателите!

„…Проблемът е, че малко от съвременниците ни познават творчеството на учени като Димитър Маринов, Михаил Арнаудов и други големи имена, чийто принос за опознаването на народната ни култура е всепризнат. До много читатели ще достигне обаче профанизирана обработка, изкривяване и брутална подмяна на тази народна култура чрез художествена литература и книги с претенции за научност като „Стопанката на Господ“, които, за съжаление, стават популярни. По този начин автентичният фолклор бива корумпиран чрез лични художествени измислици, на които се приписва автентичност и историчност, каквито нямат. Това е не само обидно за читателите и учените, които авторката ползва, а е и подигравка с паметта на миналите поколения, които са съхранявали народната култура.”

Искам да ви попитам, д-р Мишев, откъде идва проблемът, че съвременниците ни не четат научни трудове? Защо хората не познават Маринов, Арнаудов, Вакарелски и другите? Защо не съществува нито едно съвременно име на учен, работещ за културното ни наследство, което хората да са чували? Как така има учени, опазващи народната памет, за които същата памет не знае?!

Ще си позволя да ви кажа. Никой не се интересува от научните ви трудове, освен колегите ви. От години се наливат средства в изследвания и научни трудове, които не казват нищо ново и нищо съществено. Всеки от тях завършва с библиография, посочваща други колеги с техните трудове. Никой след Маринов, Хаджийски и Арнаудов не откри нищо. Продължавате да защитавате научни степени, цитирайки няколко имена от години. И така всеки нов докторант се позовава на тези преди него. Няма жива история, няма нови източници, няма нови умове и търсачи. Етнографските музеи във всяко населено място са най-пропадналите в страната. Срам ме е било да заведа някого в тях. Изпитвала съм ужас, че този някой ще попита и няма да има кой да му отговори на въпросите. Трудовете ви са написани на език, понятен само за затворената ви общност, която от години демонстрира цинизъм и високомерие.

Кому е притрябвало описано културно наследство, което е непонятно? Кой нормален човек употребява думата „апотропей”? Никой ценящ народната памет не желае да чете описания на наблюдения и анализи на непонятен език. И не съществува анализ, който да задоволи потребата на човека от връзка с корена му.

Не аз, вие се подигравате с паметта на минали поколения! Вие сведохте всичко до примитивизъм и затворихте думите на един народ в архиви.

И сега някой си позволи да напише книга за народната памет, която пожъна огромен успех. Прониза ви този успех, докторе. Защото той не излезе от вашата общност. И единственото, което можахте да направите е да извадите старото оръжие. Години наред доказвате примитивизма на народа.

Сега решихте пак да го докажете.

Дори не можете да си представите колко хора ми пишат и ми звънят, за да ми кажат как са намерили баба си в „Стопанката на Господ”, как са си спомнили отдавна забравените ѝ речени думи, как и те са виждали такива обреди, как са се вдигнали до старата си къща на село, как са намерили сили да поискат прошка, как са пяли „Пуста младост” и най-вече как са направили лястовиче наричане на детето си. Дали целия този народ си измисли преживявания и спомени?

Нима всички те станаха жертва на една „профанизирана обработка”? Нима ще заявите, че всички те са прости и неграмотни хора, подвластни на „женски чиклит”? Нима всички, които идват на семинарите и обредите ми, са толкова неграмотни, че моя милост с гениалния си ум успява да ги манипулира?

Ще изнеса последните данни за разпространението на книгата си, отдавна не съм го правила.

На 10-и юли ще излезе десетото издание на „Стопанката на Господ“. Дотук са напечатани 38 хиляди книги!

Според статистиката една книга в България се чете средно от 4 човека. Само по мои сведения книгата е закупена или дарена на над 100 библиотеки и читалища в страната.

Възможно ли е тази книга да е попаднала в ръцете на 152 000 българи? Питайте книгоразпространителите и издателите познават ли друг такъв прецедент! Възможно ли е от 152 000 българи 120 000 да обичат тази книга и да си я искат у дома? Какво ще им кажете? Че са манипулирани? Че всяка изплакана сълза е плод на фалшификация?!

Що за парадокс е това пълчища от учени да пишат книги и да защитават научни степени за народната памет, да развиват изключителни теми и хипотези, основани на тази памет, да се организират научни срещи и конференции, за да се разисква и анализира същата памет… А в същото време народът, носител на тази памет, да бъде подценяван и обвиняван в невежество? Нима наистина ще обявите българския народ за толкова прост и неграмотен?!

Аз имам много душмани. Много хора се почувстваха застрашени от книгата ми и нейния успех. Всеки от тях се опита да я спре и очерни. Но вие си позволявяте да поругаете една памет и една вяра. Да сведете всичко до измислица, плагиатство и фалшификат. И да обиждате ума и сърцата на твърде много българи.

Много камъни търкулнахте, докторе!  От безсилие, мерзост и немощ. Решете сам какво да правите с тях.

Страшна е не статията ви, а това, че млад човек говори, разсъждава и съди като възрастен социалистически чиновник. Това само доказва, че сте лишен от любопитство, достойнство, страст и дух. Вие сте поредния продукт на една паразитираща система. Точно тази система, която обрича народната памет на забрава. Точно такива като вас поразиха мъдростта и паметта на народа!

Точно такива му взеха самочувствието и гордостта. И точно заради такива като вас внуците на едни старци гледат с насмешка на вещината им!

Беше през април, когато си говорих отново с един вече на възраст, велик български автор. Той ми каза:

„Уцели го в сърцето ти тоя народ. Но аз ще ти кажа кога ще разбереш, че книгата ти наистина е голяма работа. Когато те погнат! Когато те обявят за комерсиална, за плагиат, когато започнат да отделят време, средства и медийно пространство да те хулят и развенчават. Тогава знай, че в книгата ти има такава ценност, че няма да ти я простят! Тогава ще дойде и страшното – да устоиш и да защитиш рожбата си. И да си опазиш достойнството.”

Трудна работа е тази, но засега се справям.

А вие, д-р Мишев, не забравяйте, че народът никога не помни критиците, мрънкачите и страхливците! Помни само книжниците си, героите си и причините да се гордее! Защото само за тях би разказвал на децата си!

Розмари Де Мео
български независим автор

Предишна страница 1 2

ДС